№ 2243
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100508852 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20055077 от 01.03.2021 г. по гр.д. № 60439/2019 г.
Софийски районен съд, 150 състав признал за установено по предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, срещу ИВ. П. П., ЕГН
**********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ИВ. П. П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*******, сума в размер на 3 578.97 лева, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2018 г. за
имот, находящ се в гр. София, бул. „*******, ап. 46, аб. № 202489, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
30.07.2019 г., до окончателното изплащане, сумата в размер на 672.16 лева –
лихва за забава в размер на законната лихва върху вземането за стойност на
неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 19.07.2019 г., и
сумата в размер на 27.50 лева – цена на извършена услуга дялово
разпределение за периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
30.07.2019 г., до окончателното изплащане, за които вземания е издадена
1
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
43917/2019 г. по описа на СРС, 150 състав, като отхвърлил исковете по чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за стойност на топлинна енергия над сумата от 3
578.97 лева до пълния предявен размер от 5 845.07 лева и за периода от м.
05.2015 г. до м. 06.2016 г., за цената на услугата дялово разпределение за
сумата над 27.50 лева до пълния предявен размер от 28.75 лева и за периода
от м. 05.2015 г. до м. 06.2016 г., и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над
672.16 лева до пълния предявен размер от 1 097.76 лева и за периода от
14.09.2016 г. до 14.09.2017 г. – лихва за забава в размер на законната лихва
върху цената на топлинната енергия, и за сумата от 5.18 лева - лихва за забава
в размер на законната лихва върху вземането за цената на услугата дялово
разпределение за периода от 30.07.2016 г. до 19.07.2019 г. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 484.20 лева –
разноски за исковото производство, и сумата 116.24 лева - разноски за
заповедното производство; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден
да заплати на ответника сумата 262.59 лева – разноски за исковото
производство съразмерно с отхвърлената част от исковете. Решението е
постановено при участието на „Б.“ ООД, като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника ИВ. П. П.,
който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилни били изводите на
съда, че не може да се установи по несъмнен начин, че в процесния период в
имота на ответника 5 от отоплителните тела са били демонтирани и правилно
е била начислена служебно топлинна енергия. Ответникът не бил потребител
и не бил потребил начислената му като доставена топлинна енергия за
процесния период, тъй като радиаторите в имота му били демонтирани.
Видно от молба от 24.10.2001 г., за аб. № 202489 било направено искане да
бъде прекратено топлоснабдяването в имота. От фактури от 15.11.2000 г.,
25.10.2001 г., 25.10.2001 г., 10.11.2000 г. и 21.09.2009 г. било видно, че
радиаторите в имота са демонтирани и ищецът не е доставял топлинна
енергия. Видно от протокол от 20.06.2002 г. било, че предишният собственик
на имота П.Л. П. не е подписал протокола и в същия било отразено, че
апартаментът му не се отоплява. Поради това не следвало да се кредитират
2
констатациите на вещото лице от СТЕ, че в процесния имот е имало 6 бр.
радиатори с ИРРО и щранг-лира в банята, които констатации не се
подкрепяли от събраните доказателства. Ищецът не представил доказателства
и че не е осигуряван достъп за отчет на ИРРО. Представените два протокола
съдържали множество пороци – единият нямал автор и подпис, а другият
нямал подпис на свидетели, че не е осигурен достъп, а касаели и различен от
процесния имот. Първостепенният съд неправилно приел, че по делото е
доказано наличие на облигационна връзка между страните. В тежест на ищеца
било да докаже, че в процесния период между страните е бил сключен
договор при одобрени от надлежния орган условия, какъв е бил възприетият
модел за плащане, начинът на отчитане на СТИ, че претендираната сума
отговаря на обема на действително ползваната в жилището топлинна енергия
и гореща вода и действащите през същия период цени. Представените
извлечение от сметки и справки за дялово разпределение, издадени от
третото лице помагач били частни свидетелстващи документи и
удостоверявали изгодни за издателите им факти, поради което не се ползвали
с доказателствена стойност. Съдът не бил обвързан от тях, а следвало да ги
преценява по вътрешно убеждение наред с другите доказателства, но такива
липсвали. Доколкото заключенията на приетите експертизи почивали на
изходящи от ищеца и третото лице помагач документи, те не можели да
служат за доказване на фактите, че носител на задължението за заплащане на
цената на описаните в тях количества ТЕ е ответникът. Пълното доказване
изисквало ищецът да представи какви са били показанията на общия
топломер и общия водомер в абонатната станция за процесния период,
показанията на СТИ и средствата за дялово разпределение в имота на
ответника и в останалите жилища в сградата. Ищецът не доказал и какви са
били действащите в процесния период цени. Заключенията на СТЕ и ССЕ
били необосновани и непълни, като липсвала конкретизирана методика, въз
основа на която е определяно количеството на потребената ТЕ и за начина, по
който са извършвани отчисления на технологичните загуби. С решението си
районният съд изобщо не се произнесъл по релевираното от ответника с
отговора на исковата молба възражение за липса на публикуване на ОУ и
влизането им в сила. В тежест на ищеца било да докаже този факт, което не
било направено, поради което исковете били неоснователни. Дори да се
приемело, че искът е основателен, то следвало да бъде уважен единствено за
3
начислената „такса мощност“. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли изцяло исковете. Претендира разноските по
делото, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80
ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 07.06.2022 г. оспорва жалбата и
претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
евентуално претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.” ООД, не взема становище по
жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
5 845.07 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия
в периода м. 05.2015 г. - м. 04.2018 г. в топлоснабден имот на адрес: гр.
София, бул. „*******, ап. 46, аб. № 202489;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
1 097.76 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за
топлинна енергия за периода 14.09.2016 г. – 19.07.2019 г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
28.75 лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение
за периода м. 06.2016 г. - м. 04.2018 г., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5.18
лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за дялово
4
разпределение за периода 30.07.2016 г. – 19.07.2019 г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на
подаване на заявлението – 30.07.2019 г., до окончателното плащане. За
сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по гр.д. № 43917/2019 г. на СРС, 150 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който
е оспорил предявените искове с възражения: Не бил потребител на ТЕ, тъй
като радиаторите в имота му били демонтирани; Липсвали данни за
публикуване на ОУ в един централен и един местен всекидневник; Оспорил е
представените от ищеца извлечение от сметка и общи фактури, както и
непредставени към този момент изравнителни сметки; Релевирал е
евентуално възражение за погасяване по давност на част от вземанията. Искал
е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение
на императивни материалноправни норми, а с оглед непреклудираните
доводи в жалбата е правилно по следните съображения:
Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника във
връзка с наличието на валидно договорно правоотношение между страните по
доставка на топлинна енергия за битови нужди при общи условия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
5
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят
правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на клиентите;
редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството
топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията;
условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на
топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела,
средствата за търговско измерване или други контролни приспособления и
пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите условия влизат
в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30 дни
след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от
клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се
отразяват в писмени допълнителни споразумения. Чл. 153, ал. 6 ЗЕ
предвижда, че клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните
тела в общите части на сградата.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо
от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.
149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди,
какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от
§ 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни
сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
6
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за
битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните
общи условия директно с топлопреносното предприятие.
В този смисъл са и мотивите на решението от 09.12.2019 г. по
съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след преценка на
нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката на
отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане,
направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с
предвидените в националното право особени правила за етажната
собственост.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в
която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Ответникът не е оспорвал, че е собственик на процесния имот, а този
факт се установява и от приетите и неоспорени нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот от 11.11.1997 г. и удостоверение изх.№ 68-00-
890/05.07.2011 г. на ГИС – София.
7
Видно от приложените към исковата молба Общи условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД на клиенти в град
София, относими към периода – предмет на въззивна проверка, същите са
били публикувани във вестник „Монитор“, в брой от 11.07.2016 г., и с
изтичане на 30 дни от датата на първата им публикация, на 12.08.2016 г.
общите условия са влезли в сила. Ответникът не твърди да е предложил
специални условия по реда на чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Ето защо правилно
първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало валидно
договорно правоотношение по доставка на топлинна енергия за битови
нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в процесния
период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (отменена, но действала в процесния период).
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в жалбата във
връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и
установяването на нейното количество.
Съгласно ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за
дялово разпределение – чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите
актове по прилагането му. Общото консумирано количество топлинна
енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към една абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на ТЕ за
горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна –
на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ, ТЕ,
отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно
легалната дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема
на всички собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните
припадащи се части от общите части на сградата, предвидени за отопление по
проект.
Начинът на определяне количеството на ТЕ за горещо водоснабдяване е
регламентиран в чл. 141 ЗЕ, като относно разпределението на това количество
между клиентите – етажни собственици законът препраща към наредбата,
8
приета въз основа на законовата делегация в чл. 125, ал. 3 ЗЕ. Според чл. 69
от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.),
количеството топлинна енергия за БГВ, определено по реда на чл. 68, се
разпределя между клиентите въз основа на изразходваните от тях количества
гореща вода. Изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти
се определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са
повредени или не е осигурен достъп за отчитане - при норма за разход на
гореща вода 140 л на обитател за едно денонощие на потребление. Съгласно
чл. 70, ал. 2 от Наредбата (в относимата редакция – ДВ бр. 99/2013 г.), всички
клиенти са длъжни да осигурят достъп до отоплителните тела и изводите за
гореща вода в имота си на представителите на топлопреносното предприятие
и/или лицето по чл. 139б ЗЕ за отчитане на показанията на уредите и
водомерите за гореща вода и/или осъществяване на визуален оглед на
контролните приспособления към тях, а според ал. 4 на чл. 70, на клиентите,
неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се
начислява енергия по реда на т. 6.5 - от приложението по чл. 61, ал. 1 - като
отоплителни тела без уреди.
В случая от приетите в първата инстанция основно и допълнително
заключение на СТЕ се установява, че общият топломер в АС на процесната
сграда – етажна собственост е преминавал през изискваните от ЗИ
метрологични проверки със заключение „съответства”. Същият се отчита
дистанционно по електронен път в 0 часа на първо число на месеца, като
отчитането не е визуално, а чрез електронно устройство. Така извършваното
отчитане е в съответствие с разпоредбите на чл. 53 – 57 от Наредба № 16-334
(отм.). Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно данни в таблица 1 към
заключението. От отчетеното количество ищецът е приспадал технологичните
разходи, последните изчислени по формулата в методиката към Наредба №
16-334 (отм.) и съобразно техническите характеристики на АС.
Съгласно заключенията, в имота на ответника за исковия период не е
осигурен достъп за отчет на уредите за дялово разпределение. Това се
потвърждава и от представените от третото лице помагач протоколи за
неосигурен достъп при осъществени проверки на процесния адрес през 2017
г. и 2018 г., в които е посочен и собственият на ответника ап. 46 като такъв,
до който достъп не е осигурен. Протоколите са получени и подписани от
представителя на етажната собственост – М.И., ап. 41, а удостовереното в тях
9
не се опровергава от останалите събрани по делото доказателства, нито
ответникът твърди да се е възползвал от предоставената му с чл. 70, ал. ал. 5
от Наредба 16-334/2007 г. (отм.) и ОУ възможност да поиска допълнителен
отчет.
При доказателствена тежест за ответника съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК,
същият не е доказал пълно и главно твърдението си, че в процесния период в
имота не е имало отоплителни тела. За доказване на това си твърдение същият
не е представил протокол за демонтиране на радиатори. Представени са
молба-декларация от 24.10.2001 г. от предишния собственик на имота и
фактури (л. 54 – 58 от делото на СРС). Видно от фактура от 16.09.1999 г., на
праводателя на ответника е начислена сума за поставяне на 1 брой пломба, а
на 03.11.2000 г. съгласно фактура № 922451 е начислена сума за запечатване
на 5 броя отоплителни тела. Тази фактура е била анулирана, а съгласно
фактура № 950615/25.10.2001 г., една година по-късно отново е начислена
сума за 5 бр. отоплителни тела с основание „отказва услуга“. Съгласно
неоспореното допълнително заключение на СТЕ, при въвеждане на системата
за дялово разпределение на 24.09.2002 г. не е бил осигурен достъп до
процесния имот, такъв достъп не е бил осигурен и въпреки изрично
отправената покана до абоната с оглед постъпило искане от 18 етажни
собственици, които и през 2003 г. и през 2004 г. са поискали да бъде
извършена извънредна проверка в имота на ответника с оглед възникнали
съмнения за ползване на топлинна енергия въпреки декларираното
обстоятелство, че радиаторите в имота са демонтирани. На 10.12.2003 г. е
била осъществена извънредна проверка в имота на ответника, но достъп
отново не е бил осигурен. При проверка на 20.02.2004 г. отново не е бил
осигурен достъп, въпреки че за това абонатът е бил изрично уведомен, като
във връзка с проверката е бил съставен и констативен протокол. До края на
исковия период достъп в имота не е бил осигурен.
С оглед така установеното, неоснователни са доводите в жалбата по
делото да било доказано, че в процесния период радиаторите в имота били
демонтирани. Дори това да е било така, с оглед неизпълнението на
задължението на клиента да предостави достъп, правилно и в съответствие с
чл. 70, ал. 4 от Наредба № 16-334/2007 г. (отм.) за имота е начислена ТЕ за
отопление на база максимален специфичен разход на сградата, а за ТЕ за БГВ
10
следва да се начисли по реда на чл. 69, ал. 2 от Наредба 16-334 (отм.).
Съгласно заключенията на СТЕ, дяловото разпределение е извършвано от
ФДР в съответствие с действалата в периода нормативна уредба, единствено
по отношение на ТЕ за ВГВ за отчетен период 2016/2017 г. вещото лице е
посочило коригирана стойност. Дължимата за процесния период сума за
топлинна енергия след изравняванията е в размер на 5 303.10 лв.
При изготвяне на заключенията на СТЕвещото лице е взело предвид
както предоставените му документи за извършените метрологични проверки
на общия топломер, така и справката за показанията на общия топломер,
дяловите разпределения, изготвени от третото лице помагач, както и
протоколите за неосигурен достъп. При установеното количество ТЕ,
доставено в процесната сграда - етажна собственост, измерена с годно СТИ, и
заключението на експерта, че дяловото разпределение е извършено в
съответствие с нормативната уредба (с корекцията относно ТЕ за БГВ за
отчетен период 2016/2017 г), ищецът е доказал количеството на доставената в
имота ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените от КЕВР
цени.
Ето защо правилно районният съд, след съобразяване на погасените по
давност вземания е приел, че искът за главница за топлинна енергия е
основателен до размер от 3 578.97 лв. и за периода м. 07.2016 г. – м. 04.2018
г. Предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, в тази част
решението следва да бъде потвърдено.
Жалбата в частта й по акцесорния иск за лихви върху главницата за
топлинна енергия и по иска за главница за дялово разпределение е бланкетна
– в нея не са релевирани конкретни оплаквания във връзка с изводите на
районния съд, поради което съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд няма
правомощие да проверява правилността на решението, а следва да го
потвърди и в тези части.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че освен
подаването на молбата от 07.06.2022 г. упълномощеният от въззиваемия
юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал
отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното едно открито
11
съдебно заседание, намира, че юрисконсултско възнаграждение не следва да
се присъжда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20055077 от 01.03.2021 г., постановено
по гр.д. № 60439/2019 г. на Софийски районен съд, 150 състав в обжалваните
части, с които е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че ИВ. П. П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
сума в размер на 3 578.97 лева, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2018 г., за имот,
находящ се в гр. София, бул. „*******, ап. 46, аб. № 202489, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
30.07.2019 г., до окончателното изплащане, сумата в размер на 672.16 лева –
лихва за забава в размер на законната лихва върху вземането за стойност на
неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 19.07.2019 г., и
сумата в размер на 27.50 лева – цена на извършена услуга дялово
разпределение за периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
30.07.2019 г., до окончателното изплащане, за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
43917/2019 г. по описа на СРС, 150 състав.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. №
60439/2019 г. на Софийски районен съд, 150 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“
ООД, ЕИК *********, като трето лице помагач на страната на ищеца-
въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13