РЕШЕНИЕ
гр.
София, 20.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав, в публичното
заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело №
12943 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 438730 от 27.06.2018 г. постановено по гр.
д. № 3544/2018 г. на СРС, І ГО, 169 състав, съдът е отхвърлил предявеният от Я.Г.Я., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***
21 (партер), срещу "М." ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, завод "Е.", Производствен корпус,
партер, иск с правно основание чл.
49 ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
от статия от 18.12.2017 г. със заглавие "Б., спри вендетата срещу К.", публикувана
в бр. 51 на вестник "М.г.", на стр. 11, в която по адрес на ищеца са употребени изразите - "обикаляше студиата и плещеше", "обърна палачинката", "най-успешното в прехода
момче за политически поръчки", "ходеше
по студията, носеше едни папки, размахваше документи и в смесица от
слухове, истини и полуистини градеше манипулативните си тези" и "изпята
песен", ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 18.12.2017 г. до
окончателното й изплащане.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът Я., който чрез
пълномощника му адв.В. в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва при
твърдения, че решението е неправилно, незаканосъобразно, и същото трябва да
бъде отменено, евентуално обезсилено. Поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че макар процесните изрази да са безспорно
обидни, то искът следва да бъде отхвърлен. В жалбата подрбоно се излагат
съображения, че по делото липсва отговор на исковата молба от ответника,
последният не се е представлявал, макар и редовно призован. Служебно СРС е
започнал да задава въпроси и самда си
отговаря на тях, встъпвайки в ролята на страна в процеса нарушавайки
равенството на страните. Думите "обикаляше судията и плещеше",
"обърна палачинката", "най успешното в прехода момче за
политически поръчки", "ходеше по студията, носеше едни папки и
размахваше документи" и "всмесица от слухове, истини и полуистини
градеше манипулативните си тези", както и твърдението, че ищеца е
"изпята песен", са обидни, включително негативното им оценъчно
съждение, не ги прави по-малко обидни. Цитира се съдебна практика. Жалбата не
съдържа доказателствени искания. Моли въззивната инстанция да отмени
обжалваното решение и уважи предявения осъдителен иск.
Въззиваемата страна "М." ЕООД в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК не взема становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При така очертаните правомощия, като взе предвид доказателствата по делото и
наведените с жалбата доводи, съдът намери от фактическа и правна страна
следното:
Обжалваното решение е издадено от
надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя напълно
изложеното в обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се
добави следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е с правно основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл.
45, ал. 1 от ЗЗД и с предмет - заплащане на обезщетение в размера на 15 000 лв.
за неимуществените вреди, причинени на ищеца от лица, натоварени от ответника
по повод статия от 18.12.2017 г.
със заглавие "Б., спри вендетата срещу К.",
публикувана в бр. 51 на вестник "М.г.".Отговорността на
лицето, което е възложило другиму някаква работа, за вредите, причинени при или
по повод извършването на тази работа, е обективна - за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази
отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица.
Следователно, за да възникне
обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за вреди, причинени при
или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да са
настъпили следните юридически факти, имащи характер на материални предпоставки:
1.деяние (действие или бездействие); 2.вреда (неблагоприятно засягане на
неимуществената сфера на увредения - накърняване на неговия телесен интегритет,
респ. на неговото достойнство и чест); 3.вина на делинквента,
която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима
презумпция се предполага; 4.виновното лице да е причинило вредите при или при
повод на изпълнение на възложената работа 5. противоправност
(несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); и
6.причинно-следствена връзка между противоправното
поведение и настъпилите неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да
е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента).
В настоящия случай решението е
постановено при правилно изяснена фактическа обстановка: по делото не се спори,
а и от събраните доказателства се установява, че на 18.12.2017
г. в печатно издание вестник "М.г.",
издавано от ответника "М." ЕООД, на стр. 11, в бр. 51 е публикувана статия с автор В.В.и
със заглавие "Б., спри вендетата срещу К.", в която по отношение на ищеца са употребени следните думи и изрази: "обикаляше
студиата и плещеше", "обърна палачинката", "най-успешното в
прехода момче за политически
поръчки", "ходеше по студията, носеше едни папки, размахваше документи и в смесица от слухове, истини и
полуистини градеше манипулативните
си тези" и "изпята песен". От така извършеното деяние ищецът е
претърпял вреди, описани подробно в показанията на свидетелите Я.и М.. Издателят на
печатно произведение носи отговорност за вреди, на основание чл. 49 ЗЗД, в качеството си на възложител на работата по
съставяне, подбор и поместване на печатни материали, кто
съобразно задължителните указания, дадени с ППВС № 7/1959 г., при наличие на
останалите изброени по-горе предпоставки, отговорността на издателя следва да
бъде ангажирана независимо от това, дали е известен конкретния автор на
обидната, респ. позоряща статия. С оглед сторените оплаквания в жалбата по
повод противоправността на процесното
деяние, настоящият
съдебен състав намира следното:
С разпоредбите на чл. 39 - 41 на Конституцията на Република България се уреждат права и свободи на
гражданите като основни човешки права, произтичащи от върховния принцип за
достойнство на личността. Всяко едно от тях е конституционно гарантирано,
ползва се с еднаква тежест спрямо останалите и подлежи на защита. Възможната
колизия на прокламирани права, в случая между свободата на словото, от една
страна и засягане чрез упражняването й на правата и доброто име на гражданите,
от друга страна, е уредена с чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България. С посочените разпоредби изрично е
предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира
до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности
каквито са правата и доброто име на гражданите. Прокламираната с чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България свобода на печата и другите
средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната
общност да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. Въпросът за
баланса на посочените конституционно защитени ценности /свободата на словото и
доброто име на гражданите/ се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на
всеки отделен случай. (така Решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. д. №
1019/2009 г., III ГО на ВКС). Свободата на изразяване на мнения, включително
свободата да отстоява свое мнение, да получава и разпространява информация и
идеи без намесата на държавните власти са регламентирани и в чл. 10, ал. 1 от ЕКЗПЧОС. Пределите, до които се простира
тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано
честта и достойнството на гражданите, като това е очертаната правна рамка, в
която упражняването на посочените права, в частност правото да се изразява
свободно мнение и да се разпространява информация е правомерно, т.е. не е обидно или
клеветническо. В така очертания контекст не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно
лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен
въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие (срв.
решение на ВКС, III г. о. по гр. д. № 1438/2009 г.). Свободата на изразяване на мнение
е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ (решение на ВКС, I г. о по гр. д. № 5059/2008 г.), но във всеки друг случай
издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или
чужди оценъчни съждения. Оценъчните съждения не могат да се
проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не
възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност
могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно
произведение. Ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори
да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни,
издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и
доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да
провери достоверността на разпространената информация.
В конкретния случай по делото се касае именно
до редица оценъчни съждения,
доколкото изявленията в статията "обикаляше студиата
и плещеше",
"обърна палачинката", "най-успешното в прехода момче за политически поръчки",
"ходеше по студията, носеше едни папки, размахваше документи и в смесица от
слухове, истини и полуистини градеше манипулативните си тези" и "изпята
песен"
изразяват отношението на автора на статията по отношение описаните в хронологичен
ред промени в политическия живот на страната в последните години, свързани с
управляващата политическа партия, без да е изнесено твърдение за конкретен
позорящ факт от обективната действителност, сврзат с
ищеца Я., който също е политик. Следва в тази връзка да бъде посочено още, че според трайно утвърдената
практика на Европейския съд по правата на човека, публичните личности, каквито
безспорно са политиците и ищецът Я.Я. - в частност,
следва да търпят в по-широки граници допустима критика. Тъй като сами са
допринесли за известността на думите и делата си, те трябва да понесат и
по-висока степен на критика, дори преувеличение и провокации (вж. Решението от
23.05.1991 г. Prager
and Oberschlik срещу Австрия, Решение от
08.07.1986 г. Lingens срещу Австрия, Решение от
23.04.1992 г. по делото Castells,
Решението от 23.09.1994 г. по делото Jersild и мн. др.). В цитираните
решения се посочва, че когато изказаното съставлява становище, което съдържа
преценка, а не твърдение за факт, става дума за свобода на мнение и
следователно липсва непозволено увреждане. В тези случаи, изискването да бъде
доказана истинността на изявленията, е неизпълнимо. Това е така, защото
съществуването на фактите може да бъде доказано, докато верността на мнението,
което съдържа преценка – не. Порди това правилен е
изводът на районния съд, че статията не съдържа позорящи за ищеца обстоятелства, а само
оценъчни съждения. И правната теория, и съдебната практика трайно приемат,
че позорното обстоятелство е
твърдение за съществуването на определен факт, който се отнася до укоримо от гледище на морала поведение на пострадалия и
който е от естество да накърни доброто му име в обществото. Позорността
е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение
на определено лице към казаното за него. В настоящия случай, както дсе посочи, не се касае до твърдения за факти, а за
оценъчни съждения. Ето защо е правно ирелевантно
какви чувства са породили тези съждения на автора на статията за ищеца, който в
част от нея е станал техен адресат. Чувствата
са субективно преживяване, отражение на личния мироглед и ценностна
система и съществуват изцяло съзнанието, но в случая по реда на деликта те не могат да бъдат възмездявани, тъй
като от изложеното по-горе е видно, че поведението на ответника-деликвент не може
да се окачестви като противоправно по см. на чл. 45 ЗЗД. Когато журналист цели да насочи общественото мнение
към злободневни теми, той може да използва крайни, шокиращи и провокативни
изразни средства, без деянието да е противоправно,
респ. надхвърлянето на добрия тон, респ. използването на разговорни
изрази, не съставлява обида или клевета. В този смисъл е Решение № 204 от
12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014 г. на ВКС, ІV г. о.
При липса на противоправно
деяние не следва да се изследват останалите елементи от фактическия състав на неподволеното увреждане, като предявения иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, като неоснователен,
следва да бъде отхвърлен.
С оглед съвпадането на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Софийският градски
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 438730 от 27.06.2018 г.
постановено по гр. д. № 3544/2018 г. на СРС, І ГО, 169 състав.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.