№ 714
гр. Варна, 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мария Бончева
при участието на секретаря Калинка Ив. Димитрова
като разгледа докладваното от Мария Бончева Административно наказателно
дело № 20223110201132 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН и е образувано по
жалба на „В.“ ЕООД против наказателно постановление 03-010374/
19.09.2018г. на Директора на Дирекция "Инспекция по труда" - Варна, с което
на „В.“ ЕООД наложено административно наказание "ИМУЩЕСТВЕНА
САНКЦИЯ" в размер на 2000 лева, на основание чл. 416 вр. чл. 414 ал.1 от
КТ.
Жалбоподателят счита НП за незаконосъобразно и моли за отмяната му.
В съдебно заседание редовно призован не се явява, и не се
представлява.
Въззиваемата страна, редовно призована, в съдебно заседание
представител се явява, оспорва жалбата и моли съда, да потвърди атакуваното
НП.
След преценка на доводите на жалбоподателя и с оглед събраните по
делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
През месец 08. 2018г. служители на Д“ИТ“ – Варна извършили
проверка по спазване на трудовото законодателство от страна на „В.“ ЕООД с
ЕИК *********, стопанисващо заведение „Копитото“ в к.к.“Св.Св.
1
Константин и Елена“, за което дружество работели наети по трудов договор
лица. „В.“ ЕООД в качеството на работодателне е начислил и изплатил
парично обезщетение за неизползван годишен отпуск за 2018г. на лицето Й.
Солаков на длъжност готвач, съгласно чл.224, ал.1 вр.чл.128 т.1 и т.2 от
Кодекса на труда.
За констатираното на 10.09.2018г. Д. съставила срещу дружеството
АУАН. В съдържанието на акта били посочени даденото предписание и
неговото неизпълнение. За дата на извършване на нарушението била
определена датата 03.09.2018 г. Актът бил връчен на упълномощено лице от
представляващия дружеството, като което го подписало без възражения.
Възражения не били депозирани по административно наказателната преписка.
Административно наказващият орган издал обжалваното НП, с което
възприел фактическите и правните констатации и наложил административно
наказание от вида имуществена санкция в размер предвиден в нормата на КТ.
Описаната фактическа обстановка се установява и потвърждава от събраните
по делото доказателства гласни и писмени доказателства, а именно от
писмените материали - преписката по АНП, вкл.АУАН, протоколи за
извършена проверка, писма, обратни разписки и др.които съдът кредитира
изцяло като достоверни и непротиворечиви. Като непротиворечиви,
конкретни, логични и добросъвестни, съдът кредитира изцяло показанията на
депозирани в с.з. от актосъставителя св.М.Д..
Съдът, предвид становището на страните и императивно вмененото
му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно
постановление относно законосъобразността му, обосноваността му и
справедливостта на наложеното административно наказание, прави
следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срок от надлежна
страна– лице спрямо което е издадено атакуваното НП, в установения от
закона 7-дневен срок от узнаване за издаденото НП и пред надлежния съд –
по местоизвършване на твърдяното нарушение. Съдът намира, че жалбата е
депозирана в законоустановения срок, тъй като АНО не е ангажирал
доказателства за редовното връчване на НП. Съдът приема че между страните
липсва спор относно адреса на жалбоподателя „В.“ ЕООД с ЕИК *********, а
именно- седалище и адрес: гр. Варна, ул. „Лерин“ № 16. Обстоятелството, че
2
възз. дружество е регистрирано на посочения адрес е отразено по партидата
същото в националния ТР /общодостъпен за всички/. Съгласно чл. 58 ал.2 от
ЗАНН, когато нарушителят не се намери на посочения от него адрес, а новият
му адрес е неизвестен, наказващият орган отбелязва това върху НП и то се
счита за връчено от деня на отбелязването. В случая оригинал на НП
/приложен по преписката/ не съдържа отбелязване, че лицето не е намерено
на посочения адрес. Настоящата инстанция счита че не са изпълнени
предпоставките визирани в нормата на чл. 58 ал.2 от ЗАНН, за да се приеме
че следва да се приложи посочената норма. На първо място, липсва
отбелязване в НП на коя дата жалбоподателя е бил търсен на посочения адрес
за връчване на НП, както и отбелязване че не е открит на адреса. Първото има
значение за установяване факта на влизане на НП в сила, тъй като съгласно
чл. 58 ал.2 от ЗАНН дата отбелязана върху НП доказва че органа е извършил
опит да го връчи на наказаното лице. От което следва, че от тази дата започва
да тече и определеният от законодателят 7-дневен срок за обжалването му
пред въззивната инстанция. И едва след изтичане на този срок и ако НП не е
обжалвано от нарушителя, НП влиза в сила. В настоящия случай липсва
отбелязване в НП кога според АНО същото е връчено и влязло в сила , тъй
като очевидно АНО го е приел за влязло в законна сила щом го е изпратил за
събиране по принудителен път. НП би влязло в сила едва след изтичане на 7-
дневния срок, считано от датата на отбелязване върху НП че нарушителят не е
открит на посоченият от него адрес. НП би влязло в сила обаче, само ако е
било редовно връчено и необжалвано в срок. В случая НП не е било редовно
връчено. Отбелязване в НП по смисъла на чл. 58 ал.2 от ЗАНН не е
направено. Съгласно тази норма, отбелязването следва да е освен, че лицето
не е намерено на посочения от него адрес, което както съдът посочи по-горе
липсва, но така и че новият му адрес е неизвестен. Посочената правна норма
съдържа две кумулативни предпоставки: ненамиране на нарушителя на
посочения от него адрес и новият му адрес да е неизвестен. Следва и двете
предпоставки да са налице, за да се счита че състава на нормата на чл. 58 ал.2
от ЗАНН е изпълнена. Липсват и двете предпоставки – органа не е посочил в
НП начинът на връчване, респективно причините довели до невръчването му
на жалбоподателя и не е извършил необходимите действия за да установи, че
адресът на лицето е неизвестен. Съдът намира също така, че изпращането
писмо с обратна разписка не е достатъчно за да обоснове извод, че лицето не
3
е намерено на адреса. Видно от приложеното известие за доставяне,
Български пощи удостоверяват че „преместен“. От това отбелязване няма как
да се да се приеме, не само, че адресатът не е намерен на адреса, а и че има
нов адрес, неизвестен никому. Съобразно разпоредбата на чл. 36, ал. 1, т. 2 от
Закона за пощенските услуги условията за доставянето на пощенските пратки
и на пощенските колети се определят с общи правила, изготвени от
Комисията за регулиране на съобщенията. Поради това жалбата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбите на чл.416,
ал.1 и 2 от КТ и приложената по делото заповед, АУАН и НП са издадени от
компетентни органи. Съгласно чл. 399 от КТ цялостният контрол за спазване
на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности се осъществява
от Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда" към министъра на
труда и социалната политика. Съгласно чл. 416, ал.5 от КТ НП се издават от
ръководителя на органа по чл.399 или оправомощени от него длъжностни
лица съгласно съобразно ведомствената принадлежност на
актосъставителите. Видно от цитираните по горе разпоредби органът, който
може да налага адм. наказания по КТ е ИД на ИА „Главна инспекция по
труда” или оправомощено от него длъжностно лице. В случая НП е било
издадено от и.д. директора на Дирекция „ИТ” Варна, който е бил надлежно
оправомощен от ИД на ИА „ГИТ“. Видно от съдържанието на АУАН, същият
е съставен от М.Д., която към момента на съставянето му е работил на
длъжността гл.инспектор в Д“ИТ“-Варна, следователно е била компетентна
да издава АУАН. Противно на становището на процесуалния представител на
възз.жалбоподател, съдът намира, че административнонаказателното
производство е проведено в рамките на сроковете по чл.34 от ЗАНН.
Разпоредбата на чл.34 от ЗАНН е специална и регламентира не само случаите,
в които не следва да се образува АНП, а и случаите, когато образуваното
такова следва да се прекрати. Съдът не споделя възражението в жалбата, че
преследвателната давност за това нарушение е изтекла. Разпоредбата на чл.
82 от ЗАНН регламентира давностните срокове за изпълнение на наложените
административни наказания. В ЗАНН, обаче, липсва регламентация на
давностни срокове, за погасяване на административно наказателното
преследване, каквито се съдържат в Общата част на НК. Съгласно
разпоредбата на чл.11 от ЗАНН, по въпросите на вменяемостта,
обстоятелствата, изключващи отговорността, формите на съучастие,
4
приготовлението и опита се прилагат разпоредбите на общата част на НК,
доколкото в този закон не се предвижда друго. Съобразявайки Тълкувателно
постановление № 1 от 27 февруари 2015г. на Върховния административен съд
на Република България - ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС,
въззивният съд, в настоящия си състав, намира, че в конкретния казус
възможността за реализиране на административнонаказателната отговорност
на въззивника е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност.
Съгласно цитираното Тълкувателно постановление № 1 от 27 февруари
2015г. разпоредбата на чл.11 от ЗАНН препраща към уредбата относно
погасяване на наказателното преследване по давност в Наказателния кодекс
/НК/ и по-конкретно приложение следва да намерят чл.81, ал.3 във вр. с чл.80,
ал.1, т.5 от ЗАНН, във вр. с чл.11 от ЗАНН. Съгласно чл.80, ал.1, т.5 от НК /
действаща към датата на извършване на нарушението / наказателното
преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение
на три години, а според чл.81, ал.3 от НК независимо от спирането или
прекъсването на давността наказателното преследване се изключва, ако е
изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в предходния
член. От анализа на цитираните разпоредби се налага извод, че в случая
възможността въззивникът да бъде санкциониран се изключва с изтичане на
четири години и половина давностен срок, като съгласно чл.80, ал.3 от НК,
във вр. с чл.11 от ЗАНН същият тече от извършване на деянието. Съдът
намира, че непроизнасянето от наказващият орган изрично в НП по
отношение на чл.28 от ЗАНН не е процесуално нарушение, тъй като с факта
на издаването му става ясно, че същият е отказал приложението му. От друга
страна, наличието на мотиви в НП не е сред задължителните реквизити към
същото. В ТР №1/12.12.2007г. на ВКС се сочи, че преценката за
"маловажност на случая" подлежи на съдебен контрол, като в случай, че
съдът констатира, че са налице предпоставките на чл. 28 ЗАНН, но
наказващият орган не го е приложил, това е основание за отмяна на
наказателното постановление поради издаването му в противоречие със
закона. Липсата на мотиви обаче по приложението на чл.28 от ЗАНН не се
сочи като нарушение на процесуалните правила. Що се касае до
обстоятелството, ч АНО не се е произнесъл по направените срещу АУАН
възражения, то следва да се посочи, че негово задължение по ЗАНН е да ги
прецени, като няма изискване да се мотивира, защо не ги приема.
5
Незапознаването на възз. със становището на процесуалния представител на
АНО също не е нарушение, тъй като възз. се защитава срещу фактите
посочени в АУАН и НП, а не срещу становище на юрисконсулта на
наказващия орган.
При цялостната проверка на атакуваното НП, настоящият съдебен
състав не констатира нарушение на разпоредбите на чл. 42 от ЗАНН –
относно описание на нарушението. В акта е направено пълно и детайлно
описание на нарушението, датата и мястото на извършване, както и на
обстоятелствата при които е извършено. Посочени са и законовите
разпоредби, които са нарушени. Отразени са всички данни относно
индивидуализацията на нарушителя. Спазено е от страна на административно
- наказващия орган на изискването на чл.57, ал.1 от ЗАНН, а именно в
издаденото наказателно постановление да бъде дадено пълно описание на
нарушението, на обстоятелствата, при които е извършено, на доказателствата,
които потвърждават извършеното административно нарушение. Съдът не
споделя възраженията наведени в жалбата, че при издаването на АУАН и НП
са нарушени административно производствените правила.
Правилно административнонаказващия орган е приложил материалния
закон, след като е констатирал нарушението по чл.224 ал.1 вр.чл.128 т.1 от
КТ, като е съотнесъл фактите към хипотезата на правната норма. Санкцията
на чл.414 ал.1 от КТ се предвижда за работодател, който наруши
разпоредбите на трудовото законодателство извън правилата за осигуряване
на здравословни и безопасни условия на труд, ако не подлежи на по-тежко
наказание, се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 1500 до
15 000 лв. В случая безспорно е установено, че жалбоподателят при
прекратяване на трудовото правоотношение не е начислил и изплатил на
работника парично обезщетение за неизползван годишен отпуск
пропорционално на времето което му се признава за трудов стаж
Съдът намира, че в конкретния случай не се касае за маловажен случай.
Неспазването на законовите норми, свързани с трудовото законодателство,
независимо дали са налице или не реално настъпили щети не може да бъде
възприето като маловажност на допуснатото нарушение. Следвало е
жалбоподателят да има дължимото законосъобразно поведение за спазване
на принципите, условията и реда на КТ. Поради изложеното до тук, съдът
6
намира че извършеното нарушение не следва да се приема като маловажно.
В случая административно наказващия орган не е индивидуализирал
санкцията по реда на чл.27 от ЗАНН. Следва да се има предвид, че
констатираното нарушение на трудовото законодателество от въззивното
дружество е извършено за първи път и налагането на санкция над
минималния размер се явява прекомерна. За това съдът намира, че следва да
редуцира „Имуществената санкция” до минималния размер предвиден в
чл.414 ал.1 от КТ, а именно - 1500 лева. В този размер наложеното наказание
би било по-справедливо и съответстващо на извършеното нарушение и ще
изпълни целите на чл.12 от ЗАНН.
По изложените съображения съдът намира, че атакуваното
наказателно постановление следва да бъде изменено и на основание чл.63 ал.1
от ЗАНН.
С оглед направеното искане от страните за присъждане
на разноски по делото, съдът установи от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал.3 от ЗАНН в съдебните
производства по обжалване на издадени НП пред районния съд страните имат
право на присъждане на разноски по реда
на Административнопроцесуалния кодекс. Разпоредбата на чл. 63, ал.4 от
ЗАНН предвижда, че в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не
може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по
реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 143, ал.1 от ЗАНН
сочи, че когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да
бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по
производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на
жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. В разпоредбата на чл. 144 от АПК се сочи, че за
неуредените в този дял въпроси се прилага Гражданският процесуален
кодекс.
В настоящия случай съдът е констатирал, че са налице основания за
изменение на наложената административна санкция, но не и за отмяна на
издаденото НП. Доколкото разпоредбата на чл. 143, ал.1 от АПК, урежда
7
присъждане на разноски единствено в хипотезата на отмяна на обжалваното
НП, но не и по отношение на изменение на същото, съдът намира, че в
посочения случай следва на основание чл. 144 от АПК субсидиарно да намери
приложение ГПК. В нормата на чл. 78, ал.1 и ал.2 от ГПК се сочи, че
ищецът съотв. ответникът имат право на присъждане на разноските,
направени по делото съразмерно на уважената част от иска.
В контекста на приложението на цитираната разпоредба към конкретния
казус, съдът намира, че следва да уважи претенцията на процесуалния
представител на АНО, съизмеримо с размера изменената част на НП.
Съгласно чл.37, ал.1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Като взе предвид, че
производството по делото не представлява фактическа и правна сложност,
изискваща специални процесуални усилия по поддържане на обвинителната
теза на АНО, разпитан е един свидетел, намира, че следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в минималния размер, предвиден в нормата
на чл.27е от Наредбата, а именно сумата от 80 /осемдесет/ лева. В
съответствие с правилото на чл. 78а ал.3 вр. с ал.1 от ГПК, съдът намира, че
следва да присъди заплащане на разноските
за юрисконсултско възнаграждение, намалени пропорционално съобразно
изменения размер на административната санкция, а именно сумата от 60
лева.
Въззивното дружество не е направило искане за присъждане на
сторените в производството разноски. Според задължителните указания
дадени в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело №
6/2012г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат тогава, когато страната е заплатила
възнаграждението. В обстоятелствената част на решението е прието, че за да
бъде присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му
заплащане на процесуалния си представител. В зависимост от уговорения в
договора за правна помощ и съдействие начин на плащане - в брой или по
банков път, заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване
на направеното плащане в самия договор, който има характер на разписка,
или с представяне на доказателства за извършен банков превод. По делото не
са представени други доказателства за заплащане на възнаграждение в брой
8
или по банков път до приключване на устните състезания във въззивното
производство. При отсъствие на доказателства за плащане на
възнаграждението въззивният съд намира, че няма законово основание да
присъди съразмерно на уважената част от иска възнаграждение под формата
на разноски по чл. 78 ГПК. Така възприетото разрешение съответства и на
задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г.
по т.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, обуславящи присъждането на адвокатско
възнаграждение от представянето на доказателства за реалното му плащане. В
този смисъл- Определение № 145/13.02.2014г. по ч.гр.дело № 358/2014 год. на
ВКС, трето гражданско отделение.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ наказателно постановление 03-010374/ 19.09.2018г. на
Директора на Дирекция "Инспекция по труда" - Варна, с което на „В.“ ЕООД
наложено административно наказание "ИМУЩЕСТВЕНА САНКЦИЯ" в
размер на 2000 лева, на основание чл. 416 вр. чл. 414 ал.1 от КТ, КАТО
НАМАЛЯВА РАЗМЕРА на наложеното адм. наказание “Имуществена
санкция” на 1500 ЛЕВА.
ОСЪЖДА "В." ЕООД да заплати на Дирекция „Инспекция по труда“-
Варна сумата от 60 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение
по НАХД №1132/2022г. по описа на ВРС.
Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от
получаване на съобщението за изготвянето му пред Административен съд- Варна.
След влизане в сила на съдебното решение, АНП да се върне на наказващия
орган по компетентност.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9