Р E Ш Е Н И Е
град София, 05.04.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на седми март
две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 9686 по описа за
2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно – по реда на чл. 258
и следващите от Граждански процесуален кодекс (ГПК).
С Решение
№ 352482 от 02.03.2018 г., постановено по гр. дело № 78759
по описа за 2017 г., Софийският районен
съд, III ГО, 92-ри състав, е осъдил,
на
основание чл. 144 от Семейния кодекс (СК),
Р.Д.К., ЕГН **********, да заплаща на пълнолетния си учащ редовно в средно
учебно заведение син Д.Р.К., ЕГН **********, месечна издръжка в размер на 130.00 (сто и тридесет) лева, считано
от датата на предявяване на исковата молба в съда (03.11.2017 г.) до завършване на средното му образование, като е отхвърлил
иска в
останалата му част до пълния предявен
размер от 200.00 лева, като неоснователен. Допуснал
е, на основание чл.
242, ал. 1 ГПК, предварително изпълнение на Решението
в частта за присъдената издръжка в полза на Д.Р.К.. Осъдил
е Р.Д.К. да
заплати на Д.Р.К. сумата от 195.00 (сто
деветдесет и пет) лева - разноски в производството. Осъдил е
Д.Р.К. да заплати
на Р.Д.К. сумата в размер на 87.50 лева (осемдесет и седем лева и петдесет
стотинки) - разноски в производството. Осъдил е,
на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, Р.Д.К. да заплати
по сметка на Софийски районен съд, държавна такса в размер на 50.00 (петдесет) лева.
Ответникът Р.Д.К. (въззивник в настоящото производство), е останал недоволен от първоинстанционното Решение и го е обжалвал, с въззивна жалба, вх. № 5051994 от 28.03.2018 г. по описа на
Софийски районен съд, в частта относно така постановената издръжка в размер на 130.00 лева. Изложил е доводи за неправилност
на обжалвания съдебен акт, при постановяването му бил нарушен материалния
закон, допуснати били процесуални нарушения и необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд
приел, че исковата молба е с правно основание чл. 144 СК и е дал такава
квалификация на иска. Според въззивника Р.К. първоначално бил предявен иск по
чл. 150 СК, като съдът неправилно указал на ищеца да уточни иска си, като да
посочи, че е завел иск с правно основание чл. 144 СК, а не такъв по чл. 150 СК.
Ответникът направил възражение по отношение правната квалификация на иска със
становище за неговата недопустимост и производството по делото следвало да бъде
прекратено. Изложил е и доводи за липса на доказателства по делото за наличие
на основанията на чл. 144 СК за заплащане на издръжка от него на пълнолетния му
син. Въззивникът се самоосигурявал на 420.00 лева като управител на търговско
дружество, но не получавал месечно възнаграждение и не получавал никакъв допълнителен
доход. Със средствата, с които разполагал, Р.К. трябвало да покрива и други
разходи, част от които била и издръжката в размер на 120.00 лева месечно, която
той заплащал на другия си син. Въпреки допуснатото предварително изпълнение
съдът не изискал от ищеца да посочи банковата му сметка, по която да бъде
плащана присъдената издръжка. Моли въззивния съд да отмени Решението от
02.03.2018 г., като неправилно, необосновано и противоречащо на закона и вместо
него да постанови друго Решение, с което да прекрати производството по делото
или алтернативно, да отмени Решението от 02.03.2018 г. и вместо него да постанови
друго, с което да отхвърли изцяло иска, като неоснователен и недоказан.
Въззивникът Р.К. поддържа жалбата си в хода на въззивното производство, чрез
пълномощник. Заяви, че не претендира разноски в настоящото производство.
Ищецът Д.Р.К. (въззивник в настоящото производство), също е останал недоволен от първоинстанционното Решение и го е обжалвал, с въззивна жалба, вх. № 5049846 от 26.03.2018 г. по описа на
Софийски районен съд, в отхвърлителната му част за разликата от постановената издръжка 130.00 лева
до претендираната издръжка в размер на 200.00 лева. Счита Решението за неправилно,
немотивирано и в противоречие със събраните по делото доказателства, които не
били обсъдени в оспореното Решение. Сочил е, че ответникът можел без особени
затруднения да заплаща претендираната издръжка. Моли въззивния съд да отмени
обжалваното Решение и да осъди Р.К. да му заплаща месечна издръжка в размер на
200.00 лева, считано от подаване на исковата молба, ведно със законната лихва
до промяна на обстоятелствата. Претендира присъждане на направените разноски по
делото. Въззивникът Д.К. не се яви и не беше представляван в съдебно заседание
във въззивната инстанция.
Въззивникът Р.К. е подал отговор
на въззивната жалба на Д.К., в който е изложил съображения за нейната
неоснователност и необоснованост. Моли въззивния съд да я отхвърли и да
уважи въззивната жалба на Р.К..
Въззивните жалби са
допустими. Подадени са в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от съответната страна в първоинстанционното производство, имаща правен
интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден като цяло и допустим в съответната обжалвана част съдебен акт.
Доводите на въззивника Р.К. за
недопустимост на така предявения иск и съответно тази недопустимост водеща до
прекратяване на производството по делото са неоснователни. Предвид изложените в
първоначалната искова молба обстоятелства, касаещи иск, с правна квалификация
чл. 150 СК и чл. 144 СК, правилно първоинстанционният съд е дал указания на
ищеца да уточни тези обстоятелства с оглед редовността на исковата молба.
Ищецът в срок е конкретизирал исковата си претенция съобразно указанията на
съда, поради което правилно е прието, че в случая не се касае за предявяване на
нов иск с депозираната уточнителна молба. Първоинстанционният съд е продължил
разглеждането на делото, като е дал правилната квалификация на исковете, с
които е бил сезиран, а именно иск по чл. 144 СК, обективно съединен с иск по
чл. 146 СК, предявени от Д.Р.К.,
ЕГН **********, срещу Р.Д.К., ЕГН **********.
Софийският градски съд, като прецени
доказателствената съвкупност и обсъди доводите на страните по реда на
въззивното производство, и при така очертания от жалбите предмет на спора, намира за установено следното:
В
исковата молба ищецът е твърдял, че ответникът е негов баща.
Ищецът навършил пълнолетие и продължавал да учи средното
си образование. Навел е, че бил ученик редовно обучение в ПГ по
компютърни технологии и системи, град.
Поддържал е, че се нуждаел от издръжка. Молил е съда да
постанови Решение, с което
да осъди ответника да му заплаща месечна издръжка в размер на 200.00 лева, считано от депозиране на исковата молба, ведно със
законната лихва върху всяка забавена вноска до промяна на обстоятелствата или
отпадане на основанието.
В отговор на исковата молба ответникът е оспорил иска, като
неоснователен.
По делото не е било спорно между страните, че ищецът е син на
ответника. Ищецът е навършил пълнолетие на 01.11.2017 г. С Решение
на Софийски районен съд бракът на родителите
на ищеца бил прекратен. Видно от
приетото по делото удостоверение № 738 от 23.10.2017 г. ищецът бил ученик
в 12 клас за учебната 2017/2018 г. -
дневна форма на обучение.
Осигурителният
доход на ответника Р.К. за периода от месец януари 2017 г. до месец декември 2017 г.
е бил установен в размер на 420.00
лева. Установено е по делото, че ответникът е заплащал
издръжка, както следва: за месец ноември 2017 г.
в размер на 240.00 лева, за месец декември 2016 г. и месец януари 2017 г.
– 240.00 лева; за месец август и септември 2017 г. – 480.00 лева;
за месец октомври 2017 г. – 240.00
лева; за месец май 2017 г. – 240.00
лева; за месец юни и месец юли 2017 г. – 480.00
лева; за месец януари и февруари 2017 г. – 480.00
лева; за месец март и месец април 2017 г. – 480.00
лева; за месец ноември 2016 г. – 240.00
лева; за месец декември 2016 г. – 240.00 лева.
Установено е също, че ответникът е
управител и едноличен собственик на капитала на ”Р.12“ЕООД.
Във въззивната инстанция не са ангажирани доказателства.
Въззивният съд в рамките на своите правомощия, като
взе предвид установените факти и като подложи същите на преценка съобразно
разпоредбите на съответно релевантните нормативни актове, приема следното от правна страна:
Съобразно разпоредбата на чл. 144 СК родителите дължат издръжка на пълнолетните им деца, ако последните учат
редовно в средни и висши учебни заведения, за предвидения срок на обучение, до
навършване на 20 - годишна възраст при обучение в средно и на 25 - годишна
възраст при обучение във висше учебно заведение, и не могат да се издържат от
доходите си или от използване на имуществото си. Съобразно изложеното, за да
бъде уважен осъдителният иск за издръжка на пълнолетно учащо дете в средно
учебно заведение от неговия родител, самият въззивник - ищец, чиято е
доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, е следвало в случая, на
първо място, да докаже кумулативната наличност на следните три предпоставки: 1/.
че ответникът е негов родител, 2/. нуждите му от издръжка за релевантния
период, т. е. след 03.11.2017 г. и до завършване на средното му образование в
редовна форма на обучение, за срока на обучението му, както и, че не е навършил
20 години. По отношение на тези обстоятелства въззивникът - ищец е следвало да
проведе главно и пълно доказване, което да създаде в съда сигурно убеждение за
тяхното съществуване. Тези предпоставки са установени по делото и по тях не е
имало спор между страните. Не е било спорно по делото и, че въззивникът - ищец за този релевантен период
не е имал възможност да се издържа от свои доходи и имущество.
В хипотезата обаче на чл. 144 СК условие за задължението за издръжка на
пълнолетни учащи деца е и родителите да могат да я дават без ”особено
затруднение”, т. е. издръжката да не съставлява особено затруднение за
задължения родител. Тази
четвърта предпоставка също следва кумулативно да е налице. Трябва да се има предвид и, че при тази
издръжка възможността за доставянето й не съвпада с общото изискване на чл.
143, ал. 1 СК, при което размерът на издръжката се определя единствено като
функция на нуждите на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на
лицето, което я дължи. Задължението за издръжка по чл. 144 СК се подчинява
освен на общите правила, определящи правото и размера на издръжката, но и на
определени ограничителни изисквания. Ограничението има своето оправдание, тъй
като се касае за издръжка на вече пълнолетно дете, което поначало е длъжно само
да се грижи за издръжката си. Родителят, по силата на чл. 144 СК, може
да бъде заставен да му дава такава само при условие, че това не би го
затруднило особено. В този смисъл възможността на родителя за доставяне на
издръжка, по смисъла на чл. 144 СК, предпоставя по - широка материална
възможност, при която доставянето на издръжката няма да се чувства особено
осезателно от този родител. Ето защо задължението на родителя да дава издръжка
на пълнолетното му дете не е безусловно, каквото е задължението му към
ненавършилите пълнолетие деца. В
съответствие с правилата на разпределение на доказателствената тежест,
въззивникът – ищец е следвало да докаже, че така претендираната издръжка не
представлява особено затруднение за родителя – съобразно материалните
възможности на въззивника - ответник да дава месечна издръжка в претендирания
размер 200.00 лева за релевантния период.
Първоинстанционният съд е обосновал, че в конкретния
случай от писмените доказателства по делото е установен
месечен осигурителен доход на ответника в размер
на 420.00 лева. Той развивал
и търговска
дейност в качеството му на управител и едноличен собственик на
капитала на ”Р.12“ЕООД. Съдът е приел и, че ищецът
безспорно се нуждаел от издръжка до завършване на средното си
образование, като същият не получавал доходи
и не използвал имущество. Като е отчел липсата
на безусловност на задължението на родителя за заплащане на издръжка на
пълнолетното му дете, за разлика от задължението към ненавършилите
пълнолетие деца, правилно при тези
обстоятелства първоинстанционният съд е приел, че в случая бащата,
следва да участва в издръжката на сина си Д..
В тази връзка съдът е мотивирал, че ответникът
можел да задоволява както собствените си екзистенциални
нужди, така и да заплаща на учащото редовно в средно
учебно заведение пълнолетно свое дете месечна издръжка в минимален
размер от 130.00 лева, на основание
чл. 144 СК, считано от датата на подаване на исковата молба - 03.11.2017 г., до
завършване на средното образование. Искът в
останалата му част до пълния предявен
размер от 200.00 лева е бил отхвърлен, като неоснователен.
Въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и препраща към
тях, на основание чл. 272 ГПК, като ги прави част от своя акт.
Двете въззивни жалби са
неоснователни. Въззивният съд с оглед доводите в жалбите, следва допълнително
да обоснове, че не споделя оплакванията на въззивника Р.К., че заплащането
изобщо на издръжка на пълнолетния му син Д. би съставлявало за него особено
затруднение. Следва да се има предвид, че става въпрос за издръжка на
пълнолетно дете за съвсем кратък период от време (по-малко от една
година). Освен това, с оглед и осъществяваната от въззивника – ответник търговска
дейност в качеството му на едноличен собственик на капитала на търговско
дружество, същият и управител на дружеството, неговата активна трудоспособна
възраст и липсата на каквито и да било данни за намаляване на
работоспособността му, дават основание да се приеме, че за въззивника Р.К. няма
да съставлява особено затруднение да заплаща месечна издръжка на своя син Д.К.
на посоченото основание и за процесния период. Освен това, трябва да се има
предвид, че въпреки и пълнолетен, все пак се касае за учащ в средно учебно
заведение, за когото не може да се приеме, че има възможност и следва да работи,
за да получава доходи и да се издържа от тях, както тази предпоставка се
прилага за учащ във висше учебно заведение. Въззивникът Р.К. също така не
доказа и твърдението си, че заплаща издръжка и на другото си дете Стефан, тъй
като той е пълнолетен и задължението за издръжката му не е безусловно за
родителя. Възражението му, че съдът не изискал от ищеца да посочи банковата
му сметка, по която да бъде плащана присъдената издръжка, е неотносим по делото. Въззивният съд не споделя доводите и на въззивника – ищец Д.К.. Не може да
се приеме за основателно оплакването, че първоинстанционният съд не обсъдил и не
съобразил представените от ищеца доказателства и изходящи от Търговския
регистър отчети на търговското дружество, които доказвали, че без особено затруднение
баща му можел да му заплаща претендираната издръжка. Всъщност, ищецът не е
проявил процесуална активност, за да докаже претенцията си за заплащане на
издръжка в размер на 200.00 лева. Въпросните отчети на търговското дружество
касаят ирелевантни периоди през 2014 г. и 2015 г. г., като по делото не са
налице доказателства, които да дават основание съдът да приеме, че за
релевантния период (от навършване на пълнолетие до завършване на средното образование на ищеца), въззивникът – ответник има възможност да даде на сина си Д.К. издръжка в
претендирания размер от 200.00 лева. Първоинстанционният съд е основал
Решението си на доказателствената съвкупност по делото и правилната й преценка.
Съобразно изложеното, въззивните жалби следва да се оставят без
уважение, като
неоснователни. Първоинстанционното
Решение е обосновано, постановено при спазване на материалния закон и липса на
процесуални нарушения, и поради което следва да бъде потвърдено, като правилно.
По разноските.
С оглед изхода на спора претенцията на въззивника Д.К. за присъждане на
направените разноски по делото е неоснователна, поради което следва да бъде
оставена без уважение.
Така мотивиран, Софийски
градски съд, на основание чл.
271, ал. 1, предл. 1 ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 352482 от 02.03.2018 г., постановено по гр. дело № 78759 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 92-ри
състав.
ОСТАВЯ без уважение претенцията на Д.Р.К.
за присъждане на направените разноски по делото, като неоснователна.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.