№ 3178
[населено място], 20.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:КЛАУДИЯ Р. МИТОВА
при участието на секретаря Д. К. Д.
като разгледа докладваното от КЛАУДИЯ Р. МИТОВА Гражданско дело №
20211110138860 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на [фирма], ЕИК: [ЕИК], със седалище
и адрес на управление [населено място], [улица] и съдебен адрес [населено място], [улица],
партер, с която срещу П. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес [населено място],
[улица], ет.1, офис - партер, са предявени установителни искове с правна квалификация
чл.124, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК във вр. чл.79, ал.1 вр.чл.240, ал.1 и ал. ЗЗД вр.чл.9, ал.1
ЗПК и чл.124, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК във вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване
на парично вземане по издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
17.01.2021 г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1499/2021 г. по описа на СРС, І ГО, 41 –ви състав за
сумата от 366 лева, главница по договор за потребителски кредит "Г. К." №
[номер]/21.08.2017 г., ведно със законна лихва от 12.01.2021 г. до изплащане на вземането,
възнаградителна лихва в размер на 6,91 лева за периода от 12.12.2017 г. до 26.02.2018 г.,
законна лихва за забава в размер на 96,29 лева за периода от 27.02.2018 г. до 12.03.2020 г. и
от 15.07.2020 г. до 12.01.2021 г.
Ищецът твърди за горепосочените суми да е депозирал заявление по чл.410 ГПК на
12.01.2021 г., по което е образувано ч.гр.д.№ 1499/2021 г. по описа на СРС, І ГО, 41 –ви
състав. Допълва, че с разпореждане от 17.01.2021 г. е уважено подаденото заявление и е
издадена заповед по чл.410 ГПК срещу П. Г. К. за горепосочените суми. В срока по чл.414
ГПК К., в качеството на длъжник, е оспорил дължимостта на сумите по заповедта. Поради
изложеното съдът указва, на основание чл.415 ГПК, на [фирма] възможността да депозира
иск в месечен срок от уведомяването за установяване на оспореното вземане. Поради
1
изложеното за него е налице правен интерес от провеждане на исковете за установяване на
дължимостта на оспореното вземане.
Ищецът поддържа, че между него, в качеството на кредитор, и П. Г. К., в качеството
на кредитополучател, бил сключен договор за потребителски кредит "Г. К." №
[номер]/21.08.2017 г. Поддържа, че по силата на контракта предоставило на ответника
сумата от 800 лева, а ответникът се задължил да върне същата заедно с възнаградителна
лихва на 27 месечни вноски от по 32,96 лева всяка в срок до 26.02.2018 г. Ответникът не
изпълнил задължението си за връщане на уговорените суми, оставяйки задължен за
главница в размер на 366 лева и възнаградителна лихва (за ползване на кредита) в размер на
6,91 лева за периода от 12.12.2017 г. до 26.02.2018 г. Поради задава в плащанията на
главницата твърди да е дължима и лихва за забава в размер на законната лихва, възлизаща
на 96,29 лева за периода от 27.02.2018 г. до 12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 12.01.2021 г.
Желае да бъде установена дължимостта на посочените суми, претендира разноски,
представя документи.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва
исковете по основание. Оспорва наличието на облигационно правоотношение между
страните, както и да е получава уговорената по договора сума. Не оспорва подписа си в
договора и разписката за получаване на сумата, но твърди същият да е пренесен
посредством техническо средство, поради което желае представяне на оригиналите на двата
документа. Лихвения процент по договора намира за неправомерно завищен и
противоречащ на добрите нрави, поради нееквивалентност на насрещните престации на
страните. Твърди, че договорът нарушава разпоредби на ЗПК, поради което е
недействителен, а потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита.
Намира клаузите, уреждащи отговорност на потребителя за неустойка за нищожни, навежда
възражение за изтекъл давностен срок, погасил правото на принудително изпълнение на
вземането.Желае отхвърляне на исковете, прави доказателствени искания, претендира
разноски.
Съдът като прецени по реда на чл.12 и чл.235 ГПК събраните по делото и
относими към разрешаване на спора доказателства приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Не е спорно и поделото се установява, че претендираните в производството суми са
били предмет на развило се между страните заповедно производство - ч.гр.д.№ 1499/2021 г.
по описа на СРС, 41-ви състав. Установителните искове са допустими като предявени в
преклузивния срок по чл.415, ал.4 ГПК от страна, притежаваща правен интерес от
установяване на срочно оспорени вземания по издадена заповед по чл.410 ГПК.
С протоколно определение от 14.10.2021 г. производството по делото е прекратено в
частта на претенцията за възнаградителна лихва в размер на 6,91 лева за периода от
12.12.2017 г. до 26.02.2018 г., на основание чл.232 ГПК.
2
От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 21.08.2017 г.
между П. Г. К., в качеството на кредитополучател, и [фирма], в качеството му на кредитор,
бил сключен договор за потребителски кредит "Г. К." № [номер]/21.08.2017 г., по силата на
който дружеството се е задължило да предостави на ответника потребителски кредит под
формата на кредитна линия с максимално разрешен лимит, при който кредитополучателят
може многократно да усвоява суми по кредита (траншове) до разрешения лимит, при
установен размер на първия транш по кредита от 800 лева. Със сключване на контракта К.
се е задължил да върне предоставената сума съобразно погасителния план, като заплати
уговорената лихва за ползване на кредита и другите разходи по кредита. Договорът бил
сключен за срок от една година с възможност за автоматичното му продължаване за още
година и страните са уговорили, че срокът на предоставения първи транш по кредита е 27
броя седемдневни вноски. Уговорена е годишна фиксирана лихва за ползване на кредита от
40 % и годишен процент на разходите от 48, 88 %.
Договорът за потребителски кредит бил сключен при Общи условия (ОУ) по
аргумент от уговореното в т. 1 и т. 8. 6 от същия. С последната и подписване на договора
кредитополучателят е декларирал, че е получил, запознал се е и се съгласява с ОУ,
приложими към договорите за потребителски кредит "Г. К.". Приложимите в отношенията
между страните ОУ са представени в заповедното производство и същите не се твърди и
установява да носят подписи на страните.
От представената по делото разписка за получаване в брой на сума по заема съгласно
договор за потребителски кредит „Г. К.“ № [номер] се установява, че в дена на сключване на
съглашението на ответника е предоставена в брой сумата от 800 лева, представляваща
уговорения транш по кредита съгласно т.1.3 и т.2.2 от договора.
Съгласно изготвения погасителен план към договора за транш по кредита № [номер]
сумата по този първи транш следвало да се върне на 27 броя седемдневни вноски с падежи в
периода 28.08.2017 г. – 26.02.2018 г. в размер на 32,96 лева, а при непредоставено
обезпечение съгласно т.VI – банкова гаранция или поръчители вноската се оскъпявала със
сумата о 17,93 лева и възлизала на общо 50,89 лева. Не се твърди и установява да е
предоставено обезпечение.
С оглед изложеното се налага извод, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит, който е попада в изключението по чл.4, ал.1, т.6 ЗПК. Възражението
на ответника, че подписът му е пренесен върху договора и разписката за получаване на
сумата посредством специални технически средства остана недоказано. Представения на
л.13 документ има характер на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД и удостоверява
получаване на сумата от ответника, респ. изпълнение на поетото задължение от ищеца
точно в качествено, количествено и темпорално отношение. Задълженията по договора са
станали изискуеми при настъпил краен падеж на всички вноски на 26.02.2018 г., с оглед на
3
което ответникът дължи връщане на непогасената част от заетата сума.
Съдът намира, че клаузите от т.6.1 до т.6.6 изискващи предоставяне на обезпечение
или заплащане на неустойка за неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение са нищожни като противоречащи на добрите нрави с оглед разясненията,
дадени с ТР № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK. Основното
задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума,
ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да
получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. Уговорената
неустойка с горните клаузи е за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя –
да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от усвояване на
сумата, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е
санкционирано с неустойка в размер на над 50 % от размера на сумата, дадена в заем по
процесния транш. Така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната,
обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на
основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение
на задължение различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят
всякога ще дължи неустойка, ако в краткия срок (до края на следващия ден) от усвояване на
сумата, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на
основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната
лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен
– той в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и
допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение
по договора за заем. Наред с това предоставянето на обезпечение не представлява условие
за отпускане на заема, т.е. същият не е възникнал като обезпечен, нито е свързано с
договорено от страните изменение на условията по заема. След като кредиторът е приел да
отпусне заема при определените в договора условия, без изпълнението на насрещното
задължение за плащане да е гарантирано с поръчителство, банкова гаранция или друг вид
обезпечение, липсата на такова обезпечение в един последващ момент – три дни след
сключване на договора – не води до каквато и да било промяна в правната сфера на
кредитора по необезпечения заем, която да обосновава начисляването на компенсаторната
неустойка. Така вземане за неустойка по договора не е валидно възникнало и размерът на
дължимата по договора месечна вноска възлиза на тази по колона две от погасителния план,
посочена и в таблица над него. Тази е и претендираната за дължима сума по договора с
оглед направените от кредитора уточнения в молба от 30.09.2021 г. Същият изрично е
посочи, че в сумата по главница е включена единствено чистата стойност на кредита без
неустойка и от нея доброволно са заплатени 434 лева, а незаплатения остатък възлиза на
исковата претенция от 366 лева. Неоснователно е искането на ответника в писмения отговор
за задължаване на ищеца да представи доказателства за извършените частични плащания,
доколкото установяване на погашения е в тежест на К., които черпи положителни за себе си
правни последици от установяване на този факт.
4
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален
или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните
средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна
парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от
обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна,
тъй като в този договор следва да е уговорен годишният процент на разходите (ГПР) по
кредита по аргумент от разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит (арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК).
Спазена е изискуемата от закона писмена форма на договора, който съдържа
информацията, посочена в т. 9 на чл. 11 ЗПК– посочен е фиксиран годишният лихвен
процент, изключващ необходимостта за отразяване на методика за изчисляване на
референтен процент, съгласно чл. 33а ЗПК. В договора липсва посочване на общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на контракта, съгласно
изискванията на т.10 на чл.11 ЗПК, такава не е посочена и в погасителния план за първия
транш, към който препраща договора. В погасителния план е посочен размер на отпуснатата
сума по транша, размер на вноската при двете допускания (с или без оскъпяване) и броя на
вноските. Действително към този транш е изготвен погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, но липса на информация относно размера на компонентите, включени във всяка
вноска и каква част от задълженията се погасява с всяко направено плащане. Тази липса би
могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на задълженията си, включително и в
хипотезата на предсрочна изискуемост.
Голословно е възражението на ответника за липса на срок на договора – такъв е
посочен в т.3.1. Недоказано е и възражението за нарушение на изискванията за шрифт.
Годишният лихвен процент, уговорен в договора в размер на 40%, не накърнява
добрите нрави, както счита ответникът. Уговореният лихвен процент е в рамките на
максималния размер на разходите по кредита, регламентиран в чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно
пет кратния размер на законната лихва по просрочени задължения, като едновременно с
това е съобразен с обстоятелството, че се касае за необезпечен заем с невисока стойност,
отпуснат в рамките на ден /т.нар. бърз кредит/, но за сравнително дълъг период от време,
отпуснат е от небанкова финансова институция и поради това е високорисков за кредитора.
В този смисъл рискът следва да бъде отчетен чрез заплащане на по – високо възнаграждение
/лихва/ по кредита, съобразена с годишния процент на разходите.
5
В случая договорът за потребителски кредит е сключен при ОУ. Същите
представляват отнапред съставени от кредитора общи клаузи, чрез които се стандартизират
и типизират субективните права и правни задължение на страните по договора за
потребителски кредит. Клаузите в общите условия са едностранно формулирани от
кредитора за сключването на множество еднотипни договори с различни лица. В
действащия към момента на пораждане на процесното правоотношение ЗПК, правните
норми, уреждащи института на общите условия, са насочени към защита интересите на
страната в по-неизгодна позиция, тъй като не участва при установяване на правата и
задълженията. Кумулативно изискуемите предпоставки за обвързаността на потребителя от
ОУ към договора за потребителски кредит, включват писменото им приемане от
потребителя (чл.298, ал.1, т.1 ТЗ), предаване на екземпляр от тях на потребителя при
сключването на договора (чл.298, ал.1, т.2 ТЗ), всяка страница да бъде подписана от
страните по договора (чл. 11, ал. 2 ЗПК, ДВ, бр. 35 от 2014 г.). В разпоредбата на чл. 22 ЗПК
е установена пълна недействителност на договора за потребителски кредит при неспазване
на последното изискване.
Представените по заповедното производство ОУ не са подписани на нито една
страница в разрез с изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК. Установеното в разпоредбата на т.8.6
от договора, че с подписването му длъжникът декларира, че е получил ОУ, запознал се е с
тях и е съгласен с тях, не може да санира липсата на подпис на всяка една страница от
последните. По този начин страните са удостоверили, че са спазени първите две изисквания
за обвързаност на потребителя от ОУ - последните да са му били връчени и да са приети
писмено от потребителя. С подписване на договора за кредит и включване на
декларативното изявление на потребителя по т.8.6 не е спазено горепосоченото изискване
на ЗПК. Последното е въведено с оглед осигуряване защита на правата на потребителя и
гарантиране на обстоятелството, че последният реално се е запознал с клаузите на ОУ на
договора за потребителски кредит, установяващи правата и задълженията на страните по
възникналото правоотношение. ЗПК в редакцията към датата на възникване на процесното
правоотношение, е приет в изпълнение на задължението на Република България за
транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е
установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена
възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да
съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. Следва да се посочи, че
нарушението на тази разпоредба възпрепятства действието в отношенията между страните
на разпоредбите, установени в ОУ, от които потребителят не следва да се счита обвързан.
Поради изложеното и тъй като в договора за кредит не се съдържа информацията по чл.11,
ал.1, т.12 ЗПК, а такава е поместена в т. 11.1 и т.14 от ОУ, договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК и поради допуснато при сключването му
6
нарушение и на разписаното в чл.11, ал.1, т.12 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК при неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т. 2 и ал.2
ЗПК договорът се явява недействителен. При нищожност на посочените клаузи следва да
намери приложение новелата на чл. 22 ЗПК и визираната в чл. 23 на същия нормативен акт
последица- задължение, изчерпващо се с чистата стойност на кредита, без задължения за
лихва или други разходи по него. Противно на развитите от ответната съжденията в хода по
същество на спора в чл.23 ЗПК изрично е разписана последицата от недействителността на
договора и същата следва да намери приложени без да се поставя изискване за наличие на
предявен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.
Възражението за изтекъл погасителен давностен е неоснователно. Приложение по
отношение на главничното вземане намира общия петгодишен давностен срок по чл.110
ЗЗД, доколкото уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума
на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява уговорка за изпълнение на задължението на части съобразно чл.66 ЗЗД (в този
смисъл е константната практика на върховната съдебна инстанция, изразена и в Решение
№38/26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. на II т.о. ). Този петгодишен давностен срок от
настъпване изискуемостта на вземането не е изтекъл към датата на депозиране исковата
молба.
По делото не се твърди и доказва плащане на претендираната главница в размер на
366 лева, поради което искът за присъждането ѝ следва да бъде уважен в цялост.
Претенцията за лихва за забава подлежи на отхвърляне, тъй като предвид
недействителността на договора, приложение намира разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и за
поставяне в забава на ответника е необходима покана. Такава е едва исковата молба, която
съобразно фикцията на чл. 422 ГПК, се счита предявена от постъпване на заявлението по чл.
410 ГПК в съда, поради което и оттогава ще е дължима законна лихва върху главницата, но
не и обезщетение за забава в размер на 96,29 лева за исковия период.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед Тълкувателно
решение № 4/2013 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК на ищеца се следват сторените в
заповедното и исковото производство разноски съобразно уважената част от исковете.
Възражението на ответника по чл.78, ал.5 ГПК по отношение на претендираното в исковото
производство адвокатско възнаграждение е основателно, доколкото делото не се отличава с
фактическа или правна сложност, проведено е едно съдебно заседание и съдът го намалява
до минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. На ищеца се следват разноски в размер на по
253,52 лева във всяко от двете производства (дължимата и заплатена в исковото
производство държавна такса е 25 лева, а не посочените в списъка по чл.80 ГПК 75 лева).
7
Ответникът не е сторил разноски в двете производства. В тях е представляван
безплатно на основание сключени договори, в които страните са се позовали на
разпоредбата на чл.38, ал.1, т.2 Задв. В искововото производство съобразно отхвърлената и
прекратена част от исковете на адв. Н. И. И. се следва възнаграждение в размер на 79,18
лева с оглед неоспорения размер на претендираното възнаграждение. На адв. К. И. Б. се
следва същата сума за заповедното производство.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от [фирма], ЕИК: [ЕИК], със седалище и
адрес на управление [населено място], [улица] и съдебен адрес [населено място], [улица],
партер, срещу П. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1,
офис - партер, установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК
във вр. чл.79, ал.1 вр.чл.240, ал.1 ЗЗД вр.чл.9, ал.1 ЗПК, че П. Г. К. дължи на [фирма] сумата
от 366 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит "Г.
К." № [номер]/21.08.2017 г., ведно със законна лихва от 12.01.2021 г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
17.01.2021 г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1499/2021 г. по описа на СРС, І ГО, 41 –ви състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на
управление [населено място], [улица] и съдебен адрес [населено място], [улица], партер,
срещу П. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1, офис -
партер, установителен иск с правна квалификация по чл.124, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК във
вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между ставните дължимостта
на сумата от 96,29 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 27.02.2018 г.
до 12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 12.01.2021 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 17.01.2021 г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1499/2021 г.
по описа на СРС, І ГО, 41 –ви състав.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, П. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес
[населено място], [улица], ет.1, офис – партер, да заплати на [фирма], ЕИК: [ЕИК], със
седалище и адрес на управление [населено място], [улица] и съдебен адрес [населено място],
[улица], партер, сумата от 253,52 лева, представляваща разноски в исковото производство и
сумата от 253,52 лева – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК във вр. чл.38, ал.2 във вр.чл.38, ал.1, т.2
ЗАдв., [фирма], ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица]
и съдебен адрес [населено място], [улица], партер, да заплати на адв.Н. И. И. с адрес на
практиката [населено място], [улица], ет.1, офис – партер, сумата от 79,18 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение в исковото производство.
8
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК във вр. чл.38, ал.2 във вр.чл.38, ал.1, т.2
ЗАдв., [фирма], ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица]
и съдебен адрес [населено място], [улица], партер, да заплати на адв. К. И. Б. с адрес на
практиката [населено място], [улица], ет.1, офис – партер, сумата от 79,18 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9