Р
Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Русе, 29.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд - Русе, V-ти граждански състав, в публично заседание на 25
януари, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ТАТЯНА ИЛИЕВА
при секретаря МИГЛЕНА КЪНЕВА, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 5281 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявените искове са с
процесуалноправно основание чл.422 ГПК и материалноправно такова – чл.240, ал.1
и ал.2 от ЗЗД.
Ищецът “ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД, гр.София, в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и в
изпълнение на разпореждане, постановено по
ЧГД № 1221/2020 г. по описа на РС-Русе, предявява установителен
иск относно вземанията си срещу С.И.Б. в общ размер 8242.05
лв., включващ главница - 4020.75 лв., договорно възнаграждение - 1844.88 лв.,
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги - 1782.88 лева и
лихва за забава - 593.54 лв., представляващо неплатено
задължение по договор за потребителски кредит № **********.
Твърди, че на 24.02.2017 г. бил сключен Договор за потребителски кредит №
********** между него като кредитор и отвентика като длъжник. Договорът съдържал следните параметри: сума на кредита:
5000 лв.; срок на кредита: 36 месеца; размер на вноската: 243.98 лв.; ГПР: 49.89 %; Годишен лихвен процент: 41.17 %; Лихвен процент на
ден: 0.11 %; Общо задължение по кредита: 8783.28 лв. По избран и закупен пакет от допълнителни услуги: възнаграждение:
2683.44 лв. и размер на вноската: 74.54 лв. Общото задължение по кредита и по пакета от
допълнителни ycлyги възлизало на 11466.72 лв., общият размер на
вноската: 318.52 лв. и датата на погасяване: 16-ти ден от месеца.
Ответникът пожелал с част от отпуснатия кредит да бъдат рефинансирани други
негови задължения към ищеца, както следва: 1. По ДПК №
********** в размер на 905.23 лв. и 2. По ДПК № ********** в
размер на 1876.01 лв. "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД изпълнило точно и в срок задълженията си
по договора, като на 24.02.2017 г. превело сумата от 2218.76 лв. по
посочена от длъжника банкова сметка. ***.12.2017 г. С.Б. подал заявление за промяна на
погасителен план към ДПК № **********, като пожелал да бъде отложена една
погасителна вноска. На 20.12.2017 г. между страните бил сключен Анекс № 1, с който се договорили да бъде
отложена погасителна вноска № 10, като бъде заплатена в края
на погасителния план. На 27.03.2018 г. страните
сключили и Анекс № 2, с който се
договорили за намаление размера на 6 погасителни вноски - от № 11 до № 16
включително, като остатъкът от същите бъде заплатен в края
на погасителния план и погасителните вноски се променяли от 37 на 41 броя.
Към датата на предсрочната изискуемост и направените плащания от страна на длъжника, неизплатеното договорно възнаграждение било в размер на 1844.88 лв. и
същото се претендира от падежа на първата неизплатена вноска - 16.08.2018 г. до датата на предсрочната изиксуемост на вземанетo - 27.08.2019 г.
Ответникът дължал и възнаграждение за пакета от допълнителни услуги в общ размер 2683.44
лв. Предвид направените плащания от страна на длъжника, оставащото неизплатено задължение възлизало на 1782.88 лева.
Тъй като ответникът направил само 16 пълни погасителни вноски и една
частична с дата 15.09.2018 г., след изпадането му в забава и съгласно уговореното и прието от страните в
чл.12.3 от ОУ към ДПК, на 27.08.2019 г. договорът бил едностранно прекратен, а задължението по заема било обявено за предсрочно изисмуемо. На длъжника било изпратено уведомително писмо, останало непотърсено. Предсрочната изискуемост настъпила преди подаване на заявленивто за
издаване на заповед за изпълнение, за което
длъжникът в бил уведомен. С оглед изложеното, моли да бъде постановено решение, с
което да се признае за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумите, предмет на издадената заповед за изпълнение по приложеното
заповедно производство – ч.гр.д.№ 1221/2020 г. по описа на РС-Русе, дължими по Договор за
потребителски кредит № **********, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението.
Претендира присъждане на направените по двете дела разноски.
В
отговора на исковата молба ответникът оспорва основателността на иска. Счита процесният договор за
потребителски кредит за нищожен по
подробно изложени съображения, при което и на основание чл. 23 от ЗПК дължал връщане само на
чистата стойност на паричния заем. Твърди,
че липсват доказателства
за рефинаисиране на други кредити със сумата от 2781,24 лв. Оспорва и че реално му е предадена сума в размер
на 5000 лв. Претендира отхвърляне на
исковете и присъждане на разноските, направени в двете производства.
След преценка на събраните по делото
доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна следното:
Видно от
приложеното ч.гр.дело № 1221/2020 г. по описа на РС-Русе, в полза на ищеца в
настоящото производство e издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК срещу С.И.Б. за сумите: 4020.75 лева
главница, ведно със законната лихва от 02.03.2020 г., 1844.88 лева договорна лихва за периода 16.08.2018 г. – 27.08.2019 г., 1782.88 лева
възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги, 593.54 лева лихва за забава за периода 17.04.2017 г. – 27.08.2019
г. и 264.84 лв. разноски по делото.
На 24.02.2017 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № 3017473969, по силата на
който „Профи Кредит България“ ЕООД предоставя на С.И.Б. кредит в размер на 5000
лева, който следва да бъде върнат в срок
от 36 месеца, с месечна вноска от 243,98 лева, при годишен лихвен
процент от 41,17 % и годишен процент на разходите (ГПР) 49,89 %. Избрана е допълнителна възможност за клиента –
рефинансиране със сумата от 1876.01 лв.
На същата дата е подписано и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, изброени както следва: Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; Възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; Възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски; Възможност
за смяна на датата на падеж; Улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства.
По избрания пакет от допълнителни
услуги кредитополучателят дължи възнаграждение в размер на 2683.44 лв., което се
заплаща на месечни вноски от по 74.54 лв. Така общото задължение на С.Б. възлиза на сумата 11 466.72 лева с общ размер на месечната вноска от 318.52 лева.
На 24.02.2017 г. с преводно нареждане „Профи Кредит България“ ЕООД превежда по банкова
сметка ***.76 лв.
На 19.12.2017 г. С.Б. подава
заявление за промяна на погасителен план за отлагане на една вноска, въз основа
на което между страните е сключен Анекс № 1/20.12.2017 г. към договора за
потребителски кредит за отлагане на вноска № 10, неразделна част от който е
приложен и нов погасителен план.
На 02.03.2018 г. ответникът
подава до ищцовото дружество второ заявление за промяна на погасителен план към
ДПК 3017473969 за намаляване размера на
шест вноски. Подписан е и Анекс № 2/27.03.2018 г., с който размерът на вноски
от № 11 до № 16 е намален на 110.52 лв. Неразделна част от него е и нов
погасителен план, по който вноските се увеличават на 41 бр., с краен срок на
погасяване на кредита – 16.08.2020 г.
От депозираното към исковата
молба Извлечение по сметка към договор за потребителски кредит № 3017473969 е видно, че ответникът е направил плащания в общ
размер 3767.40 лв., като последното е от дата 15.09.2018 г. Остатъчното
задължение към 06.11.2020 г. възлиза на 7648.51 лв.
При
така установените факти, съдът прави следните правни
изводи:
Предявеният иск по чл.422 от ГПК е установителен, в производството по който ищецът следва да установи, че ответникът му дължи сумите, предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение, издадена
по ЧГД № 1221/2020 г. по
описа на РС-Русе, представляващи неизплатени парични задължения
по договор за потребителски кредит № 3017473969/ 24.02.2017 г.
Съдът намира претенцията за допустима, като
предявена от взискателя в законоустановения срок, при наличие на правен
интерес, с оглед указанията, дадени от
заповедния съд.
Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.
В производството по чл.
422 ГПК взискателят следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а
длъжникът – възраженията си срещу вземането.
За да се уважи предявеният иск ищецът следва да докаже фактите, които сочи да
обуславят исковата му претенция -
наличието на сключен договор за кредит, изпълнение на договорните си задължения
за предоставяне на заемната сума, при което за ответника е възникнало
задължението за нейното връщане. Ищецът следва да докаже вземанията си и по
размер. Ответникът следва да проведе насрещно доказване по тези факти, както и
да докаже всички факти, които изключват, унищожават или погасяват процесните
вземания.
„Профи Кредит България“ ЕООД представлява
финансова институция, по смисъла на чл. 3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства (както е в конкретния случая). Това
определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Представеният
по делото договор за потребителски кредит, подписан от ответника, установява
възникналото заемно правоотношение между страните по делото, като с преводно
нареждане от 24.02.2017 г. част от заемната сума, възлизаща на 2218.76 лв., е
преведена на кредитополучателя. С остатъка от 2781.24 лв. са рефинансирани друг
два кредита на С.Б. към същата финансова институция. Ответникът оспорва
последното обстоятелство. Въпреки, че предходните задължения, за които е
извършено рефинансирането, не са индивидуализирани, с полагането на подпис на
страницата от договора, съдържаща т.V. Допълнителни възможности за клиента - в
случая рефинансиране по програма Клуб на добрия клиент на сумите съответно от 905.23
лв. и 1876.01 лв., С.Б. се е съгласил с посочената клауза. Не са налице данни
същият да е възразил, че договорът за потребителски кредит е сключен за
по-голяма сума, а му е преведена само част от нея. Ето защо съдът приема, че
ищецът, в качеството си на кредитор, е изпълнил задължението си по заемното
правоотношение.
Не
е спорно между страните, че общата погасената сума от длъжника по процесния ДПК
възлиза на 3767.40 лв.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Според чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. От събраните по делото доказателства се
установява, че по – голяма част от императивно определеното съдържание на
договора е налице.
Процесният
договор за потребителски кредит, обаче, е недействителен поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Установява се, че
в случая кредиторът единствено е посочил като абсолютни стойности лихвения
процент по заема, ГПР на заема и
годишното оскъпяване на заема. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР от
49, 89 % /.
Съобразно
разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
/представлявайки общ израз на всичко дължимо по кредита/ следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В
процесния договор за кредит яснота относно посочените обстоятелства липсва.
Посочен е лихвен процент по заема /който е фиксиран/, както и годишно
оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Според
изложеното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е
в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици. Съобразно
нормата на чл. 23 от ЗПК, при недействителност на
договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност
на предоставения финансов ресурс.
Недействителна се явява и клаузата за закупуване на
пакет от допълнителни услуги. Възможността за събиране от потребителя на такси
и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в
разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.). Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита –
чл.10а, ал.2 ЗПК. В противоречие на императивното правило на чл.10, ал.4 от ЗПК,
в споразумението за допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за
няколко различни услуги. В чл. 10а, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че
"Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони,
трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит". В случая в договора за потребителски кредит не са посочени видът,
размерът и действието, за което се събират съответните такси. Наред с това, заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за
„възможността за предоставянето“ на изброените в него услуги и е без значение
дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на
сключения между страните договор. Така с уговарянето на допълнително
възнаграждение в размер на 2683.44 лева всъщност се нарушава принципът
на добросъвестност и справедливост при договарянето - потребителят следва да заплати такса за
реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетично ползване на такава.
Следователно клаузата в договора за потребителски кредит, с която потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет
от допълнителни услуги в размер на 2683.44 лв. се явява нищожна, като
противоречаща на императивни правни норми – разпоредбите на чл. 10, ал. 2, пр.2 и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК.
С
оглед гореизложеното, съдът счита, че ответникът дължи връщане единствено на
главницата по сключения договор за потребителски кредит, която е в размер от 5000
лв. Доколкото към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, ответникът е заплатил на ищеца обща сума в размер от 3767.40 лв., то остава дължима единствено
сумата от 1232.60 лева.
Съгласно
т. 12.3 от ОУ в случай, че кредитополучателят просрочи една вноска с повече от
30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора, без да е
необходимо кредитодателят да изпраща на кредитополучателя уведомление, покана,
предизвестие или други, а според т.12.4 в този случай кредитополучателят дължи
остатъчните непогасени вноски по погасителния план, включващи и
възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и
такси.
Ищецът
не представя доказателства за надлежното връчване на ответника на уведомление
за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Такова уведомление не е
връчено преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Съобразно т. 18 на ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, кредиторът
следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита, като уведомлението следва да предшества подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда. Разрешението, дадено в т. 18 на ТР,
се прилага и по отношение на небанковите финансови институции, какъвто е ищецът.
Липсва основание да се приеме, че настъпването на предсрочната изискуемост за
вземанията на банките следва да бъде по различен начин, от настъпването на
предсрочната изискуемост на вземанията на други търговци, професионално
предоставящи заеми и кредити. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното
основание, доколкото правният статут на банките изисква по-благоприятното им
нормативно третиране в сравнение с финансовите институции, което пряко следва и
от Решение № 12/02.10.2012 г. по к.д. № 4/2012 г. на КС. Кредитирането е правно
регламентирана дейност и правната сигурност изисква да се прилагат еднакви
правила с оглед защита на потребителя, при това независимо от субекта, който
отпуска потребителския кредит. За потребителя следва да е ясно съдържанието на
материалното правоотношение, че предсрочната изискуемост може да настъпи при
условията в договора или ОУ, но едва от момента, в който е уведомен за това. Да
се приеме обратното би означавало да се наруши принципът за правна сигурност и
предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е недопустимо.
Изложеното е в унисон с практиката на Съда на Европейския съюз по приложението
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно
Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г.
на ОСГТК на ВКС, по т.д. № 8/2017г., е допустимо при предявен иск по реда на
чл. 422 от ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж,
ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 410 ГПК.
В случая, тъй като предсрочната изискуемост на
кредита не е била съобщена на ответника, то дължими се явяват само вноските с
настъпил падеж към датата на постановяване на решението по иска по чл. 422 от ГПК /съобр. чл. 235, ал.3 от ГПК, съгласно който съдът взема предвид фактите,
настъпили след предявяването на иска, които са от значение за спорното право/.
Към тази дата е настъпил крайният срок за погасяване на кредита /който съгласно
погасителния план към Анекс № 2 е определен на 16.08.2020 г./, поради което
дължим се явява целият остатък от главницата.
Предвид изложеното съдът приема, че предявеният иск
с правно осн. чл. 422 от ГПК, се явява основателен и доказан за главница до сумата
1232.60 лева, като над нея до пълния претендиран размер от 4 020.75 лева, както
и за останалите претенции за дължимост на възраграждение по допълнителен пакет
услуги и лихви следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.
1 и ал. 3 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца 39.61 лв.
деловодни разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът от своя страна, съразмерно на отхвърлената част от иска, дължи на адв.С.В.,
на основание чл.38, ал.2 от ЗА, сумата от 305.31 лв. - адвокатско
възнаграждение по ч.гр.д.№ 1221/2020 г. по описа на РС-Русе. Ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца и направените разноски в исковото производство
в размер на 73.45 лева, съразмерно с уважената част от иска. Липсва основание
за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на ответника
в настоящото производство, тъй като не е представен договор за правна помощ,
сключен между адв.В. и С.Б., а единствено пълномощно в нейна полза.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.И.Б.,
ЕГН **********,***, че дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България № 49,
бл. 53Е, вх. В, сумата 1232.60 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 3017473969/ 24.02.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 02.03.2020 г. до окончателното й изплащане,
предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 1221/2020 г. по
описа на РС-Русе, като ОТХВЪРЛЯ установителния иск за дължимост на сумите:
главница над 1232.60 лева до претендираните 4020.75 лева, 1844.88 лева договорно възнаграждение, 1782.88 лева
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и 593.54 лева лихви за забава, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА С.И.Б., ЕГН **********,***, да
заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, гр.София, ЕИК *********, 39.61 лв. разноски за заповедното производство -
ч.гр.д.№ 1221/2020
г. по описа на РС-Русе и 73.45
лева деловодни разноски за настоящото исково
производство.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на основание чл.38,
ал.2 от ЗА, на адвокат С.В. *** лв. адвокатско възнаграждение за заповедното производство -
ч.гр.д.№ 1221/2020
г. по описа на РС-Русе.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Русе в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: