№ 2044
гр. София, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20241110140224 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано е по искова молба на С. Г. В., чрез адв.М. Д., с която срещу
"******“ АД и „******“ ЕООД са предявени искове по искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1,
вр. пр. 2, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗЗП, евентуално чл. 143, ал. 1 ЗЗП за
прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ******/27.09.2021
г., сключен за предоставяне в заем на сумата 400 лева, при посочени в договора ГЛП
40,00 % и ГПР 44,10 %, както и нищожността на договор за предоставяне на гаранция
№ ******/27.09.2021 г., и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 96,00 лева,
представляваща заплатена на ответника "******“ АД без основание, ведно със
законната лихва от предявяването на иска (02.07.2024 г.) до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответниците процесните договори за кредит и за
гаранция, по силата на които в заем му е предоставена посочената сума, която се е
задължил да върне заедно с възнаградителна лихва. С договора за заем твърди да е
било установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по
кредита, като и в тази връзка се твърди да е сключен договорът с втория ответник,
който се съгласил да гарантира за изпълнението на задълженията на ищеца към
кредитора срещу заплащането на възнаграждение наред с погасителните вноски по
договора за кредит, което възнаграждение също е било заплащано на кредитодателя.
Твърди общото задължение по договорите да е нараснало до сумата 496 лева, която
заплатил на първия ответник за срок от 2 месеца. Развива подробни съображения за
нищожност на договорите и че посредством същите са нарушени, респ. се заобикалят
императивни норми на закона – чл. 11 и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК с оглед неправилно
посочения в договорите размер на ГПР, в който не е била включена неустойката за
неосигуряване на обезпечение по съответния договор. Излага доводи за
неравноправност на клаузите на договорите, както и за липсата на основание за
сключването на договора за гаранция и за противоречие на същия с добрите нрави. В
обобщение на подробните аргументи, изложени в подкрепа на застъпената с исковите
молби позиция, са заявени искания съдът да уважи исковете, да присъди разноски в
полза на ищеца, адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2
1
ЗАдв. в полза на адвоката, предоставил безплатна правна помощ на ищеца, и да не
присъжда разноски в полза на насрещната страна, позовавайки се на практика на СЕС
по въпроса.
В срок са подадени отговори от ответниците, с които предявените искове се
оспорват.
Ответникът „******“ АД счита, че договорът за кредит не е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са налице пороци, обуславящи такава
недействителност. Счита, че дори неправилно да е посочен ГПР, това не може да
обуслови нищожност на целия договор за кредит. Намира за необосновани
твърденията на ищеца съгласно исковата молба, че са налице нарушения на
императивните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 20 ЗПК. Сочи, че не е налице задължение
за кредитодателя да посочва в договора кои са компонентите, които формират ГПР.
Отделно счита, че в случая е бил посочен действително приложимият към кредитното
правоотношение ГПР, доколкото възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция не е включено и не би следвало да се включва в същия, още повече
договорът за гаранция е бил сключен след договора за кредит. Излага подробни
доводи, че ищецът се е обърнал към ответника с искане за отпускане на кредит и е бил
добре запознат с условията, при които се задължава, в т.ч. и че кредиторът изисква да
бъде предоставено обезпечение на задълженията на кредитополучателя. Ищецът сам е
избрал да сключи договора за предоставяне на гаранция, а не да представи на
кредитора си друг вид обезпечение. Оспорва отделни клаузи от договора за кредит да
са нищожни. Намира за неоснователен и иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Сумата, получена от
ищеца в размер на 413,61 лева, е била получена на валидно правно основание, като с
оглед предсрочното погасяване на кредита, размерът на договорната лихва е бил
редуциран. Оспорва да е материално легитимиран да отговаря за остатъка от
предявеното вземане по осъдителния иск, доколкото ищецът е сключил договор с
другия ответник, съответно в негова полза ищецът правил плащания със знанието, че
този ответник е бил овластен да приема плащането за друго лице. Възможността тези
плащания да се правят чрез „******“ е била установена за удобство на потребителя.
Ответникът „******“ ЕООД оспорва иска, предявен срещу него, като намира
процесния договор за действителен. Счита, че сключената сделка е по искане на
ищеца, същата е действителна, а за търговеца се явява сключена по занятие срещу
договорено възнаграждение. Оспорва към процесния договор да е приложим ЗПК.
Поддържа, че дължимото му възнаграждение не следва да се включва в ГПР по
договора за кредит. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни между страните са сключването на процесните договори за кредит и
за предоставяне на гаранция за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя
по договора за кредит, че ответникът „******“ АД е предоставил на ищеца сумата от
400 лева, която последният се е задължил да му върне, че ищецът е погасил
задълженията си по договора за кредит, като е заплатил на първия ответник сума в
размер на 414 лева, от които надплатена се явявала сума в размер на 0,39 лева, че във
връзка с договора за гаранция ответникът е заплатил сума в размер на 82 лева.
По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за
паричен заем № ******/27.09.2021 г. е видно, че между ищеца, в качеството на
заемател, и „******“ АД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който „******“ АД е предоставило на потребителя
сумата в размер на 400 лева, която ищецът се е задължил да върне на равни вноски в
2
размер 51,57 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен
процент в размер 40 % и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер
на 44,10 %.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя
обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да
отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "******" АД; да няма
задължения към други банкови и финансови институции; да няма неплатени
осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя,
за сумата от 414 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между ищеца, в
качеството на потребител, и „******“ ЕООД, в качеството на гарант, е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да
издаде гаранция за плащане в полза на "******" АД, с наредител-потребителят, с цел
гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както
следва: задължение за връщане на заемната сума; задължение за плащане на
възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на
забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари.
Чл. 2 от процесния договор за предоставяне на гаранция предвижда, че
договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл.
4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение
– поръчителство по две физически лица или банкова гаранция.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на
описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 82
лв., платимо на разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 10,25 лв., като
съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени
в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора
за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „******“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждение по договора.
Съдът, като взе предвид обстоятелството, че потребителят се е задължил по
договора за кредит да заплати възнаграждение на кредитора в размер на 14 лева, като е
посочен размер на годишния лихвен процент 40 %, а ГПР възлиза на 44,10 %, то и ако
към същия се включи и дължимото възнаграждение към гаранта, в този случай
размерът на ГПР ще нарастне поне до 1201.54 % (съгласно общодостъпен калкулатор -
*****).
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, дават на
съда основание да приеме, че е сезиран с искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. пр. 2, вр. чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗЗП, евентуално чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
3
нищожността на договор за потребителски кредит № ******/27.09.2021 г., сключен за
предоставяне в заем на сумата 400 лева, при посочени в договора ГЛП 40,00 % и ГПР
44,10 %, нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ******/27.09.2021 г.,
както и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 96,00 лева, представляваща заплатена
на ответника "******“ АД без основание сума, ведно със законната лихва от
предявяването на иска (02.07.2024 г.) до окончателното плащане.
По предявените искове в тежест на ищеца в тежест на ищеца е да докаже, че
договорите, сключени с ответниците са нищожни на заявените с исковата молба
основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, евентуално
поради заобикаляне на закона и/или поради накърняване на добрите нрави, т.е. че
накърняват принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на
несправедливото обогатяване, че договорът за гаранция е сключен без основание.
По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е
заплатил процесната сума на ответника „******“ АД.
В тежест на ответника „******“ АД е да докаже основателността на
възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените
изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е
предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да
прецени икономическите последици от сключването на договора.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника „******“ АД е да установи,
че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по процесния
договор суми, както и че сумата над 13,61 лева до размера от 96 лева е получил в
качеството си на представител на „******“ ЕООД и е прехвърлил същата в
патримониума на получателя на плащането.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за
прогласяване на нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с
Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на
чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи
от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на
сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или
заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този
смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др.
Исковете за прогласяване нищожността на сключените между страните договор
за потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция съдът намира за
основателни, като съображенията за това са следните:
4
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК
води до недействителност на договора за потребителски кредит.
В случая договорът за потребителски кредит съдържа част от информацията,
посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 40 %, ,
посочен е и годишният процент на разходите – 44 %. Изготвен е и погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски – изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и 11 ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания.
В случая в представения договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 44 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
разходите за възнаграждението на гаранта, които също следва да се включват в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати
на кредитора. Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът
5
разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на
годишния процент на разходите, дори при законово установената граница. Този начин
на оповестяване на разходите не е съответен и на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Нещо повече - с решение по дело С-714/22 г. СЕС дава задължително за
националните съдилища тълкувание относно на член 3, буква ж) от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета, която трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член
3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена
да прикрие действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по
делото, макар формално процесният договор за кредит да покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. Възнаграждението на поръчителя (гарант) се явява разход по
кредита, с оглед което цената на тази услуга предполага включването й в ГПР. Липсата
на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Повеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
практиката на СЕС, цитирана и по-напред в решението. Договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19 ЗЗП.
За правилното разрешаване на спора по другия предявен иск – този за
прогласяване на нищожността на договора за гаранция, от съществено значение са
обстоятелствата, че двата договора– договорът за кредит и този за предоставяне на
гаранция несъмнено са свързани сделки. Те са сключени в един и същ ден, че отделни
разпоредби от същите препращат един към друг, дължимите в полза на търговците
престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи. Ето защо
и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които
следва да се разглежда заедно с другата, като се държи сметка за положението на
потребителя, който извън всякакво съмнение има това качество и по двата договора.
Макар от страна на ответника да се поддържа, че сключеният между страните в
производството договор попада извън правния режим на този закон, съдът приема, че
се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани
съвкупно по изложените по-напред съображения. Възнаграждението, което
потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит,
доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на
задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по
договора за кредит. Поради този причина преценката относно действителността на
процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в
6
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към
договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпезпечава. В
тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба, подаден от
„******“ ЕООД доводи следва да се подчертае, че страните по едно съглашение са
свободни да определят свободно съдържанието на договора, но са ограничени от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и
разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните, закрепени в
съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват
изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя по
договорите за кредит, по които е страна.
Както се посочи и по-напред в процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 44 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, но този размер не отразява действителния такъв, тъй като не включва част
от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция, сключен от потребителя с „******“ ЕООД, което се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо че страна по
правоотношението се явява търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да
бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Начинът,
по който е предвидено да се отпуска кредитът и възможните предвидени обезпечения
в клаузата на чл. 4 от договора за кредит, създават значително неравновесие в правата
по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика лишават
длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление, че
също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е
изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с
потребителя са сключени едновременно. Безспорно кредитополучателят е
икономически по-слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва
каквато и да било свобода да договаря условията, при които да му се предостави
гаранция от одобрено от кредитодателя лице.
Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане, което де факто се явява за потребителя разход,
пряко свързано с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва
и на друго лице, свързано с кредитодателя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства
- създаване от кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество,
което да генерира печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на
собственика му за задължения на клиенти на този собственик, се постига
заобикалянето на изискванията на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл.
10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто
е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита. Предвид изложените
съображения е налице заобикаляне на закона – чл. 10, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следва да се допълни също, че макар общото задължение на ищеца да е
съответно на вписаното в обединения погасителен план – неразделна част от договора
за кредит, задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта не е отразено като
разход при формирането на оповестения с договора за кредит ГПР, въпреки че е
7
включено в общия дълг. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
С оглед на изложеното дотук, съдът приема, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен поради заобикаляне на императивни норми на закона - с
привидно позволени от закона средства се постига забранен резултат - сумата, която се
претендира по процесния договор за поръчителство не е включена в ГПР, посочен в
договора за кредит, като при включване на възнаграждението по същия,
действителният ГПР по договора за кредит би бил в размер, надхвърлящ поставеното
в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение. Предявеният иск е основателен и доказан изцяло на
главното заявено основание – нищожност на договора поради заобикаляне
посредством същия на императивни норми на закона - чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Страните не спорят, че размерът на заплатената по договора за паричен заем
сума над дължимата главница е в размер на 14 лева. Налице е съдебно признание от
страна на ответника „******“ ЕООД, че по договора за предоставяне на гаранция му е
заплатена сумата 82 лева. Ето защо и съдът приема, че след постъпване на заплатените
от ищеца парични суми по договора за поръчителство по сметка на "******" АД,
същите суми са преведени на "******" ЕООД, който ги е получил като възнаграждение
за предоставяне на гаранция.
Поради това съдът намира, че претенцията на ищеца подлежи на уважаване
единствено в частта относно заплатената от ищеца на първия ответник сума в размер
на 14 лева. За разликата до сумата от 96 лева искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да бъде
отхвърлен, доколкото тази сума е заплатена във връзка с договора за предоставяне на
гаранция, прогласяването на чиято нищожност ищецът е поискал. За ответника
„******“ АД липсва пасивна материалноправна легитимация, доколкото сумите са
заплатени на гаранта "******" ЕООД, поради което могат да се претендират от това
дружество. Възнаграждението за представяне на поръчителство е дължима по
договора за поръчителство и независимо от това, че е платима едновременно с
погасителната вноска по договора за кредит, тази сума е прехвърлена в патримониума
на дружеството - поръчител, което е различно дружество от дружеството - кредитор.
Поради това исковата претенция за връщане на заплатената сума на гаранта подлежи
на отхвърляне.
Във връзка с доводите на ищеца, че първият ответник следва да отговаря изцяло
и да дължи връщане на всички заплатени суми извън главницата по договора за
кредит, доколкото плащането е било извършено на него, следва да се обърне
внимание, че когато се претендира връщане на парична сума, платена без основание,
пасивно легитимиран по иска е правният субект, в чийто патримониум постъпва тази
парична сума. Допълнителен аргумент в подкрепа на посочената теза е разпоредбата
на чл. 34 ЗЗД, според която при прогласяване на недействителността на договор,
страните по договора следва взаимно да върнат всичко, което са получили по
договора. Следователно, задължението за връщане на получените суми тежи върху
страната по договора, която реално е получила сумите, а не върху лицето, което е
овластено от нейно име по реда на чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да получава сумите.
Доколкото страна по договора за поръчителство, в който е уговорено задължение на
потребителя за заплащане на суми за предоставяне на поръчителство, е "******"
ЕООД и след като се установява, че то действително е получило заплатените суми,
именно това дружество може да отговаря за връщане на недължимо платените суми
поради недействителност на договора за поръчителство. Независимо от
обстоятелството, че "******" АД е едноличен собственик на капитала на "******"
8
ЕООД и поради това двете дружества представляват свързани лица, те са
самостоятелни правни субекти и насочването на иска срещу заемодателя налага извод
за неоснователност на предявения иск в тази част.
Предвид изложеното, искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на неоснователно
заплатени суми по договора за паричен заем се явява основателен до размера от 14 лв.,
а за горницата до пълния предявен размер от 96 лв. следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Независимо от изхода от спора разноски за производството се следват само на
ищеца. Съдът съобразява, че с решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС
е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и
принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна
уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху
потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били
върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от
Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално
неравноправния характер на договорни клаузи. Решението е постановено във връзка с
допуснат по преюдициално запитване въпрос, касаещ съвместимостта на режима за
разпределяне на съдебните разноски съгласно член 394 LEC (Ley de Enjuiciamiento
Civil) с Директива 93/13, в хипотеза, при която според посочения текст от испанския
закон за граждански процедури, може да се стигне до това продавачът или доставчикът
да не бъде осъден да заплати всички съдебни разноски, когато бъде уважен изцяло
предявеният от потребител иск за установяване на нищожност на неравноправна
договорна клауза, а само частично е уважен искът за връщане на платени по силата на
тази клауза суми. Ето защо и в тежест на първия ответник следва да се възложи сумата
100 лева (държавна такса по предявените срещу него искове), а вторият ответник
следва да заплати на ищеца сумата 50 лева (държавната такса по предявения срещу
него иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1
ЗАдв., което да бъде присъдено в полза на адвоката, с който ищецът е сключил
договор за безплатно процесуално представителство. Съдът следва да определи
адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ, което да
отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до
правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост насрещната страна да
понесе тежестта на разноските на насрещната страна (разумност и обоснованост на
разноските). При съобразяване на обстоятелствата, че липсва каквато и да е
фактическа и правна сложност на случая, цената на предявените искове не е висока,
делото е срочно разгледано в две съдебни заседания без участие на представители на
страните, отчитайки служебно известните на съда обстоятелства (броя на
производства със сходен предмет, по които адвокат Д. предоставя безплатна правна
помощ на ищците кредитополучатели, т.е. процесуалният представител е добре
запознат както с материалноправните, така и с процесуалноправните аспекти на
делата), определя адвокатско възнаграждение по исковете срещу „******“ АД в размер
на сумата 400 лева, а по иска срещу „******“ ЕООД – в размер на сумата 300 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
9
ПРОГЛАСЯВА по предявения от С. Г. В., ЕГН **********, със съдебен адрес:
******, срещу „******“ АД, ******, с адрес на управление: ******, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, вр. чл. 22 ЗПК
нищожността на договор за паричен заем № ******/27.09.2021 г., сключен между
страните, поради противоречието му със закона.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от С. Г. В., ЕГН **********, със съдебен адрес:
******, срещу „******“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
******, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 11,ал. 1, т. 10, вр. чл. 19,
вр. чл. 22 ЗПК нищожността на договор за предоставяне на гаранция №
******/27.09.2021 г., сключен между страните, поради заобикаляне на закона.
ОСЪЖДА „******“ АД, ******, с адрес на управление: ******, да заплати на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на С. Г. В., ЕГН **********, със съдебен адрес:
******, сумата 14 лева, ведно със законната лихва от 02.07.2024 г., представляваща
заплатена без основание сума във връзка с договор за паричен заем №
******/27.09.2021 г., като отхвърля този иск за разликата до пълния предявен размер
от 96 лева.
ОСЪЖДА „******“ АД, ******, с адрес на управление: ******, да заплати:
- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на С. Г. В., ЕГН **********, със съдебен адрес:
******, сумата 100 лева, представляваща разноски за първоинстанционното
производство;
- на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат М. Д. Д., *** лич. № **********, с
адрес: ******, сумата 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
безплатно процесуално представителство на ищеца в производството.
ОСЪЖДА „******“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
******, да заплати:
- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на С. Г. В., ЕГН **********, със съдебен адрес:
******, сумата 50 лева, представляваща разноски за първоинстанционното
производство;
- на адвокат М. Д. Д., *** лич. № **********, с адрес: ******, сумата 300 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално
представителство на ищеца в производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10