Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
БОРЯНА
ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова
в. гр. д. № 809 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 221 от 27.08.2019 г.
постановено по гр. дело № 172/2019 г. РС-Б. е осъдил, на основание чл. 200 от КТ, Ц.д.г. „С.“***, да заплати на Х.Д.И. сумата от
33 000 (тридесет и три хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи
се в претърпени болки и страдания, психически и емоционално негативни
преживявания, вследствие на трудова злополука, състояла се на 20.03.2017 г. в
гр. Б., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.01.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен иска за разликата над
уважения размер от 33 000 лв. до пълния предявен размер от 94 000 лв. На
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД Ц.д.г. „С.“*** е осъдена да заплати на Х.Д.И.
сумата от 6187, 51 лв. (шест хиляди сто
осемдесет и седем лева и петдесет и една стотинки), представляваща мораторна лихва за периода от 20.03.2017 г. до 23.01.2019
г., като е отхвърлен иска за
разликата над 6187, 51 лв. до пълния предявен размер от 17 624,99 лв. Присъдени
са разноски.
Решението се обжалва и от двете
страни в производството.
Ищецът в първоинстанционното
производство - Х.Д.И., чрез пълномощника адв. В.Т. -
САК, обжалва така постановеното решение, в частта, с която е отхвърлен
предявения иск за разликата над уважения размер 33 000 лв. до пълния предявен
размер от 94 000 лв. Във въззивната си жалба твърди,
че първоинстанционният съд правилно е установил
претърпените от ищеца неимуществени вреди, с оглед критериите, въведени в
практиката на Върховния съд – постановление № 4 от 23.12.1968 г., но определения
размер на присъденото обезщетението е крайно занижен, тъй като в резултат на
злополуката са получени тежки травматични увреждания, извършени са четири броя
операции, възстановяването на ищцата продължава и към момента, като е
съпроводено със силен болков синдром. Позовава се на
съдебна практика в този смисъл. Моли съда да бъде уважена жалбата и да бъде
отменено решението в обжалваните части. Претендира разноски.
Решението се обжалва от ответника в първоинстанционното производство - Ц.д.г. „С.“***, чрез
пълномощника адв. Х.Я. като неправилно, необосновано
и постановено в нарушение на съдопроизводствените
правила. Счита, че първоинстанционният съд
необосновано е приел, че възражението за съпричиняване
на злополуката от ищеца е неоснователно. Поддържа, че получената инфекция от
ищцата след счупването е резултат от лошо проведено лечение. Моли съда да
отмени обжалваното решение и да бъде постановено друго по същество, с което да
се приеме за установено виновно поведение на ищеца за настъпването на трудовата
злополука, изразяващо се в груба небрежност и да бъде присъдено обезщетение по
справедливост до 15 000 лева при условията на чл. 201, ал. 2 от КТ.
Въззиваемият по тази жалба - Х.Д.И., чрез
пълномощника адв. В.Т. - САК, моли същата да бъде
оставена без уважение. Счита, че твърденията, че е налице съпричиняване
от страна на ищеца не кореспондират със събраните по делото доказателства.
Излага подробни аргументи, че приетата по делото съдебно-медицинска експертиза,
която не е оспорена на въззивника, установява
причинна връзка между трудовата злополука и всички настъпили вреди и отхвърля
защитната теза на детското заведение, че тези вреди са настъпили от неправилно
лечение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за
установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, а се
установява и от приложен по делото писмени доказателства, че към 20.03.2017 г.
ищецът е работел при ответника, като е изпълнявал длъжността „помощник-възпитател“
въз основа на трудов договор с № 119, сключен на 01.04.2009 г. и допълнително
споразумение към трудовия договор № 104/16.01.2017 г. (л. 9-12 от първоинстанционното дело).
Представена е длъжностна
характеристика за длъжността „помощник-възпитател“, в която са посочени
основните функции на длъжността (осигуряването на санитарно – хигиенните
условия за правилното развитие и възпитание на децата) и основните длъжностни
задължения (л. 96-97 от първоинстанционното дело).
Приобщени по делото са Книги за
инструктаж по безопасност и здраве при работа, от които е видно, че ищцата е
преминала първоначален и периодичен инструктаж по безопасност на труда за 2014 г.,
2015 г. и 2016 г. (л. 98-106).
С декларация вх. № 11/22.03.2017 г.
за трудова злополука, приложение към чл. 3, ал. 1 от Наредбата за установяване,
разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, ответникът е декларирал пред НОИ
настъпила на 20.03.2017 г., в 06 часа и 20 мин., злополука с работника Х.Д.И..
Отразено е, че злополуката е настъпила при слизане по стълби в сградата на
детска градина „С.“. С разпореждане № 5104-22-37 от 18.04.2017 г. на НОИ – София
област, на основание чл. 60, ал. 1 КСО, декларираната от осигурителя злополука вх. № 5101-22-33
от 24.03.2017 г. е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО. В разпореждането е посочено, че увреждането е
настъпило при извършване на действия, които без да представляват ефективно
полагане на труд, са насочени към неговото осъществяване. (л.13 от първоинстанционното дело).
Видно е епикриза
с изх. № 6212/2017 г., ищцата е постъпила на 20.03.2017 г., в деня на
злополуката, в УМАЛ „С.А.“ АД – гр. София, където и е поставена окончателна
диагноза - множество счупвания на подбедрицата, открито. Извършено е оперативна интервенция,
изразяваща се в обилен лаваж (промиване) на раната,
приложено външно фиксиращо устройство и фибула.
Проведено е лечение с антибиотици (л. 14 от първоинстанционното
дело).
От епикриза
с изх. № 6881/2017 г., се установява, че на 27.03.2017 г. на дясна глезена
става е извършено открито наместване и вътрешна фиксация,
на счупването – чрез три плаки и 21 винта. В епикризата е отразено, пострадалата да не натоварва
оперирания крайник за срок от 60 дни.
През месец юли 2017 г. е установено
наличието на микроорганизми – стафилококус ауреус в раната. Установена е гнойна фистула, която е била
активна до третата хоспитализация на ищцата, а именно до 30.01.2018 г. На
05.12.2017 г. е отразено, че раната не сраства.
От епикриза
с изх. № 2648/ 2017 г., се установява, че на 30.01.2018 г., ищцата е била
хоспитализирана за трети път в УМАЛ „С.А.“ АД – гр. София, където е извършена трета
операция, поради инфектиране на раната, получена при фрактурата. Отстранени са
чуждите тела и локално е поставена антибиотична гъба,
която да осигури постоянен, активно действащ антибиотик в зоната на счупването
до пълното ликвидиране на инфекцията. Паралелно е проведено и венозно антибиотично лечение.
На 21.08.2018 г. ищцата е отново
хоспитализирана в УМАЛ „С.А.“ АД – гр. София, където и е извършена четвърта
оперативна интервенция. Причината е незавършеното костно срастване, този път
без инфекция. При операцията е направена костна пластика с присадък,
отново са поставени плака и винтове и е проведено антибиотично
лечение.
Видно от етапна експертиза с дата
13.11.2018 г. се наблюдава начално костно срастване на тибията.
(л. 36)
С експертно решение на ТЕЛК от 07.11.2017
г. на ищцата е призната трайно намалена работоспособност 64% на сто в резултат
на трудовата злополука, с диагноза „Съст. след полифрагментна вътреставна
фрактура на дистлната част на тибия
с фрактура на двата малеола и дислокация на
фрагментите и дистална диафизарна
фрактура на фибула, след кръвна репозиция
и фиксация с планка и винтове“. Впоследствие ищцата е
била няколкократно освидетелствана, като видно от последното за момента експертно
решение на ТЕЛК от 25.06.2019 г., ищцата е с 50 % трайно намалена
работоспособност за срок от две години.
От представените по делото болнични
листове за временна неработоспособност, се установява, че ищцата е била в
продължителен отпуск по болест от 20.03.2017 г. до 19.01.2019 г.
Съгласно приетото по делото
заключение на съдебно-медицинска експертиза, извършено на база представената по
делото медицинска документация и след личен преглед на ищеца, вследствие на
трудовата злополука пострадалата е получила следните телесни увреждания: изкълчване
на дясна раменна става, насместена в Спешно приемно
отделение на УМБАЛ „С.А.“ АД по време на постъпването, счупване на дясната подбедрица открито, пилонна
фрактура, ангажираща долния край на големия пищял, многофрагментна,
разместена. Вещото лице е отразило, че фрактурата може да бъде причинена по два
механизма – аксиална компресия и режещи сили, като
при всеки от двата се стига до раздробяване, разместване и вбиване на костните
фрагменти, меките тъкани около ставата се засягат до такава степен, че
настъпват исхемични промени, водещи до смущения в
зарастването на оперативната рана или некроза. По отношение
на изкълчването на дясната раменна става се сочи, че е съпроводено със силна
болка, подвижността на ставата е блокирана. Лечението се състои в закрито
наместване и последващо обездвижване, което
продължава 15-20 дни. Пояснява се, че „открита“ е тази фрактура, при която е
нарушена целостта на меките тъкани – мускули, фасция,
подкожие и кожа. Според експертните изводи, при
подобен тип наранявания, пациентът изпитва интензивна болка и не е в състояние
да движи или натоварва крайника. Вещото лице е проследило извършените
оперативни интервенции и проведеното лечение, като е отбелязало, че във всяка
една от експертизите на ищцата е било указано да използва помощни средства при
придвижването си, без изобщо да натоварва крайника или с частично натоварване.
Видно от експертното заключение за периода от настъпване на злополуката –
20.03.2017 г. до края на 2018 г. функционалната пригодност на крайника е била
силно ограничена. В ранните периоди след операциите, които са извършени, не е
била в състояние дори за частично натоварване. Към края на 2018 г. е разрешено
и започнато частично обременяване на крайника. През целия възстановителен
период ищцата е изпитвала различни по интензитет болки и страдания, които са
били с по-силен интензитет след оперативните интервенции. Изпитвала е сериозни
затруднения при битовото си обслужване, като на моменти се е нуждаела от чужда
помощ. Посочва, че към момента на извършване на експертното изследване ищцата
се придвижва с помощта на една патерица, като е налице втвърдяване на ставите
на ходилото поради продължителното обездвижване и не се предвижда операция за
отстраняване на имплантите, тъй като не е завършен
процеса на костно преустройство в зоната на счупването. Дадените от вещото лице
прогнози за възстановяване са статистически (период от 10-15 месеца при случаи
без усложнения, в случаи с усложнения, като настоящия, срастването се случва за
по–дълъг период – 24-36 месеца). Съгласно изложеното от вещото лице е налице
причинна връзка между трудовата злополука и настъпилите увреждания.
Във въззивното
производство е назначена допълнителна съдебно-медицинска експертиза на вещото
лице – д-р Б.С.. Видно от експертното заключение, което е изготвено на основа
приобщените по делото медицински документи, към датата на злополуката ищцата е
страдала от дегенеративни промени, които обуславят протрахиран
болков синдром с функционален дефицит изразен в
ограничени движения в поясния отдел на гръбнака,
ТБС-ви и лява колянна става с нарушена стабилност при
ходене и накуцваща походка. Вещото лице е отразило, че непосредствено преди
злополуката, в периода от 02.03.2017 г. до 11.03.2017 г., е било проведено
амбулаторно лечение на ищцата с поставена диагноза „Синдром на вертебробазиларната артериална система-декомпенцирана“
с оплаквания от бурен световъртеж, с шум и бучене в ушите, нестабилност,
залитане при ходене, гадене. В деня на инцидента не са регистрирани данни за обострени хронични заболявания или остри съдови инциденти с
клинични изяви на световъртеж и др., отпадна неврологична симптоматика. При
изслушването си в о.с.з. вещото лице пояснява, че световъртежът не може да
продължава повече от 10-15 дни с такава интензивност, че болният да не може да
бъде трудоспособен, нито може да трае единствено по време на инцидента.
В първоинстанционното
производство са разпитани, условно обособени, две групи свидетели, показанията
на които законосъобразно са кредитирани от съда.
Свидетелката Р. К. лично е възприела
състоянието на ищцата непосредствено преди и след злополуката. Твърди, че когато
е настъпил инцидента тя се е намирала на втория етаж на детското заведение, от
където е чула ищцата да вика за помощ. Открила я паднала на пода във фоайето на
първия етаж, десният ѝ крак бил
окървавен, „супен на две“, кожата била разкъсана и стърчали кости. Освен това,
ръката на ищцата била изкълчена. Пътеката на стълбището била свлечена, като по
нея също имало кръв и костни частици. Ищцата стенела от болка. Свидетелката
посочва, че не ѝ е направило впечатление ищцата да е била замаяна,
дезориентирана или неадекватна преди настъпване на злополуката.
Свидетелските показания на С. П. и П.
С. се прецениха по реда на чл. 172 от ГПК. От разпитаните в качеството на свидетели,
дъщеря и снаха на пострадалата, които имат непосредствени впечатления от
развитието на възстановителния процес при ищцата, се установява, че след
злополуката болките на Х.И. са били изключително интензивни. Ищцата, вследствие
от травматичните увреждания, които е получила на ръката и крака, е била напълно
обездвижена в продължение на около 2-3 месеца, като се е нуждаела от пълно
обслужване. Посочват, че раната на крака се инфектирала и ищцата започнала да
поддържа висока температура, поради което е била подложена на интензивно
медикаментозно лечение. Като през цялото време се нуждаела от активна помощ за
посрещане на основните си физиологични нужди. Придвижвала се с помощта на
инвалидна количка. Посочват, че три месеца след 30.01.2018 г., поставянето на антибиотичата гъба, от раната е спряло да тече гной. Твърди,
че след четвъртата операция, на 21.08.2018 г., отново се е нуждаела от
постоянна грижа, било ѝ препоръчано между 2 и 3 месеца да не стъпва на
крака. Посочват, че след всяка от претърпените операции се е налагало по
няколко пъти ежеседмично да сменят стерилните превръзки на ищцата. Свидетелките
посочват, че вследствие от претърпяното травматично увреждане, ищцата изпаднала
в тежко емоционално състояние, постоянно плачела при мисълта, че завинаги ще
остане инвалид, чувствала вина, че ангажира близките си и е зависима от тях, споделяла
за суицидни намерения. В продължение на две години прекарвала времето си
единствено у дома или в болница. В момента ищцата имала подобрение, но
продължава да изпитва затруднение при придвижването си.
Свидетелите П. Г. и М. В. са
служители в ЦДГ „С.“, като законосъобразно и мотивирано първоинстанционният
съд не е кредитирал показанията им в частта, в която твърдят, че мокетът, който
покрива стълбите, където е настъпила злополуката, е бил здраво застопорен.
С оглед на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи
следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени
исков с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на
трудова злополука и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да възникне имуществена
отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените неимуществени вреди на пострадал от
трудова злополука работник или служител, следните материални предпоставки трябва
да бъдат установени чрез пълно и главно доказване: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни
последици – болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката
и причинените вреди, т. е.
причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от
злополуката, която е настъпила през време и във връзка, или по повод на
извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието. Имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ е обективна и безвиновна, с
гаранционно-обезпечителен характер. Релевантно за обезщетяването и то относно
размера, но не до степен изключване на отговорността на работодателя, е
евентуалното съпричиняване от страна на работника при
проявена груба небрежност от негова страна. Ответникът носи тежестта да докаже
възражението си за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия.
По делото безспорно е установено, че
ищецът и ответникът са в трудовоправни отношения и че
е настъпила злополука, която съгласно разпоредбата на чл. 55, ал.1 от КСО се квалифицира като трудова, който факт е констатиран
по предвидения законов ред - с разпореждане № 5104-22-37 от 18.04.2017 г. на
длъжностното лице по чл. 60 от КСО.
Претърпяната от ищцата трудова
злополука на 20.03.2017 г. е настъпила от падане при слизане по стълбите в
сградата на ДЦГ „С.“, в резултат от подхлъзване. От показанията на свидетелката
Р. К. се установява, че пътеката на стълбището, където е настъпил инцидента, е
била свлечена, като по нея също имало кръв и костни частици. Свидетелката
посочва, че мокетната пътека, с която са заслани
стълбите се свлича. Видно от показанията на свидетелките на Р. К., П. Г. и М. В.,
служители в ЦДГ „С.“, стълбите не са били обезопасени с парапет.
Претърпяната трудова злополука е довела
до временна неработоспособност, призната до 19.01.2019 г., както и до трайно
намалена работоспособност 50 на сто, за срок от две години (от 25.06.2019 г.),
приета с експертно решение от лекарска комисия.
В настоящето производство правният
спор се съсредоточава върху размера на претърпените вреди и наличието на съпричиняване от страна на ищцата за настъпване на
вредоносния резултат.
Съгласно препращащата норма на чл. 212 КТ, намира приложение правилото за деликтната
отговорност, установено в чл. 51, ал. 2 ЗЗД - на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането.
Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви,
които настоящият съдебен състав споделя изцяло и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към тях. В допълнение към изложеното от първоинстанционния
съд и в отговор на релевираните от страните
възражения, намира следното:
По размера на обезщетението на неимуществени
вреди.
По спорния въпрос за размера на
обезщетението съдът съобрази Постановление № 4/23.12.1968 г.на Пленума на ВС и
съдебната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК-напр. решение № 130/8.07.2013 г. на ВКС по т.д. №
669/2012 г., № Т.О., решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 486/2012 г.,
ІІ Т.О., ТК, решение № 88/9.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 1015/2011г, ІІ Т.О.,
ТК, решение № 199/30.11.2016 г. на ВКС по т.д. № 2432/2015 г., ІІ Т.О, в които
се приема, че справедливостта, като критерий за определяне размера на
обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение, а не
изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на
увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на
търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. На тази база следва
да се прецени обезщетението за неимуществени вреди за претърпените болки и
страдания.
В настоящия случай ищцата е била на
53 години към момента на настъпване на трудовата злополука, в работоспособна и
активна възраст. Вследствие от претърпяната трудова злополука е получила
следните травматични увреждания: изкълчване на дясна раменна става, счупване на
дясната подбедрица открито, пилонна
фрактура ангажираща долния край на големия пищял, многофрагментна,
разместена. Ищцата е била обездвижена в периода от настъпване на трудовата
злополука – 20.03.2017 г. за срок от 60 дни (видно от епикриза
с изх. № 6212/2017 г.и епикриза с изх. № 6881/2017
г.). През началния период, от 15-20 дни, е била напълно обездвижена, като са
били фиксирани, както десния ѝ крак, така и дясната ѝ ръка, поради
изкълчването на раменната става. Видно от експертното заключение при
нараняването, което е получила ищцата се изпитват силна по степен и
интензивност болка. През месец юли 2017 г. са установени микроорганизми – стафилококус ауреус в раната.
Установена е гнойна фистула, която е била активна до третата хоспитализация на
30.01.2018 г., което е предизвикало повишение на температурата и допълнителни
физически и психически страдания на пострадалата (л.19). След поредица
рентгенови изследвания е установено, че липсва срастване в областта на
счупването на тибията. След оперативната интервенция
от 30.01.2018 г. крайника на ищцата е бил обездвижен в периода до следващата и
хоспитализация 21.08.2018 г., като в медицинската документация е посочено да се
придвижва с помощта на помощни средства без да натоварва оперирания крайник. На
21.08.2018 г., след четвъртата операция, която е претърпяла ищца, крайникът ѝ
е бил обездвижен за срок от още 3 месеца. Видно от експертното заключение за
периода от настъпване на трудовата злополука до края на 2018 г. функционалната
пригодност на крака на ищцата е била силно ограничена. В ранните периоди след
четирите операции, които са извършени, ищцата не е могла дори частично да
натоварва крака. В края на 2018 г., което е около 21 месеца след злополуката ѝ е разрешено да започне частично
обременяване на крайника. През целия период е изпитвала различни по
интензивност болки и страдания, по-силни непосредствено след оперативните
интервенции. Ищцата освен посочените оперативни интервенции е претърпяла и
съпътстващи манипулации, превръзки, лечение, което е било съпроводено с
множество неудобства при придвижването ѝ. Следва да се отбележи, че
предвид травмата, която е имала ищцата на левия крак преди настъпване на
трудовата злополука, която е засегнала десния ѝ крак, на практика
придвижването и с помощта на помощни средства две патерици е било силно
ограничено, респективно и е предизвикало допълнителни неудобства, болки и психически
притеснения. Съгласно приобщените свидетелски показани са я придвижвали с
помощта на инвалидна количка.
От събраните по делото гласни
доказателства се установява че, ищцата е страдала физически и емоционално,
изпитвала е притеснение за здравословното си състояние, както и неудобство, и
вина от обстоятелството, че е обгрижвана от близките
си, изказвала е суицидни намерения. Настъпилата трудова злополука изцяло е
променило начина ѝ на живот, което е създало и затруднение на близките ѝ,
пострадалата е била изцяло обгрижвана в значителни
периоди от време след четирите оперативни интервенции.
Следва да се отбележи, че към
момента на извършване на експертното изследване ищцата още не се е възстановила
напълно. Вещото лице е отразило, че на този етап от лечението на ищцата не се
предвижда оперативно отстраняване на имплантите, тъй
като още не е завършен процеса на костно преустройство в зоната на счупването натибията. Предложил е само прогнозно време необходимо за
оздравителния процес.
Съгласно практиката на Върховен съд
на Р. България - решение № 121 от 15.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5321/2016
г., III г. о., ГК, определение № 100 от 12.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2577/2018 г., IV г. о., ГК, определение № 884 от 3.12.2019 г. на ВКС по гр. д.
№ 3408/2019 г., IV г. о., ГК, определение № 690 от 16.09.2019 г. на ВКС по
гр.д. № 3408/2019 г., IV г. о., ГК, при сходни травматични увреждания, но без
последвали усложнения са присъдени обезщетения в размер на около 20 000 -
22 000 лева. Предвид, че в случая са настъпили усложнения, претърпени са
четири оперативни интервенции и процеса на възстановяване не е завършен следва
да се присъди по-високо обезщетение.
Предвид така описаните последици,
настъпили вследствие на злополуката, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е определил справедлив размер на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди.
По отношение на възражението за съпричиняване, релевирано своевременно от ответника в отговора на исковата
молба, съдът намира следното:
По реда на чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да бъде намалена
само в изключителни случаи, а именно, ако пострадалият е допринесъл за
трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. извършил е
определени действия в нарушение на установените правила за безопасност на
труда, като не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил
в подобна ситуация. В тази хипотеза вината на пострадалия не се предполага, а
ответникът следва да установи по категоричен и безспорен начин, че същият е
допуснал груба небрежност като част от механизма на трудовата злополука. В този
смисъл е и константната съдебна практика, обективирана
в решение от 29.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 157/2004 г.,
III ГО, решение № 18 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 434/2011 г., III
ГО, решение № 1122 от 1.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5086/2007 г., V
ГО и др.
В настоящия случай възражението за съпричиняване е основано на твърдения, според които в трудовите
задължения на ищцата е включено поддържане на пътеката, която е била поставена
на стълбите и че загубата на равновесие е предизвикано от заболяване на ищцата.
Така изложените твърдения на ответника не са доказани в хода на процеса. Видно
от приложената трудова характеристика в задълженията на ищцата не е включено
поддържането на пътеки в детското заведени. На следващо място, от свидетелските
показания се установява, че пътеките са били „хлабави“ и се е налагало да бъдат
„оправяни“.
Твърдението, че загубата на
равновесие се дължи на болестно състояние на ищцата е неоснователно. Видно от
приобщената от въззивния съд съдебно медицинска
експертиза и заявявано от вещото лице в о.с.з., непосредствено преди
злополуката, в периода от 02.03.2017 г. до 11.03.2017 г., е било проведено
амбулаторно лечение на ищцата с диагноза „Синдром на вертебробазиларната
артериална система-декомпенцирана“ с оплаквания от
бурен световъртеж, с шум и бучене в ушите, нестабилност, залитане при ходене,
гадене, но в деня на инцидента не са регистрирани данни за обострени
хронични заболявания или остри съдови инциденти с клинични изяви на световъртеж
и др. отпадна неврологична симптоматика. При изслушването в о.с.з. вещото лице
пояснява, че световъртежа не може да продължава повече от 10-15 дни с такава
интензивност, че болният да не може да бъде трудоспособен, нито може да трае
единствено по време на инцидента. Предвид изложеното, от вещото лице няма данни
загубата на равновесие на ищцата в деня на трудовата злополука да се дължи болестно
състояние.
На следващо място, свидетелката Р. К.,
която е възприела лично и непосредствено преди инцидента здравословното
състояние на ищцата, посочва, че не ѝ
е направило впечатление да е била замаяна, неадекватна или дезориентирана.
Твърденията изложени във въззивната жалба, че предвид състоянието си ищцата е
проявила груба небрежност към собственото си здраве и че е предпиела
„едно напълно излишно движение по стълбите към автомата за кафе“ са напълно
несъстоятелни и недоказани.
Дори да се приеме, че пострадалата е
имала задължение да „оправя“ пътеката на стълбите, това не е достатъчно, за да
се установи, че е проявена груба небрежност, предвид липсата на доказателства
за конкретното поведение на пострадалата, както и за връзката му с механизма на
трудовата злополука.
По тези съображения съдът намира, че
възражението за съпричиняване се явява неоснователно
и не са налице законоустановените предпоставки за
намаляване размера на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди.
По отношение на изложеното във въззивната жалба и развито в писмените бележки, че не е
проведено адекватно лечение настоящият съдебен състав изцяло споделя изложеното
от първоинстанционния съд. Видно от заключението на
приложената съдебно-медицинска експертиза в случая не са нарушени правилата за
добра лекарска практика, реагирано е своевременно и
адекватно, като решенията относно прилаганото лечение са вземани след
задълбочено обсъждане и планиране. В о.с.з. пред първоинстанционния
съд вещото лице е посочило статистически колко често се получават усложнения
вследствие от инфекции на открити рани и аргументирано е приел, че в случая е
проведено адекватно лечение.
Настоящият съдебен състав намира за
несъстоятелна тезата, че поради установените заболявания на ищцата преди
настъпване на трудовата злополука, следва да бъде намалено присъденото
обезщетение за неимуществени вреди. По настоящото дело са изследвани и
обсъждани единствено травматичните увреждания, които са пряка и непосредствена
последица от претърпяната трудова злополука.
Изводите на настоящата инстанция
съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради
което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора по главната
претенция, следва да бъде уважена и акцесорната
такава.
По разноските:
Предвид изхода на спора и
направените искания за присъждане на разноски, настоящият съдебен състав намира
следното:
Доколкото и двете въззивни жалби са счетени за неоснователни и е потвърдено
решението на първата инстанция, то всяка една от страните дължи на другата
съдебните разноски, но само и доколкото разноските са направени за защита по въззивната жалба на другата страна (в този смисъл определение
№600/24.09.2015 по дело №4377/2015 на ВКС, ГК, IV г.о).
Въззивницата Х.Д.И. е представила списък по чл.
80 от ГПК, претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА,
съгласно приложения на л. 69 от първоинстанционното
производство договор за правна защита и съдействие с дата 23.07.2018 г. В
приложения списък е посочено възнаграждение за изготвяне на въззивна
жалба и за изготвяне на отговор на въззивна жалба.
Предвид изложеното, следва да бъдат
присъдени разноски само за изготвяне на отговор на въззивна
жалба подадена от ЦДГ „С.“ – Б., ответникът в първоинстанционното
производство. ЦДГ „С.“ – Б. обжалва
постановеното първоинстанционно решени за разликата
над 15 000 лева до 33 000 лева, т.е. обжалваемият
интерес е в размер на 18 000 лева. Минималното
адвокатско възнаграждение в случая, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 10 000
лв. до 100 000 лв. е в размер на 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв.,
т.е. 1070 лева.
Обжалваемият интерес по евентуалния иск е в размер на 3 375 лева, респективно
минималното адвокатско възнаграждение в случая, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ е в размер на 300 лв. + 7 % за
горницата над 1000 лв., т.е. в размер на 466,25 лева.
Настоящият
съдебен състав, като отчете конкретната фактическа и правна сложност на делото,
че е проведено едно открито съдебно заседание пред въззивния
съд, счита, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 536,25 лева (1070 лв. + 466,25 лв.).
На въззивника - ЦДГ „С.“ – Б., ответник в първоинстанционното производство, не следва да бъдат
присъждани разноски, поради следните съображения.
ЦДГ „С.“ – Б. не е депозирал отговор
на въззивната жалба подадена от Х.Д.И..
Претендираните от страната разноски за заплатена държавна
такса, внесен депозит за възнаграждение на вещо лице и заплатено адвокатско
възнаграждение, са направени във връзка с обжалване на първоинстанционното
решение, в тази насока са били насочени процесуалните усилия на пълномощника,
който е изготвил и депозирал въззивна жалба. Приложен
по делото е списък с разноски по чл. 80 от ГПК, л. 96 от въззивното
дело, договор за правна защита и съдействие с № 819788/27.01.2020 г. и банково
извлечение (л. 95-97).
По делото не са представени
доказателства за направени разноски във връзка с защитата на страната по
депозираната въззивна жалба от Х.И. по отношение на
които страната би имала право на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Воден от горното, Софийският окръжен
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 221 от 27.08.2019 год. по
гр. дело № 172/2019 г. на РС-Б..
ОСЪЖДА Ц.д.г. „С.“***, ЕИК: *********, със
седалище *** да заплати на адв. В.Т. от САК, с адрес ***, офис 4.2, адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 1
536,25 лева (хиляда петстотин тридесет и шест лева и двадесет и пет
стотинки) лева.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.