Р Е Ш Е Н И Е
град София, 25.02.2021
година
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №6381 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258- чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение №454586
от 20.07.2018г., постановено по гр.дело №4297/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти
състав, е осъден „Т.-И.” ЕООД да заплати на С.М.Г. на правно основание чл.222,
ал.3 от КТ сумата от 4586.60 лв., представляваща непогасена част от дължимо
обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при придобиване право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законна лихва от датата на
предявяване на иска – 19.01.2018г. до окончателното й заплащане, както и на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 760.00 лв.
разноски. С решението
е осъден „Т.-И.” ЕООД да заплати по сметка на СРС на правно основание чл.78,
ал.6 от ГПК сумата от 183.46 лв., държавна такса.
С определение №534819
от 13.11.2018г.
е отхвърлена молба
на „Т.-И.” ЕООД за изменение на решение
№454586 от
20.07.2018г., постановено по гр.дело №4297/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
153-ти състав, в частта за разноските.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника - „Т.-И.”
ЕООД, чрез адв.В.В., с която се обжалва изцяло решение №454586 от
20.07.2018г., постановено по гр.дело №4297/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
153-ти състав. Поддържа се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на закона. Не се излагат конкретни оплаквания за
незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да постанови друго
съдебно решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на
разноски.
Въззиваемата
страна - С.М.Г., чрез процесуален представител адв.Цв.Х., депозира писмен
отговор, в който изразява становище за неоснователност на подадената въззивна
жалба. Поддържа се, че обжалваното съдебно решение е законосъобразно,
постановено при правилно прилагане на материалния закон. Твърди се, че
обжалваният съдебен акт е мотивиран и постановен съобразно приетите по делото
доказателства. Излага се, че при доказателствена тежест за ответника не са
ангажирани от същия доказателства, че е заплатил на ищеца полагащото му се
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на шест брутни трудови
възнаграждения, поради което правилно е уважен предявения иск. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред
въззивната инстанция, в размер на платения адвокатски хонорар. Представя списък
по чл.80 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от ответника - „Т.-И.” ЕООД, чрез адв.В.В., с която се
обжалва определение №534819 от 13.11.2018г., с което е отхвърлена молба за изменение
на решение №454586 от 20.07.2018г.,
постановено по гр.дело №4297/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в частта за разноските. Изложени са доводи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът е дал повод за
завеждане на делото, поради което е присъдил в полза на ищеца сторените от него
разноски. Твърди се, че по делото липсват доказателства ответникът преди
подаване на исковата молба в съда да е надлежно поканен от ищеца да му заплати
дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ.
Поддържа се още, че ответникът с подадения писмен отговор е признал
иска, поради което неправилно съдът е възложил в негова тежест да заплати направените
от ищеца разноски. Моли съда да постанови съдебен акт, с който на основание
чл.248 от ГПК да отмени обжалваното определение и измени решение №454586 от 20.07.2018г., постановено по гр.дело
№4297/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в частта за разноските.
Ответникът по частната жалба - С.М.Г.,
не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез процесуален представител адв.Цв.Х. взема
становище за неоснователност на подадената частна жалба.
Предявен е
от С.М.Г. срещу „Т.-И.” ЕООД иск с правно основание чл.222, ал.3 от КТ.
С оглед
предмета на постъпилата въззивна жалба на инстанционен контрол подлежи изцяло
постановеното решение на СРС.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и
ал.3 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт
не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не се спори от
страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че между
страните е съществувало
трудово правоотношение, което е прекратено след като ищецът е придобил право на
пенсия при прослужени повече от 10 години при ответника, както и безспорно е още и фактът, че размерът на обезщетението възлиза на сумата от 5069.40 лв., представляваща 6 месечни брутни
трудови възнаграждения, от която сума на 09.03.2018г. ответникът е
заплатил на ищеца частично обезщетение при пенсиониране в размер на 482.80 лв..
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни
оплаквания досежно порочността на обжалвания съдебен акт. По аргумент на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
само от посоченото в жалбата. Съгласно трайно
установената непротиворечива практика на ВКС - решение №176 от 08.06.2011г. по гр.дело №1281/2010г. ІІІ Г.О.; решение №95 от 16.03.2011г. по гр. дело №331/2010г. на ІV Г.О.; решение №764 от 19.01.2011г. по гр.дело №1645/2009г. на ІV Г.О.; решение №702 от 05.01.2011г. по гр.дело №1036/2009г. на ІV Г.О.; решение №643 от 12.10.2010г. по гр.дело №1246/2009г. на ІV Г.О, въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл.269 ГПК
е основание за касиране на въззивното решение.
В конкретната хипотеза и с оглед проверката по чл.269 от ГПК въззивният съд счита, че обжалваното решение е
валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират
условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна
власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното
съдържание/, както и е допустимо. На следващо място доколкото както се посочи
по-горе въззивника е подал бланкетна въззивна жалба, в която няма наведени конкретни
оплаквания досежно незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен
акт, въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на
основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че обжалваното съдебно решение е законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон, няма допуснати процесуални нарушения
в хода на съдебното производство. Единствените изложени доводи във въззивана жалба се
отнасят до твърдението, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът е дал повод за
завеждане на делото, поради което е присъдил в полза на ищеца сторените от него
разноски. Този аргумент е относим в производството по чл.248 от ГПК, а не касае
законосъобразността на оспореното решение.
В конкретната хипотеза е предявен
иск с правно основание чл.222, ал.3 от КТ като при постановяването на съдебното решение съдът е съобразил
материалноправните норми на чл.222, ал. 3 КТ и е взел предвид изискуемите за възникване на правото на
обезщетение предпоставки. В хипотезата на чл.222, ал.3 КТ се
предвижда заплащането на 2, съответно на 6 брутни трудови възнаграждения за
работника или служителя при кумулативно доказване от ищеца на следните
предпоставки: 1.прекратено трудово правоотношение, независимо от основанието за
това; 2. прекратяването да е настъпило след придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Размерът на обезщетението
се определя в зависимост от това, дали ищецът е работил при един и същ
работодател през последните 10 години от трудовия си стаж, или по - малко.
Следователно, допълнително условие за заплащане на обезщетение в увеличения
размер от 6 месечни брутни трудови възнаграждения, е работникът или служителят
да е придобил 10 годишен трудов стаж при работодателя, при който са настъпили
права за получаване на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В
противен случай на служителя се дължи намаления размер на обезщетението - т. е.
2 брутни трудови възнаграждения. В конкретния случай от събраните по делото писмени доказателства и с оглед факта, че ответникът не оспорва правопораждащите
отговорността му факти, напротив признава ги, включително и с извършеното
извънсъдебно плащане, се налага извода, че по делото е доказано наличието на изброените по-горе кумулативни предпоставки и в полза
на ищеца е възникнало право да претендира от работодателя-ответник изплащане на
обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Размерът на обезщетението възлиза на 5069.40 лв. и е изчислено на база брутното трудово
възнаграждение по смисъла на разпоредбата на чл.228, ал.1
от КТ, което е получил ищеца, за месеца, предхождащ датата на уволнението, от
която сума следва да се приспадне сумата от 482.80 лв., която е платена от ответника
доброволно на 09.03.2018г.. Следователно искът се явява основателен
за размера, за който е предявен предвид допуснато намаляване на размера на заявената
искова претенция в съдебно заседание на 05.07.2018г.. Първостепенният съд като
е достигнал до същия правен извод е постановил правилен и законосъобразен
съдебен акт, който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна на основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят направени
разноски пред настоящата инстанция за платено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 560.00 лв., съгласно приложен договор за правна защита и
съдействие и списък по чл.80 от ГПК.
По подадената частна жалба съдът приема следното:
Частната жалба като подадена от легитимирана страна, в
законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт е допустима.
Разгледана по същество частната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното определение №534819
от 13.11.2018г., с което е отхвърлена молба на „Т.-И.” ЕООД за изменение на решение №454586 от 20.07.2018г., постановено по гр.дело
№4297/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в частта за разноските, е правилно и законосъобразно.
Изложените от първоинстанционния съд мотиви относно спорния между страните въпрос дали ответникът е
станал причина за завеждане на делото, напълно се споделят от настоящия състав, който препраща
към тях, без да излага собствени такива.
В случая първостепенният съд е направил съвкупен анализ на събраните по
делото доказателства и е обоснован правилен извод, че ищецът е отправил с препоръчано писмо писмена покана за
изплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, получена от ответника на
09.01.2018г., като
извършеното частично заплащане на дължимото обезщетение по
чл.222, ал.3 КТ на 09.03.2018г. е допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че изпратената покана е достигнала до ответника преди същият да получи препис от исковата молба – 12.03.2018г.. По тези съображения е прието, че ответникът е дал повод за завеждане на
делото, с оглед на което следва да бъде осъден да
заплати на ищеца
сторените от него разноски. Обжалваното определение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него
частна жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №454586 от 20.07.2018г., постановено по гр.дело №4297/2018г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.-И.” ЕООД, с ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.М.Г., с ЕГН **********, със
съдебен адрес: ***, /чрез адв.Ц.Х./; на правно основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 560.00 лв. /петстотин и шестдесет лева/, представляваща
реално сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от „Т.-И.”
ЕООД, с ЕИК********, чрез пълномощник адв.В.В., срещу определение №534819
от 13.11.2018г., с което е отхвърлена молба по реда на чл.248 от ГПК за изменение
на решение №454586 от 20.07.2018г.,
постановено по гр.дело №4297/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./