Решение по дело №24954/2022 на Софийски районен съд

Номер на акта: 2268
Дата: 8 февруари 2024 г.
Съдия: Даниела Генчева Шанова
Дело: 20221110124954
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 13 май 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2268
гр. София, 08.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Даниела Г. Шанова
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от Даниела Г. Шанова Гражданско дело №
20221110124954 по описа за 2022 година
и взе предвид следното:
Производството е по предявени по реда на чл. 422 ГПК от “............ “ АД срещу С. П. Г.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ, чл. 92, ал.1 ЗЗД и
чл. 86, ал.1 ЗЗД за установяване, че ответника дължи на ищеца сумата от 7000 лв., представляваща
главница по договор за издаване на кредитна карта № 000СС-R-020122/21.02.2011г., ведно със
законна лихва от 17.09.2019г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 6024,78 лв.
за периода 08.05.2012г.-19.08.2014г., наказателна лихва в размер на 20896,30 лв. за периода
19.08.2014г.-29.08.2019г., законна лихва в размер на 35 лв. за периода 30.08.2019г.-16.09.2019г.,
годишна такса за поддръжка в размер на 117 лв., разноски за връчване на покана за предсрочна
изискуемост в размер на 60 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК
по ч.гр.д. № 53220/2019г. по описа на СРС, 71 състав.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за издаване на
револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит по
разплащателна сметка 000СС-R-020122/21.02.2011г., по силата на който от банката е предоставен
на кредитополучателя кредит овърдрафт в размер на 7000 лв., който е усвоен. Според условията на
договора годишната лихва е в размер на приложимия към датата на начисляване БЛПкк за
български лева или 7,73 % годишно към датата на сключване на договора, увеличен с надбавка в
размер съгласно тарифата на банката. Към датата на сключване на договора годишната лихва е
БЛПкк плюс надбавка от 10,91 пункта - за дебитни салда в резултат ПОС-транспакции и БЛПкк
плюс надбавка от 12,71 пункта - за всички останали дебитни салда. Поддържа, че в условията на
договора е предвидена и наказателна лихва при непогасяване до датата на падежа на съответния
отчетен период, на минималнната погасителна вноска или надвишаване на разрешения текущ
разполагаем кредит. Твърди, че от страна на ответника е налице погасяване, но считано от
24.04.2012г. кредитът е в просрочие или към 16.09.2019г.- общо 2702 дни. Поддържа, че кредита е
обявен за предсрочно изискуем, за което на ответницата е изпратена покана. Моли съда да уважи
исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявените
искове като неоснователни. Оспорва усвояването на целия кредит, като твърди, че е погасила
голяма част от него. Поддържа, че след 21.04.2012г. банката е начислявала лихви и не е налице
ползване на кредита. Навежда доводи за нищожност на клаузите по т.8 и т.11 от ОУ поради
1
противоречието им със закона, а именно незаконосъобразно начислени лихви върху лихви.
Поддържа, ч е е налице нищожност на целия договор предвид наличието на неравноправни
клаузи. Релевира възражение за изтекла погасителна давност на 25.04.2017г., доколкото
изискуемостта е настъпила на 24.04.2012г. Оспорва исковете по размер. Моли съда да отхвърли
исковете. Претендира разноски.
С определение от 06.12.2022г. по делото по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК е признато
за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че между тях е
сключен договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне
на кредитен лимит по разплащателна сметка 000СС-R-020122/21.02.2011г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените от страните доводи и
възражения:
Безспорно е в настоящото производство, а и от съвкупната преценка на събраните писмени
доказателства по делото се установява, че на 21.02.2011 г. е бил сключен договор за издаване на
револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна
сметка № 000СС-R-020122, по силата на който ищеца е предоставил на ответника банков кредит
овърдрафт в размер на 7000 лв., със срок на ползване до 21.02.2013г. и автоматично подновяване
при условията и по реда, предвидени в Общите условия на банката за издаване и ползване на
револвиращи международни кредитни карти с чип Mastercard и Visa /които са приети от
ответника/, който кредитополучателят се задължил да върне по договорения в общите условия и в
договора начин /т. 5/ – всеки месец до датата на падежа или на следващия работен ден, ако падежът
е в неработен ден, като съгласно глава I, т. 1, б. „о ” от Общите условия, за дата на падежа се
считало всяко 5-то число от месеца /при отчетен период от 20-то число на месеца до 19-то число на
следващия месец/, съответно всяко 25-то число от месеца /при отчетен период от 10-то число на
месеца до 9-то чесло на следващия месец/, а ако то е неработен ден, дата на падежа е първият
следващ работен ден, като внася по сметката минималната погасителна вноска в размер от по 3%
от цялата дължима сума за лихви такси и главница, /но не по-малко от 10 лв.
Съгласно т. 7 и т. 8 от договора, за използвания овърдрафт кредитополучателя ползвал
гратисен период от 45 дни и ако до датата на падежа бил погасил изцяло дебитното салдо по
сметката, формирано до края на последния отчетен период, банката не начислявала лихва върху
дебитното салдо, а при непогасяване на посочената дата, кредитополучателят /титулярът/ заплащал
на банката и годишен лихвен процент в размер съответно в размер на БЛПкк за български левове,
който към датата на сключване на договора е 7,73 %, увеличен с надбавка от 10,91 пункта върху
дебитни салда, които са от плащания с ПОС терминал и с надбавка от 12,71 пункта за всички
останали дебитни салда.
В т. 9 от договора, идентичен на т. 11.1. от ОУ към договора е предвидена наказателна лихва
при непогасяване до датата на падежа на съответния отчетен период на минималната погасителна
вноска в размер на договорната лихва плюс наказателна надбавка от 10,2 пункта. В т. 8.1.4 от ОУ
към кредита е посочено, че банката капитализира начислените лихви и такси чрез прибавянето им
към главницата на овърдрафта, като е предвидено банката да служебно да задължава
разплащателната сметка на кредитополучателя за събирането на сумите за двете лихви.
С покана, връчена на ответника на 05.04.2019г. ищецът го уведомил, че е в неизпълнение на
процесния договор, като го поканил в 7-дневен срок от получаването на поканата да погаси всички
свои изискуеми задължения и го предупредил, че при бездействие ще счита кредита за изцяло и
предсрочно изискуем.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
производството съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на усвоения от ответника кредит за
периода 21.02.2011г. – 24.04.2012г. възлиза на 6870 лв. – последното теглене е осъществено на
24.04.2012 г. През периода 02.03.2011 г. - 06.04.2012 г. ответникът извършил плащания в общ
размер от 3893,34 лв., с които били погасени задължения за такси, лихви и главница по процесния
кредит. Според вещото лице дългът на ответника към 17.09.2019 г. /датата на подаване на
2
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/ възлизал 7000 лв. – главница,
16820,64 лв. – възнаградителна лихва за периода 19.05.2012г. – 29.08.2019г., 9091,68 лв. –
наказателна лихва за периода 08.05.2012г. – 19.12.2016г. и 118,19 лв. – неплатени такси за
поддръжка на карта за периода 24.04.2012 г. – 19.02.2015г.
Не се спори също така, че на 19.12.2019 г. бил сключен договор за цесия, по силата на който
ищеца прехвърлил на „С.Г.Груп“ ЕАД вземанията си към длъжниците по договори за кредит,
посочени в приложение № 1 към договора, ведно с привилегиите и обезпеченията, в т.ч. тези по
процесния договор.
По наведените от ответника възражения:
Договорът за потребителски кредит е търговска сделка от категорията банкови сделки,
имащи за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни
институции, по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, обн. в ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от
10.06.2006 г. Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, той попада в
приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143 - чл. 146 от ЗЗП /по арг. от чл. 144 от ЗЗП,
уреждащ изключенията, при които е неприложимо правилото за приемане за неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител/. Процесният договор за потребителски кредит е сключен на
21.02.2011 г., по време на действието на горепосочения ЗЗП, приложим към процесното
правоотношение и инкорпорирал нормите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Към този момент действа и Законът
за потребителския кредит /ЗПК/, обн. в ДВ бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма, измежду
които: т. 10 - при предвидена възможност на търговеца да променя едностранно условията по
договора въз основа на непредвидено в него основание и т. 12 - при предвиждане цената да се
определя при получаването на стоката или услугата или при предоставено право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП, неравноправната клауза в договор с потребител се преценява,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата-предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на
договора или на друг договор, от който той зависи. Неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Клаузи, които не са
уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП клаузи, изготвени предварително,
при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен
пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е
изчерпателно. В чл. 144 от ЗЗП са посочени изключенията, при които определени хипотези,
регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП, са
неприложими. Така според чл. 144, ал. 3 от ЗЗП, нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат
спрямо сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията /измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар/, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови
услуги. От гореизложеното следва, че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в
3
договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой
от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията
на чл. 144 от ЗЗП.
При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, отчитайки и
целта на закона, следва да се приеме че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща
възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата,
трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия /ОУ/; 2) тези обстоятелства
следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора- тяхното определяне или
приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3)методиката за промяна на лихвата да е
подробно и ясно описана в договора или ОУ /чл. 144, ал. 4 от ЗЗП/, т. е. да е ясен начинът на
формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва- ако е предвидена възможност
само за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 от ЗЗП.
Анализът на нормата на чл. 143 от ЗЗП води до извод, че идеята на законодателя е била
нормативно да се осигури закрилата на потребителя в отношенията в търговците, каквито
безспорно са и банките, доколкото потребителят винаги е икономически по-слабата /т.е.
неравностойна/ страна в една облигационна връзка, а търговецът е професионалиста в нея.
Изброяването в 17-те точки на чл. 143 от ЗЗП на хипотезите на възможни неравноправни клаузи
предпоставя, че във всяка една от тях постигнатата уговорка е във вреда на потребителя, защото не
отговаря на изискването на добросъвестност и има за свой резултат създаването на значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Въпросът за
неравноправността, а оттам и за нищожността на атакуваните клаузи се поставя не от гледище на
това в чий интерес са уговорени, а само дали те са "във вреда на потребителя", като неотговарящи
на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и кредитополучателите в настоящето дело. В този смисъл не всяка
клауза, която е в интерес на Банката, следва да се интерпретира като такава, която непременно е и
във вреда на нейните клиенти-вложители. Трябва да се посочи, че законът не забранява по начало
договор при общи условия/чл. 16 от ЗЗД/, а нищожността на такъв договор през призмата на чл.
143, т. 9 от ЗЗП е единствено ако потребителя не е имал възможност да се запознае с тях.
Последователна е практиката на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори, дори и такова възражение да не е било направено от потребителя. По
отношение на договорите за кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат
правилата на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП. В настоящия казус възражение за неравноправни клаузи на
сключения договор и ОУ към него са наведени от ответника с отговора на ИМ. В тази насока
категорична е и установената практика с Решение № 188 от 15.12.2017 г. на ВКС по т. д. №
2613/2016 г. на ІІ- ро т. о. на ТК.
Следва да се отбележи че, макар и поместени в индивидуалния договор с ответника, а не в
общи условия към него, клаузите на договора не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, усвояван чрез овърдрафт, върху
4
чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от
множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и
различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито е доказал условията по договора
да са били уговорени с ответника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите
следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – по арг. от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Добрите нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат и се
съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях, като за спазването им, съдът следи служебно /Тълкувателно решение № 1
от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК/. При възмездните сделки, накърняване
на добрите нрави има най-често, когато се нарушават принципа на справедливост и производният
му - еквивалентност на престациите. В чл. 143, ал. 1 от ЗЗП се съдържа обща дефиниция за
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, според която това е всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП е посочено, че неравноправна по смисъла на ал. 1 от ЗЗП е клауза, която
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Нормите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК регламентират изрично, че при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, чиито размер не може да надвишава законната.
Съгласно предвиденото в т. 9 от Договор за издаване на международна револвираща
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 000СС-R-020122,
при наплащане на месечна погасителна вноска банката начислява наказателна лихва в размер на
договорения лихвен процент с надбавка от 10,2 пункта, която разпоредба, идентична с
разпоредбата на т. 11.1 от ОУ, доколкото не се доказва от ищеца, че е индивидуално уговорена, е в
противоречие с императивната норма на чл. 33, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗПК и неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 от ЗЗП, поради което и на основание чл. 146 от ЗЗП, вр. чл. 24 от
ЗПК и чл. 21 от ЗПК е нищожна. Наред с това, тя е нищожна и по смисъла на чл. 26, ал. 1, пред. 3
от ЗЗД, като несъответна на принципа за справедливост и еквивалентност на престациите и
противоречаща на добрите нрави.
Неравноправната договорна клауза на т. 9 от договора, респ. т. 11.1 от ОУ е нищожна, т.е.
няма задължителна сила за ответника, имащ качеството потребител, поради което същата не
следва да се прилага в отношенията между страните.
С оглед задължението на съда да следи служебно за съответствието на договорните условия с
императивните правни норми, съдът установи, че и чл. 8.1.4 от ОУ към процесния договор, в който
е предвидено, че банката може по свое усмотрение да капитализира начислените лихви чрез
прибавянето им към главницата на овърдрафта противоречи на закона и съответно също е
нищожна. В тази връзка съдът съобрази приетото с постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение
№ 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. №
739/2019 г. на ВКС, I т. о., че уговорката за прибавяне към размера на редовната главница на
просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява
анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на
основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, какъвто не е настоящия случай.
На основание чл. 430, ал. 2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден. В чл. 146, ал. 5 ЗЗП е
5
предвидено, че наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до
неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Наличието на
неравноправната клауза в договора за банков кредит относно възнаградителната лихва има за
последица липса на уговорка за цената на предоставената парична сума, поради което по принцип
не би могло да се предположи, че договорът би бил сключен от банката без насрещно
възнаграждение. Следователно тъй като ответникът няма интерес от договора без предвиденото в
него възнаграждение, то и по аргумент от разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, целият договор е
нищожен.
По силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата стойност на кредита, без обаче да
се дължат лихва или други разходи по кредита.
С оглед извода на съда за частична основателност на претенциите, следва да се разгледа и
направеното от ответника възражение за погасяване на вземанията на кредитора по давност.
Съгласно разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, срокът по договора за банков
кредит е този, с изтичането на който кредитополучателя е длъжен да се издължи съобразно
конкретно уговорените условия. Ако междувременно не настъпи предсрочна изискуемост на
кредита /откогато започва да тече давностния срок/, то след настъпването на падежа на всяка една
от погасителните вноски вземането на кредитора за нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД и
започва да тече приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД – поотделно за
всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо /виж Решение № 261 от 12.07.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК,
виж и Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК и Решение № 161
от 8.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК/. Правната уредба на договора за кредит
дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни вноски до пълното
погасяване на задължението, без обаче това да го превръща в такъв за периодични плащания /виж
и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г.,
ОСГТК/. Същевременно кредиторът може да предяви иск за всяка отделна вноска, като за всяка
отделна вноска може да бъде уговорена неустойка или лихва за забава; кредиторът може да цедира
вземането си за конкретна вноска, поради което и следва да се приеме, че отделните вноски се
ползват с относителна самостоятелност и всяка от тях има отделен падеж. Същевременно
процесните вземания са възникнали по договор за издаване на револвираща международна
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка, по който кредитният
лимит е усвоен и връщането му не се подчинява на погасителен план. Срокът за ползване на
овърдрафта е бил уговорен до 21.02.2013 г., като е било предвидено той да се подновява
автоматично за нов едногодишен срок – т. 19.1.1 от ОУ, при условие, че никоя от страните не е
уведомила другата за прекратяване на договора най-малко 60 дни преди изтичане на текущия срок;
извън тези случаи основание за прекратяване на договора, по всяко време на действието му, е и
едностранно отправено писмено предизвестие от всяка от страните до насрещната с 60 дневно
предизвестие, при условие, че длъжника е погасил изцяло дебитното салдо по сметката и е
изпълнил всичките си задължения към банката.
В разглеждания случай и въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по
делото съдът приема, че процесния договор не е обвързвал страните към момента на отправяне на
волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем /надлежно връчено на
ответника на 05.04.2019 г./ и изтичане на дадения на ответника 7-дневен срок за доброволно
изпълнение – 12.04.2019 г. /виж Решение № 50186 от 16.11.2022 год. на ВКС по гр. дело №
4472/2021 год., III г. о., ГК/. Съществуващата между страните облигационна връзка е била
прекратена не по-късно от 21.02.2013 г., доколкото по делото липсват данни за издаването на
последваща /нова/ карта на името на ответника с валидност след посочената дата, която да е била в
негово държане, а подновяването на срока на валидност на картата /издаването на нова карта/ е
било обусловено от продължаването на срока на овърдрафта – т.20.1.1 от ОУ. В този смисъл и
доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
6
53220/2019г. по описа на СРС, 71 състав, е било депозирано на 17.09.2019 г., то настоящият
съдебен състав счита, че вземанията на ищеца са погасени поради изтичането на предвидения в чл.
110 ЗЗД давностен срок, започнал да тече не по-късно от 21.02.2013 г. и изтекъл на 21.02.2018г.,
поради което и релевираните претенции подлежат на отхвърляне.
Относно отговорността за разноските:
Окончателният размер на разноските, които следва да бъдат заплатени в проведеното
заповедно производство, съдът следва да определи съобразно т. 12 от TP № 4/2013 г. от
18.0б.2014г. на ОСГТК на ВКС със съдебното решение.
В тежест на ищеца следва да останат направените от него разноски както в ч.гр.д. №
53220/2019г. по описа на СРС, 71 състав, така и в настоящото исково производство, като
съобразно изхода на спора на ищеца не се дължи присъждане на разноски.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполага само
ответникът. Ответникът е направил своевременно искане за присъждане на разноски по реда на чл.
78, ал. 3 ГПК, поради което на същия се следват такива в установен размер от 2000 лв. – заплатено
по банков път адв. възнаграждение, изчислено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ /ред. преди изм.
ДВ бр. 88 от 2022 г./ и съобразено с извършените процесуални действия и фактическата и
правна сложност на делото, което съдът не намира да е прекомерно. Възнаграждение за
заповедното производство не се претендира, а и няма данни такова да е заплащано.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените по реда на чл. 422 ГПК от “............ “ АД, ЕИК .........., със
съдебен адрес гр. .............. – чрез адв. В., срещу С. П. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.
........ – чрез адв. В., искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ,
чл. 92, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за установяване, че ответника дължи на ищеца сумата от 7000
лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта № 000СС-R-
020122/21.02.2011г., ведно със законна лихва от 17.09.2019г. до изплащане на вземането,
договорна лихва в размер на 6024,78 лв. за периода 08.05.2012г.-19.08.2014г., наказателна лихва в
размер на 20896,30 лв. за периода 19.08.2014г.-29.08.2019г., законна лихва в размер на 35 лв. за
периода 30.08.2019г.-16.09.2019г., годишна такса за поддръжка в размер на 117 лв., разноски за
връчване на покана за предсрочна изискуемост в размер на 60 лв., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 53220/2019г. по описа на СРС, 71 състав, като
неоснователни поради нищожност на договора за кредит и погасени по давност.
ОСЪЖДА “............ “ АД, ЕИК .........., със съдебен адрес гр. .............. – чрез адв. В. да заплати
на С. П. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. ........ – чрез адв. В., на основание чл. 78, ал. 3
ГПК сумата 2000 лв. - разноски за исковото производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “............ “ АД, ЕИК .........., със съдебен адрес гр.
.............. – чрез адв. В. за присъждане на разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от датата на връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7