Решение по дело №13241/2018 на Софийски градски съд

                                                Р Е Ш Е Н И Е

 

                                         гр.София, 20.11.2019  г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на тридесети октомври

през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

                                               Мл.с-я   ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА

 

при секретаря Антоанета Луканова

и прокурора                                                                       сложи за разглеждане    

докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 13241  по описа за 2018  г., за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

         Подадена е въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС,  срещу решение № 460277 от 30.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 23831 по описа за 2018 г., СРС, Първо ГО, 162 с-в, в частта, в която е отхвърлен иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, съединен с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени срещу А.Х.Х. и Ю.Х.П. за сумата в размер на 918,53 лв.-главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия /ТЕ/ за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното му изплащане. Решението се обжалва и в частта за разноските.  Според въззивника неправилно СРС е приел за основателно възражението за погасяване на претендираните от ищеца вземания, по давност. Първоинстанционният съд не се бил съобразил с ОУ – 2014 г. на дружеството, където в чл.33, ал.2 било посочено, че след изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издавал за отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребеното количество ТЕ за отчетния период. Съгласно чл.33, ал.4 от ОУ клиентите не заплащали обезщетение за забава до изравняване на отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Затова счита, че задълженията за общата фактура от м.07.2014 г. ставали изискуеми едва на 31.07.2014 г. и от този момент започвал да тече давностния срок. СРС погрешно бил приел издадените кредитни известия за прогнозно начислени суми като изискуеми задължения по фактури. По отношение вземането за дялово разпределение, същото се погасявало с 5-годишва давност, защото не било периодично.

         Всеки един от ответниците /пред СРС/, въззиваем пред настоящата инстанция- А.Х.Х. и Ю.Х.П., е депозирал отговор /с идентично съдържание/. Излага се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Считат, че решението е съобразено с приетото в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК. Решението било съобразено и с чл.33,ал. от ОУ-2014 г. Изискуемостта на задълженията била обвързана с изпращането на покана, което се реализирало чрез ежемесечното публикуване на дължимите суми в интернет. Приложимо било правилото на чл.114,ал.2 ЗЗД и затова задълженията за периода от м.05.2014 г.- м.03.2015 г., вкл. били погасени по давност. Правилно СРС определил дължимите суми при условията на чл.162 ГПК, защото исковия период представлявал част от по-голям период. Изслушаните и приети по делото СТЕ и СЧЕ не били оспорени. Претендират се разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца –„Т.с.“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба. Не претендира разноски.

Решението в частта, в която претенциите са били уважени като необжалвано е влязло в сила.

По допустимостта на въззивните жалби:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 06.08.2018 г.,  Въззивната жалба е подадена на 14.08.2018 г., следователно същата е в срока по чл.259,ал.1 ГПК.

Решението се обжалва в частта, в която претенциите на ищеца по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени, следователно въззивната жалба е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС се е позовал на приетото в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което вземанията се погасяват с кратката 3-годишна давност по чл.111,б.“в“ ЗЗД. С подаването на исковата молба – на 13.04.2018 г. срокът бил прекъснат; вземанията били станали изискуеми на 13.04.2015 г. Като се е позовал на приетото в чл.33, ал.1 от ОУ-2014 г. на дружеството и разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД, първоинстанционният съд е достигнал до извода,че задълженията за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г. са погасени по давност. Дължимите от ответниците суми са определени по реда на чл.162 ГПК. Затова и за разликата над 1558,14 лв.-главница до пълния претендиран размер от 2476,67 лв. и за периода м.05.2014 г. до м.03.2015 г. искът по чл.79 ЗЗД е бил отхвърлен като неоснователен, като погасен по давност. По иска по чл.86, ал.1 ЗЗД е прието, че длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението си за заплащане на цената на ТЕ в 30-дневен срок от публикуването на общата фактура за потребено количество ТЕ за целия отчетен период. Въпреки дадените на ищеца указания с доклада по чл.140 ГПК, същият не бил ангажирал доказателства кога ответниците са изпаднали в забава Затова искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е бил отхвърлен по отношение обезщетението за лихва за забава в размер на 353,93 лв. за периода 15.09.2015 г. до 05.01.2018 г. По отношение на цената на услугата дялово разпределение липсвал предвиден срок за плащане от страна на потребителя на ТЕ, затова по правилото на чл.84, ал.2 ЗЗД била необходима покана. Такава нямало представена по делото. Затова претенцията за лихва за забава в размер на 13,76 лв. върху таксата за дялово разпределение за периода 15.09.2015 г. до 05.01.2018 г. се явявала неоснователна.

Решението е било постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.

По доводите във въззивната жалба:

С оглед горепосоченото с обжалваното по настоящето дело решение, СРС е приел за погасено по давност само задължението за главница над 1558,14 лв. до пълния претендиран размер от 2476,67 лв. и за периода м.05.2014 г. до м.03.2015 г.

По отношение на акцесорните претенции по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата, представляваща незаплатена част от потребенета топлинана енергия и лихвата за забавено издължаване на сумите за дялово разпределение, СРС се е позовал на липсата на покана по чл.84, ал.2 ЗЗД.

При условията на т.нар. „ограничен въззив“ настоящата инстанция следва да се произнесе само по довода за погасяване на вземането на ищеца по давност относно стойността на потребената топлинна енергия.

Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в", пр. 3 ЗЗД и за тях се прилага тригодишна погасителна давност. 3адълженията на потребителите за плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, и чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Според чл. 116, б. "б. " ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според, ал. 2 ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В случая исковата молба е била предявена на 13.04.2018 г. от която дата давността е прекъсната и е спряла да тече - чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД.

С исковата молба се претендира стойност на топлинна енергия за периода 01.05.2014 г.- 30.04.2017 г.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, в сила от 12.03.2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по, ал. 1 и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по, ал. 2.

Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че по своята правна същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период.

Следователно за задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2014 г., давността започва да тече от датата на възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД.

Ето защо правилно СРС е приел, че задълженията за периода от м. 05.2014 г. до м. 03.2015 г., включително, са погасени по давност.

Неоснователен е доводът на въззивника, че вземанията за главница за отоплителен сезон м. 05.2014 г. - м. 03.2015 г. не били погасени по давност предвид издадената от ищеца на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г. обща фактура от 31.07.2014 г. Това е така, защото издаването на общата фактура не променя падежа на месечните задължения за съответния отчетен период. Общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия остава същият, посочен в чл. 33, ал. 1 ОУ - в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, би могло да възникне ново вземане за ищеца само за сумата за доплащане, но в случая изравнителният резултат не е сума за доплащане, а сума за връщане в размер на 386,08 лв. /видно от приетата изравнителна сметка и неоспореното заключение на СТЕ, т. 3/.

Налага се извод, че решението в обжалваната част е правилно и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции ще следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Пред първата съдебна инстанция:

С оглед гореприетото решението е правилно и в частта за разноските.

Пред въззивната инстанция – при този изход на спора на въззивника разноски не се следват.

Въззиваемите са поискали присъждането на разноски. Всеки един от тях е сторил разноски в размер на по 900 лв., поради което им се присъждат.

 Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                     Р Е Ш И :

        

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 460277 от 30.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 23831 по описа за 2018 г., СРС, Първо ГО, 162 с-в, в частта, в която е отхвърлен иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, съединен с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени срещу А.Х.Х. и Ю.Х.П. за сумата в размер на 918,53 лв./представляваща разлика между присъдената от СРС сума в размер на 1558,14 лв. до пълния претендиран размер от 2476,67 лв./-главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия /ТЕ/ за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното му изплащане, както и в частта за разноските.

 

         ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на А.Х.Х., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,к.3-адв. В.М., сумата в размер на 900  лв., разноски пред въззивната инстанция.

 

         ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на Ю.Х.П., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,к.3-адв. В.М., сумата в размер на  900   лв., разноски пред въззивната инстанция.

 

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

        

                                                                             ЧЛЕНОВЕ: