Р Е Ш Е Н И Е
25.06.2018 Дупница
Номер Година Град
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГО, V-ти
Районен съд – Дупница състав
21.06. 2018
на Година
Мирослав Саневски
В публично съдебно заседание в следния състав:
Председател
Членове
Съдебни заседатели:
1.
Сашка Вукадинова
2.
Секретар:
Председателя на
състава
Прокурор:
Сложи за разглеждане докладваното от
Гражданско 115 2018
дело № по описа за година.
Производството е образувано по искова молба, депозирана от „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, чрез пълномощника юрисконсулт К.К.А., срещу Й.А.Б., с ЕГН **********, с адрес: ***, с която искова молба са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.9 и сл. от ЗПК. Ищецът иска от съда да признае за установено по отношение на ответника, че същият му дължи сума в размер на 2630.67 лв., представляваща главница по сключения между тях Договор за потребителски кредит № **********/24.09.2015г. Претендира присъждане на сторените разноски в заповедното и в исковото производство.
Ищецът твърди, че на 22.09.2015г. между „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, като кредитор и Й.А.Б., като длъжник е сключен договор за потребителски кредит № **********, при следните параметри: сума на кредита: 1500.00 лв.; срок на кредита: 36 месеца; размер на вноската: 73.19 лв.; падеж на вноската: дванадесети ден от месеца; годишен процент на разходите (ГПР): 49.89%; годишен лихвен процент: 41.17%; лихвен процент на ден: 0.11%; дължима сума по кредита: 2634.84 лв. възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: 1488.60 лв.; размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги: 41.35 лв. Така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги било в размер на 4123.44 лв., а общия размер на дължимата месечна вноска бил 114.54 лв. Твърди, че „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е изпълнило точно и в срок задължението си по договора, като рефинансирало задължението на ответника в размер на 175.45 лв. и е превело сума в размер на 1324.55 лв. по посочената от ответника банкова сметка. *** Й.А.Б. поел задължение да върне кредита в срок от 36 месеца, при размер на месечната вноска: 114.54 лв., с дата на погасяване: 7-то число на месеца.
На 21.03.2016г. между ищеца и ответника е сключен Анекс № 1 към Договор за потребителски кредит № ********** за отлагане на вноски. В Анекс № 1 е уговорено, че вноска № 5, ще бъде отложена и същата, ще бъде заплатена в края на погасителния план, поради което на Й.Б. е предоставен нов погасителен план, неразделна част от Анекс № 1. На 16.12.2016г. между страните е подписан Анекс № 2 за отлагане на вноски. В него е уговорено, че вноска № 15, ще бъдат отложена, както и че ответникът се съгласява и задължава да изплаща кредита си по нов погасителен план, който представлява неразделна част от Анекс № 2 към Договор за потребителски кредит № ********** за отлагане на вноски, както и че ще заплати отложената вноска, в края на погасителния план.
В резултат неизпълнението на длъжника и обстоятелството, че е платил само 13 пълни вноски, като последното плащане е от дата 02.12.2016г., след изпадането му в забава съгласно уговореното в чл. 12.3 от Общите условия към Договор за потребителски кредит, на 18.04.2017г. договорът за кредит е прекратен автоматично от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД , като до ответника Й.Б. е изпратено писмо уведомление на 19.04.2017г.
Ищецът сочи, че поради неизпълнението на горепосочените задължения от ответника, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което заявлението е образувано ч.гр.д. 2172/2017г. по описа на РС-Дупница, по което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез назначения от съда особен представител адв. Р.А., с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Ответникът прави възражение за нищожност на Договор за потребителски кредит № **********/24.09.2015г. и Анекс №1 и Анекс № 2 към същия, поради противоречието им с императивни правни норми: чл.10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7, т.9, т.10, т.11, т.12 и т.20 от ЗПК. Твърди нищожност на договора за заем и поради противоречието му с добрите нрави, с оглед прекомерно високия размер на договорените с него възнаградителна лихва и годишен процент на разходите.
Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на
страните, намира следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от представените по
делото писмени доказателства: набор от
двустранно подписани от страните документи, съдържащ искане за отпускане на
потребителски кредит, стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити и допълнителна преддоговорна информация към него, договор за потребителски кредит
„Профи Кредит Стандарт“, споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, общи условия /ОУ/ на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за
потребителски кредит и погасителен план към договора за потребителски кредит, се
установява, че на 22.09.2015г. между „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, като
заемодател и Й.А.Б., като земател е
сключен договор потребителски кредит № **********, при следните параметри: сума на кредита: 1500.00 лв.; срок на кредита: 36 месеца; размер на
вноската: 73.19 лв.; падеж на вноската: дванадесети ден от месеца; годишен
процент на разходите (ГПР): 49.89%; годишен лихвен процент: 41.17%; лихвен
процент на ден: 0.11%; дължима сума по кредита: 2634.84 лв. възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги: 1488.60 лв.; размер на вноската по
закупен пакет от допълнителни услуги: 41.35 лв. Така общото задължение по
кредита и по пакета от допълнителни услуги било в размер на 4123.44 лв., а
общия размер на дължимата месечна вноска бил 114.54 лв. „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД е изпълнило задължението си по договора, като рефинансирало задължението
на ответника в размер на 175.45 лв. и е превело сума в размер на 1324.55 лв. по
посочената от ответника банкова сметка. *** Й.Б. поел задължение да върне
кредита в срок от 36 месеца, при размер на месечната вноска: 114.54 лв., с дата
на погасяване: 7-то число на месеца. На 21.03.2016г. между ищеца и ответника е
сключен Анекс № 1 към Договор за потребителски кредит № ********** за отлагане
на вноски. В Анекс № 1 е уговорено, че вноска № 5, ще бъде отложена и същата,
ще бъде заплатена в края на погасителния план, поради което на Й.Б. е
предоставен нов погасителен план, неразделна част от Анекс № 1. В Анекс № 1 е
уговорено също така, че ГПР по договора се променя на 46.78 %. На 16.12.2016г.
между страните е подписан Анекс № 2 за отлагане на вноски. В него е уговорено,
че вноска № 15, ще бъдат отложена, както и че ответникът се съгласява и
задължава да изплаща кредита си по нов погасителен план, който представлява
неразделна част от Анекс № 2 към Договор за потребителски кредит № **********
за отлагане на вноски, както и че ще заплати отложената вноска, в края на
погасителния план. В Анекс № 1 е уговорено също така, че ГПР по договора се
променя на 45.07 %. Безспорно установено е също така (твърди се в от ищеца в
исковата молба), а се установява и от приложеното към исковата молба извлечение
по сметка към договора за потребителски кредит, че до момента ответникът е
платил част от дължимите суми по сключения договор за кредит в размер на общо
1492.77 лв.
Приложено е към
исковата молба уведомително писмо от „Профи Кредит България“ ЕООД до Й.Б., с
което последният бива уведомяван, че считано от 18.04.2017 г. договорът му за
кредит с номер ********** е едностранно прекратен и задължението по него е
обявено за предсрочно изискуемо. Описани са като дължими сумите, предмет на
установителния иск, плюс лихва за забава от 8.88 лв., която е предмет на
заповедното производство, но не и на исковото такова. Към писмото няма приложено
известие за доставяне или друг документ, от който да е видно, че уведомителното
писмо в действителност е било изпратено, поради което този факт остава
недоказан, доколкото писмото е едностранно съставено от кредитора, без данни за
изпращане и достигане до адреса на длъжника.
Анализът на така установените факти и
обстоятелства по делото, налага следните правни изводи:
Предявен е установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите, за които по ч.гр.д. 2172/2017 г. по описа на Районен съд-Дупница е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В тежест на ищеца е да докаже съществуването на вземането в негова полза-сключването на договора за кредит и предаването на сумата по него съгласно уговореното, поемането на задължение от ответника да върне заетата сума.
Няма спор по делото за това, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, което обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства. Ищецът признава в исковата молба, че до момента ответникът е платил част от дължимите суми по сключения договор за кредит в размер на общо 1492.77 лв.
С оглед обаче на въведените в исковата молба възражения за недействителност на сключения договор за потребителски кредит като неотговарящ на изискванията по ЗПП, както и за нищожността на клаузите за договорната възнаградителна лихва, е необходимо да се изследват така поставените въпроси, за да се прецени основателността на предявената претенция.
Ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД е финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и по силата на разпоредбата е лице, различно от кредитна институция /банка/ и инвестиционен посредник, една от основните дейности на което може да бъде отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Отпускането на кредити е банкова дейност, съставляваща основния предмет на дейност на банките по силата на чл. 2 ал. 1 ЗКИ. Обстоятелството, че финансовата институция извършва дейност в областта на потребителското кредитиране обаче не я прави банка, поради което сключеният между финансовата институция и ответника договор за кредит няма характера на договор за банков кредит по чл. 430 ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 ЗЗД. В този смисъл е налице практика на ВКС, а именно решение № 99/01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г., І т.о., ТК, в което освен, че се коментира характерът на правоотношението, се приема също, че „Клаузата, включена в договор за заем за потребление, за предсрочна изискуемост при настъпване на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД. С уговорката за предсрочна изискуемост длъжникът загубва преимуществото на срока, като последиците следва да са аналогични на изгубването на това преимущество по силата на настъпване на законовите предпоставки по чл. 71 ЗЗД.“
Съгласно задължителната практика, въведена с т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС „в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.“ Настоящият съд приема, че тъй като ответникът е сключил договор за кредит с небанкова финансова институция, по отношение на договора за кредит не намира приложение т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит. В този смисъл е и определение № 41/11.01.2016 г. по гр.д. № 4606/2016 г., ІV г.о., ГК на ВКС. Това е така, доколкото ЗКИ, респ.- чл.60, ал.2 ЗКИ не се прилага спрямо ищеца, който не е кредитна институция. Небанковите финансови институции не фигурират сред изчерпателно посочените в чл.417, т.2 ГПК субекти и предпоставките за издаване заповед за незабавно изпълнение, визирани в т.18 от Тълкувателно решение №4 следва да се прилагат единствено досежно вземания, произтичащи от договори за банков кредит, без да засягат заемните съглашения, по които в позицията на кредитор се явяват небанкови субекти от категорията на ищцовото дружество. С оглед на изложеното, без правно значение остава обстоятелството изпратено ли е от ищеца и достигнало ли е до своя адресат приложеното към договора уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, тъй като обявяването на предсрочната изискуемост в случая не е задължителна предпоставка за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, а с оглед уговореното между страните, няма пречка предсрочната изискуемост да настъпи автоматично с просрочие на една вноска по кредита с повече от 30 дни, без нужда от уведомяване, както е записано в чл.12.3 от ОУ към договора, подписани от двете страни.
Настъпването на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение обаче е абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на установителния иск /Решение № 123 от 9.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2561/2014 г., II т. о., ТК/ и в този смисъл следва да се извърши преценка към кой момент е настъпила предсрочната изискуемост на кредита и тази преценка се дължи именно от настоящия съд, тъй като към заявлението по чл.410 ГПК за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства за настъпилата предсрочна изискуемост и тя не е била преценявана от заповедния съд. За да бъде извършена тази преценка обаче следва да бъдат обсъдени преди това възраженията на ответника срещу това дължал ли е или не сумата за възнаградителната лихва по кредита и възнаграждението по пакета от допълнители услуги, тъй като евентуалното изключване на тези суми от дължимите, би рефлектирало върху размера на вноските по кредита, а оттам и на момента, до който същите са платени и момента, от който е настъпила предсрочната изискуемост.
Ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД претендира като главница сумата от 2630,67 лв., в която обаче е включил освен реално отпуснатата главница по кредита, която е била усвоена (1 500,00 лв.), също така и възнаградителната лихва по кредита (1134,84 лв.) и възнаграждението по допълнителния пакет услуги (1488,60 лв.), като от общата сума е приспаднал заплатените от ответника 1492.77 лв., получавайки по този начин именно сумата от 2630,67 лв. Непрецизен е този подход на ищеца да обедини трите суми в една, която е именувал „главница“, въпреки което обаче, доколкото и трите суми произтичат от процесния договор и са негово следствие, не е проблем да бъдат разгледани като един иск, като дължимостта на всяка от тях обаче следва да бъде преценена отделно.
По същността си договорът за потребителски кредит е договор за заем по смисъла чл.240 ЗЗД и всеки заемател е длъжен да върне заетата сума. Това е и основен принцип в правото, кореспондиращ със забраната за неоснователно обогатяване. В този смисъл, за възникване задължение за връщане на отпуснатата сума по кредита, е достатъчно да се докаже нейното усвояване от страна на кредитополучателя, което обстоятелство, както вече бе обсъдено, освен че е безспорно, е подкрепено и с доказателства.
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към основния договор за кредит, макар и обвързано с него, представлява самостоятелна сделка с правна същност, аналогична с „договор за услуга“. Сключената сделка обаче се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави- чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Това е така, доколкото хипотезата може да се приравни на договор, при който насрещната престация е до такава степен нееквивалентна на заплатеното, че практически може да се счете, че престация липсва. За да възприеме това становище, съдът се съобрази с правната доктрина и трайната и непротиворечива практика на ВКС. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. В решение № 1444 от 4.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на Пето Г. О. на ВКС е посочена нееквивалентността на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Като критерий в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в престациите – вж. решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. на III Г. О. на ВКС, решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за 2010 г. на I Г. О. на ВКС. По абстрактен и принципен начин е формулиран критерият за преценка на значителната нееквивалентност в решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277 по описа за 2008 г. на I Г. О. на ВКС. Според това решение, съгласно чл. 9 ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева /Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК/. В настоящия случай съдът намира, че се касае именно за такава драстично изразена липса на еквивалентност, тъй като стойността на сделката за допълнителни услуги се равнява на стойността на отпуснатия кредит, с който е обвързана, а същевременно четири от услугите, срещу които се заплаща цена, са поставени в зависимост от допълнителни предпоставки, т.е. са услуги под условие, които в конкретния казус са останали нереализирани, а единствената услуга, която се сочи, че е използвана- приоритетно разглеждане на искането за кредит и изплащане на самия кредит, се покрива с действие, което така или иначе е дължимо от кредитора- да осъществи преценка за наличие на условията за отпускане на кредита, и се различава единствено по срочността си- срочност, която по никакъв начин не оправдава заплащането на цена равна на стойността на кредита. Никъде, дори в определението за тази услуга, не са посочени критерии- времеви или други, които да очертаят кога приоритетността е спазена и в този смисъл клиентите не могат да са наясно дали бързото получаване на отговор на тяхното искане е в следствие на разглеждане на искането им с приоритет или в следствие на разглеждането му както във всяка друга хипотеза, когато подобна услуга не е закупена. Дори да се счете, че дължимостта на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги е обусловена от предоставянето на клиента на дължима услуга в по-кратки срокове и от предоставянето на бъдещи възможности за същия, следва да се отчете, че се касае за договор, при който има икономически по-слаба страна и заплащането на бъдещи възможности, свързани с кредита, е оценено на сума, надхвърляща двойно максимално допустимата сума за възнаграждение на кредитора /възнаградителната лихва, каквато е определена в чл.19, ал.4 ЗПК/. С оглед конкретиката на случая, нееквивалентността между престациите съдът преценява като основание за признаване нищожност на споразумението за допълнителни услуги към договора за кредит, в следствие на което недължимо се явява възнаграждението по него в размер на 1488.60 лв. и установителният иск, предявен от ищеца за тази сума, включена в сумата за главница, е неоснователен.
Неоснователни са наведените възражения за
нищожност на договора поради противоречие с чл. 22 от ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба, освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай,
доколкото процесният кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/.
Процесният договор е сключен при общи условия, като за да обвържат страните
същите следва да са приети писмено. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК Общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от
страните по договора. В противен случай, на основание чл. 22 ЗПК е налице
нищожност на процесния договор. От представените по делото Общи условия /л.
57-62/ се установява, че същите отговарят на описаните законни изисквания, като
всяка страница е подписана както от ищеца, така и от представител на ответното
дружество, поради което съдът намира, че същите надлежно обвързват страните. Не
се споделя наведеното от ответника
възражение за недействителност на договора, поради нарушение на
специалното основание по чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Общите
условия са неразделна част от договора и обвързват страните, ето защо с
предоставянето на посочената информация в общите условия потребителят се явява
информиран за тях. В т. 7.3.1 от Общите условия е посочено, че при погасяване
на главницата по ДПК, КЛ/СД имат право да получат при проискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение под
формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания с посочване на
дължимите плащания, сроковете и условията за извършването на тези плащания. В
раздел „Декларации“ от процесния договор за потребителски кредит е посочено, че
неразделна част от договора са Общите условия към него, които са предадени при
подписването на договора на ищеца, който внимателно се е запознал със
съдържанието им преди подписване на договора и ОУ, няма към тях забележки и се
задължава да ги спазва като неразделна част от договора, за което е положил
подписа си под клаузите на договора и ОУ. Посочено е също така, че
кредитополучателят дава своето съгласие съществените условия по договора да се
уговорят и в ОУ към него. Ето защо съдът намира, че дори в самия текст на
договора да не се съдържа изрично съдържанието на посочената законова
разпоредба, то се съдържа в общите условия, като с това целта на закона е
постигната, а именно – потребителят е получил нужната информация, посочена в чл.
11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Следователно законовите изисквания са спазени и не е
налице твърдяната недействителност на договора на посоченото от ищеца основание
– чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен
реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния
договор ГПР е в размер на 49,89%, а след сключването на Анекс № 1/21.03.2016 г.
– в размер на 46,78%, а ГЛП е в размер на 41,17 %.
Неоснователни са и всички
наведени от ответника, чрез назначения му от съда особен представител, възражения
относно недължимост на сумата за начислена възнаградителна лихва. Размерът на
същата, процентно изразен- 41.17 %, не противоречи на закона, нито на добрите
нрави. Към момента на
сключване на процесния договор – 22.09.2015 г.,
е била приета разпоредбата на чл. 19,
ал.4 ЗПК (нова – ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), съгласно която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България. Годишният процент на
разходите включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
– лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19, ал.1 ЗПК. С приемането на посочените
разпоредби се постави "рамка" по отношение на уговорките при
потребителските кредити за размера на лихвите. При нарушение на законовата
разпоредба, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от компенентите на
ГПР са нищожни. Трайната съдебна практика на ВКС до този момент е
използвала като мерило за установяване на съответствието на уговорката за
заплащане на възнаградителна лихва с добрите нрави именно законната лихва за
просрочени задължения /която към настоящия момент е 10 %/. В тази връзка са Решение №906 от 30.12. 2004 г. на ВКС по гр.
д. №1106/2003г., II г.о.; Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр.д.
№5093/2007г., II г.о., според които съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната лихва. Този критерий вече е неприложим, доколкото има законово
правило и определянето на възнаградителна лихва, както в настоящия случай,
равняваща се на около 4 пъти размера на законната лихва, попада в допустимите
от ЗПК рамки. Именно принципът
за еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори е залегнал
при приемането на посочените разпоредби, като свободата на договаряне при
договорите за потребителски кредит е ограничена с оглед обстоятелството, че
едната страна по договора – потребителя кредитополучател, е по-слабата
икономически страна в правоотношението. Накърняване на добрите нрави е налице,
когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на
другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й
положение. Затова, при преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката за
възнаградителна лихва, съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК с регламентираните в нея
"рамки". Затова и уговорена възнаградителна лихва в размер на 41,17 %
и ГПР – 49,89 %, не
противоречи на добрите нрави с оглед изложените по-горе съображения. Напротив,
тя е съобразена със законовите изисквания на
чл. 19, ал.4 ЗПК, с установените нравствено-етични правила на морала,
като ограничаващи договорната свобода. Затова и възражението за нищожност на
уговорката за възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави, е
неоснователно.
Уговорената възнаградителна лихва не може да бъде счетена за нищожна и като неравноправна клауза. Чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ повелява, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Според ал.2 на същата разпоредба: „не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.“ Следователно, преди да бъде извършена преценка дали една клауза е неравноправна, се изследва дали същата е индивидуално уговорена, доколкото това индивидуално уговаряне преодолява евентуалната неравноправност. Именно такъв е настоящият случай, в който уговорената в договора за потребителски кредит възнаградителна лихва е индивидуално уговорена. Тя не е определена в общите условия, които се прилагат за всички кредитополучатели, а е част от индивидуално сключен с потребителя договор. Клаузата на договора относно лихвата не е предварително изготвена, поради което да се счете, че потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието и. Напротив- потребителят е получил преддоговорна информация, в която размерът на договорната лихва е отразен и сам, ден преди подписване на договора, е попълнил искане за отпускане на кредит. Свидетелката Иванова заяви, че е предложила на ответницата различни варианти като условия по кредита и същата е избрала именно процесния, което още веднъж потвърждава извода, че клаузата за възнаградителна лихва е индивидуално уговорена със С.Ч. и относно нея същата не може да се ползва от определението за „неравноправна клауза“ и в случай на установяване, че клаузата е неравноправна, тя да бъде прогласена за нищожна.
С оглед всичко гореизложено, съдът намира че от сумите, с които ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД е формирал иска за главница, като изначално недължима поради нищожност на уговорката за нея /при изложени вече мотиви за това/ следва да бъде изключена стойноста на пакета от допълнителни услуги, а доколкото договорът за кредит е действителен в частта си относно подлежащата на връщане сума по кредита и в частта за уговорената възнаградителна лихва, общата стойност от тези две суми формира действителната стойност на договора.
Размерът на дължимата сума по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.9 ЗПК, следва да се изчисли като от общото задължение в договора за кредит- 4123.44 лв. се извади недължимата според настоящия състав сума за пакета от допълнителни услуги (1488.60 лв.), при което остава дължима сумата 2634.84 лв. (включваща главница и договорна лихва), за която договорът за кредит е действителен. От последната сума следва да бъде извадена заплатената вече от ответника сума в размер на 1492.77 лв., при което оставащата незаплатена част от задължението е 1142.07 лв., за който именно размер се явява частично основателен предявеният иск.
Съдът следва да се произнесе за дължимостта на разноските, както в заповедното, така и в исковото производство и то с осъдителен диспозитив, както повелява Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Ответникът следва да бъде осъден, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати в полза на ищеца сумата от 157.35 лв., представляваща сторените разноски в исковото производство и сумата от 44.63 лв., представляваща сторените разноски в заповедното производство, съразмерно на уважената част от иска.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по иск с
правно основание чл.422 ГПК, вр. чл. 9 от ЗПК, че Й.А.Б., с ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, сума в размер на 1142.07 лв. /хиляда сто четиридесет и два лева и седем стотинки/, включваща част от главница
и начислена договорна лихва, дължими по сключен между страните договор за
потребителски кредит № **********/23.09.2015г., като за разликата над тази сума,
до пълния предявен размер от 2630.67
лв., ОТХВЪРЛЯ ИСКА КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Й.А.Б.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, на осн. чл.78, ал.1
и 8 ГПК, да заплати на „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, сумата от
157.35 лв. /сто петдесет и седем лева и тридесет и пет
стотинки/, представляваща деловодни разноски в настоящото производство, както и сумата от 44.63 лв. /четиридесет и четири лева и шестдесет и три
стотинки/ - деловодни разноски,
направени от ищеца в заповедното
производство по ч.гр.д. № 2172/2017 г. на Районен съд-Дупница, съразмерно
на уважената част от иска.
Решението
може да бъде обжалвано с
въззивна жалба в
двуседмичен срок от съобщаването му
на страните пред Окръжен
съд-Кюстендил.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: