Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 10.01.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 8285 по описа за 2019г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството е предявен от И.Ю.М. против П.на Р.Б.осъдителен иск
за сумата 100 000лв. на основание чл.2б ЗОДОВ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба до изплащането.
Ищецът
твърди, че е пострадал от т.нар.“възродителен процес“ проведен в периода 1985-1989г. в България от установения тоталитарен режим на БКП по насилствена асимилация на етническите турци, изразяваща се в
принудителна смяна на имената, подлагане на различни репресии, забрана на
традициите и отричане на етническите и религиозни чувства и човешки права. В
исковата молба излага, че живял и израснал в
с.Филаретово, общ.Котел, като през 1982г. сключил граждански брак с родено от
него едно дете. В началото на 1985г. заедно с други съселяни бил принудително
изведен от дома си и отведен в районното управление в гр.Сливен, където бил бит
и оставен в килия три месеца. След това го откарали в затвора Белене, където престоял
15 месеца без съд и присъда. Там бил физически и психически малтретиран,
подложен на нечовешки условия
на живот и напълно изолиран
от близки и външния свят. Оттам през м.05.1986г. го преместили в затвора в
гр.Бобов дол при същите условия, а след една година през 1987г. принудително
заселен в с.Червен бряг, Кюстендилско, със забрана да напуска селото. След
около година и два месеца му било разрешено да се върне в родното си село, но
също имал забрана да го напуска, той и семейството му били непрекъснато следени
и проверявани, позволявали му да работи само в посочени от полицейските органи
места. През м.06.1989г. заедно със семейството си били принудени да напуснат
страната и изселени в Турция. Сочи, че след свалянето от власт на Т.Ж.и падане
на 10.11.1989г. на тоталитарния режим в България у него се породила надежда
и очакване, че новата демократична власт ще предаде
на съд и накаже виновниците с поддържана вяра за поне частично
възмездие за репресиите, на които е бил подложен. След като узнал новината за
започнало разследване, заедно с други пострадали от възродителния процес
учредили сдружение „За справедливост,
права, култура, и солидарност на Балканите“, което
да ги подпомага
в усилията по търсене на информация за развитието на делото и предприемането на законови действия по
него в качеството им на пострадали
лица. Наказателното производство било образувано на
30.01.1991г. като сл.д.№ 1/1991г. по описа на П.на въоръжените сили срещу висши държавни
функционери за търсене на отговорност за извършените престъпления във връзка с възродителния
процес, впоследствие поради промени в подсъдността преобразувано в сл.д.№ 780-II/1998г. по описа на
ВОП-София, а след 1999г. продължило под №II - 048/1999г. по описа на ВОП-София,
което и
понастоящем не е приключило. За целия период над 27 години през 1993г. и 1997г.
двукратно бил внасян обвинителен акт с прекратяване на образуваните наказателни
дела от съда поради допуснати от П.съществени процесуални нарушения и връщане
за доразследване; спиране и частично прекратяване по отношение на починали
обвиняеми; събиране на данни относно местонахождението на голям брой пострадали
лица, значителна част от които били изселени в Турция, с няколко отправени
искания за правна помощ за техния разпит като свидетели по делегация. От водената
с властите кореспонденция се установило, че повече от десетилетие
П.изтъква
като довод за
забавяне на делото затруднения по разпит на пострадали още около 130 лица, въпреки наличните
данни за техните имена и адреси. В годините от образуването на сл.дело № 1/1991г. до момента, воден от надеждата за
наказание на виновните за т.нар.
"възродителен
процес“, очакването за някаква справедливост, както и от страха,
че делото едва ли ще приключи
с изправянето им пред съда, чрез
сдружението ищецът пишел писма до
различни институции с искания за информация за хода на
делото, оплаквания за забавянето му и изтичането на разумния
срок за разглеждане. Ищецът бил разпитван
като свидетел и били разяснявани правата му на
пострадал, но въпреки това не
му били връчени
никакви документи, с изключение на
постановление от 04.10.2018г. Твърди още, че с оглед измененията в НПК през
2017г. подал заявление по реда на чл.368 и чл.369 НПК за ускоряване на
досъдебното производство, по което образувано НЧД № 4705/2018г. по описа на СГС
с постановено Определение от 06.11.2018г., с което съдът определил на П.едномесечен
срок за приключване на делото. Такива заявления са били подавани и от множество
други пострадали при идентичен резултат, но вместо да приключи делото с
посоченото постановление от 04.10.2018г. същото било спряно до изпълнение на
отправена четвърта молба за правна помощ до турските власти.
Въз
основа горното ищецът сочи, че въпреки предприетите действия за ускоряване досъдебното
производство не е приключило повече от
27 години и тази продължителност довела до прекратяването му срещу виновните лица
поради тяхната смърт и изтичането на давностните срокове за реализиране на наказателно преследвано срещу последния останал жив обвиняем,
който към момента е на преклонна
възраст и е поискал делото да се прекрати поради
изтекла абсолютна давност. По този начин бил лишен от възможността да бъде конституиран
в наказателното производство
като частен обвинител и граждански ищец и да поиска
възмездяване на причинените му вреди. Твърди от това да е претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в разочарование от дългогодишната липса на напредък по развитие
на делото и недоверие към компетентните власти; отчаяние и загуба на надежда,
че виновните за извършените спрямо него деяния ще бъдат наказани и ще получи
справедливост за разбития си живот; чувствал се безпомощен и излъган, а дългите
години на безплодно очакване го направили раздразнителен, емоционално
напрегнат, затворил се в себе си, имал проблеми със съня. Счита, че тези болки
и страдания са в причинна връзка със забавяне на делото извън разумния срок по
смисъла на чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6,§1 от ЕКЗПЧОС, поради което с
предявения иск претендира тяхното репариране от държавата чрез П.на Р.Б..
Ответникът оспорва
иска с доводи, че не е налице
основание за ангажиране отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ, тъй като
делото се отличава с много голяма фактическа и правна сложност, срещу няколко
обвиняеми и с голям на брой свидетели и пострадали лица. На два пъти е бил
внасян обвинителен акт и за времето до връщане на делото в досъдебна фаза
ръководството и движението му се осъществява от съда, поради което П.не би могла да носи отговорност за забавяне.
Сочи, че нормата на чл.2б ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012г. и няма обратно
действие, а претенцията е основана на действия извършени преди въвеждането в
закона на правната норма, поради което счита искът за недопустим. Оспорва
ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с
наказателното производство, както и заявения размер на обезщетението като
прекомерен и несъответен на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира
следното:
По делото не е
спорно, че след сключване на граждански брак през 1982г., от който има една
родена дъщеря, ищецът живял и работил в с.Филаретово, общ.Котел. По време на
т.нар. „възродителен процес“ след 1984г. рождените му турски имена и тези на
членовете на неговото семейство са били принудително променени на български.
Въз основа подадено
по реда на чл.19а ЗГр.Р заявление и по силата на
решение № 7/04.12.2018г. на кмета на Община Котел ищецът възстановил имената
си-от И.Ю.В.на И.Ю.М..
Не се спори, а и от представените
писмени доказателства се установява, че поради несъгласие с мероприятията на
народната власт по отношение етническите турци в страната, след задържане в следствения арест в гр.Сливен
в периода 1985г.-1989г. ищецът бил приведен през 1985г. в затвора Белене за
срок от 3 години, след това през 1986г. преместен в затвора гр.Бобов дол, през
1987г. принудително заселен в с.Червен бряг, окръг Кюстендил за срок от 3
години, а след връщането му в с.Филаретово през 1989г. принудително изселен
заедно със семейството си в Република Турция.
След падане на
тоталитарния режим и настъпилите обществено-политически промени в страната на
31.01.1991г. е образувано сл.д.№ 1/1991г. по описа на П.на въоръжените сили,
преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998г. по описа на ВОП-София, а по-късно преобразувано
в ДП № ІІ-048/1999г. по описа на ВОП-София, за разследване на извършени през
време на възродителния процес престъпления.
Делото е водено срещу
няколко лица, заемащи тогава висши държавни длъжности, които с постановления от
1991г. и 1992г. са привлечени в качеството на обвиняеми за престъпления по
чл.162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 и чл.26 НК за това, че в
периода 1984г.-1988г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях
в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и
омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл.387, ал. 2 във вр. с ал.1 и чл.20, ал.2 НК за това, че в същия период при
условията на продължавано престъпление злоупотребили и превишили властта си с цел
постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на
мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на
българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене,
принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие
с промяната. През 1993г. и 1997г. срещу тях са били внасяни обвинителни актове,
но образуваните съдебни производства са прекратявани съответно през 1994г. и
1998г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото
връщано на П.за отстраняването им. Не е спорно, че делото е било частично
прекратено по отношение някои от обвиняемите, които починали, а през 1999г. и
2002г. спирано за събиране на доказателства по разпит на свидетели в чужбина. В
периода от 2001г.-2004г. са били установени общо 446 пострадали лица, както и законните
наследници на починалите, със събрани свидетелски показания на 312 лица. Ищецът
е един от тях, разпитан в качеството на
свидетел на 26.05.2015г. /представения протокол за разпит стр.331/. До момента
наказателното производство не е приключило и е на досъдебна фаза, понастоящем
спряно с постановление от 04.10.2018г. на наблюдаващия прокурор до изпълнение
на съдебна поръчка от Република Турция по
установяване и събиране показанията на още свидетели /стр.74/.
По делото са
представени доказателства за учредяване на сдружение с наименование „За
справедливост, права, култура, и солидарност на Балканите“, на което ищецът е
член. Една от основните му цели е възстановяване правата и обезпечаване
причинените материални и нематериални вреди на представители на турското
население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които
в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна
политика. Сдружението било особено активно във връзка с наказателното
производство. Отделно от това през 2018г. ищецът подал молба по реда на чл.368 НПК с искане за определяне на мерки за ускоряване на наказателното
производство, по която образувано НЧД № 4705/2018г. по описа на СГС, по което с
определение от 06.11.2018г. съдът определил едномесечен срок за произнасяне от
прокурора съобразно правомощията му по чл.242, ал.1 НПК, което не е било
направено. Идентични искания са били отправени и от други пострадали, по които
съдът се е произнасял по същия начин.
Прието е заключение
на вещо лице по съдебно-психологична експертиза, видно от което преживяното от
ищеца в периода 1985г.-1989г. е психотравмено
събитие, повлияло му негативно с подтиснато настроение, негативни мисли и
емоции, песимизъм, повишена тревожност. Тези негативни емоции се запазили във
времето на наказателното дело и подсилили безпокойството, повишили тревожността
с развито чувство за малоценност от продължителното му водене.
Разпитаният по делото
св.А.Д.е също пострадал от възродителния процес. По едно и също време бил с
ищеца в Белене и гр.Бобов дол, след което го интернирали в с.Червен бряг, а
после се събрали в Турция след принудителното напускане на страната. В
разговори ищецът му споделял, че поради изтеклия голям период от време изгубил
надежда за наказване на виновниците и че в България
няма правосъдие.
При тези фактически
обстоятелства, съдът обоснова от правна страна следното:
Претенцията на ищеца
е основана на чл.2б ЗОДОВ, постановяваща отговорност на държавата за вредите причинени на граждани
и юридически лица от нарушение на
правото за разглеждане и решаване на делото
в разумен срок съгласно чл.6, §1 от ЕКЗПЧ. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ е уредено специално
вътрешноправно средство за защита на признатото от чл.6, §1 от Конвенцията
право за ангажиране отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили
вследствие нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в
разумен срок. Материалната легитимация принадлежи на всеки, който е носител на
признати от националното право права, които са засегнати от неоправданото
забавяне на наказателното производство и изходът му има решаващо значение за
тези права. Затова право да претендира обезщетение има не само този, срещу
когото се води делото, но и лицето, което има качеството на пострадал. Ищецът е
именно такъв, защото неимуществената му сфера е засегната от общественоопасните последици на деянията по престъплението,
за което е повдигнато обвинение по чл.387, ал.2 вр.
ал.1 НК-нарушаване на основни права на етническа принадлежност, право на име,
на свободно придвижване, право на труд и др. Качеството на пострадал е придобил
от момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният
момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока за
разследване /Решение № 72/18.05.2017 г. по гр.д.№ 3619/2016г. на ВКС/.
Разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ е влязла в сила на 15.12.2012г., но това не определя допустимостта на
иска, защото към момента на подаване на исковата молба законът действа, а и за периода
на търпените неимуществени вреди преди тази дата ищецът може да се позове пряко
на чл.6, §1 от Конвенцията. Поради това възражението на ответника е
неоснователно.
Съгласно чл.2б, ал.2 ЗОДОВ при разглеждане на иска съдът взема предвид общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението
на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора.
Процесното сл.д.№ 1/1991г. е
образувано на 30.01.1991г. и след повече от 30 години не е приключило, като понастоящем
е на фаза досъдебно производство. Действително фактите, обосноваващи
обвиненията са многобройни-множество деяния, представляващи репресивни мерки
спрямо огромен брой лица по време на т. нар. "възродителен процес",
повдигнатите обвинения са срещу няколко лица и за извършването на отделни
деяния, което предполага и извършване на множество процесуално-следствени
действия, включително в чужбина. Но тази фактическа сложност не може да
оправдае продължилото повече от 30 години разследване, поради което е налице
нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съгласно чл.6, §1 от Конвенцията, което се дължи на действията на органите на
досъдебното производство. Не се установяват причини от обективно естество,
които да наложат изключително дългата продължителност на делото.
Неоснователно е
възражението на ответника, че от общата продължителност на наказателното
производство следва да бъде приспаднато времето, в което делото е било в
съдебна фаза. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е
основен принцип в наказателното производство, като безспорно задължението е на
съда, но възможността да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на
задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на
досъдебното производство в предвидените в НПК срокове. Съдебните дела по
внесените два обвинителни акта последователно са били прекратявани още след
образуването им по причина допуснати съществени процесуални нарушения, а те се
дължат на несвоевременно изпълнение от П.и разследващите органи на задължението
за пълно и всестранно разследване. Не е била създадена организация за
приключване на разследването в разумни срокове, не е извършена необходимата оперативно-издирвателна работа по установяване на лицата,
пострадали от престъпленията, които са и очевидци на инкриминираните деяния,
както и не са предприети в предвидените в закона срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези
гласни доказателствени средства за разкриване на
обективната истина и целите на разследването. Наказателно дело с обща
продължителност над 30 години, каквато и да е фактическата и правната му
сложност, каквито и обяснения да има за забавянето му, не може да е проведено с
дължимата грижа /Cominggersoll SA v Portugal 2000, така и решение № 306/22.10.2019 г. по гр.д.
№ 4482/2017 г. на ВКС, ІV г.о./. Тази продължителност надхвърляща няколко пъти
срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността
на знаково за държавата дело, като причина за превишаване на разумния срок.
Според практиката на
ЕСПЧ спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел
съхраняване доверието на обществеността в правораздавателната система и
възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по
отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на
пострадалите. Съществен критерий за определяне разумната продължителност на
делото е и значението на делото за лицето, което според ЕСПЧ не се преценява
единствено с оглед крайния резултат от производството, а е свързана и с
предмета на делото. В хипотезата на неразумно продължило наказателно
производство отговорността на държавата произтича от това, че производството е
инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс /процесуални
средства и компетентни лица/ да организира провеждането на наказателното
преследване в разумен срок. Правото да се получи справедливост, възмездие и спокойствие,
че виновните ще бъдат наказани е толкова по-интензивно засегнато, колкото
по-значими са накърнените от престъплението права или критерият значение на
делото за пострадалия, залогът за него, е ключов за спора. В случая ищецът е
жертва на т. нар. "възродителен процес", представляващ опит на
управляващите в периода 1984г.-1989г. да наложат насилствена асимилация на
мюсюлманското население в страната чрез системни репресии срещу тези социални
групи и етноси. Няма спор, че такива мерки са предприети и спрямо ищеца, в
резултат на което са били засегнати основни негови човешки права. Деянията,
довели да накърняване на тези права, са извършени от конкретни физически лица,
висши държавни служители в това си качество и използвайки целия държавен
ресурс, като предприетата по отношение на ищеца репресия е единствено заради
етническия му произход и с цел насилствена промяна на етно-културната
му идентичност, от една страна, така и с цел подчиняването на останалите лица в
общността. Безспорно образуваното наказателно производство по сл. дело №
1/1991г. за пострадалия от репресиите ищец, е било надежда за въздаване на
справедливост, за налагане на заслужено наказание на виновните, за постигане на
удовлетворение и репариране, макар и частично на преживените от него унижения и
страдания. Тази надежда продължава повече от 30 години и очевидно отдавна е
загубена, ведно с вярата за възмездие, чрез върховенството на закона, каквото и
до момента ищецът не е получил.
По иска на основание чл.2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени
от неразумната продължителност на съдебното производство. По отношение
неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ /Решение на ЕСПЧ от
20.03.2006г. по д. № 1-Скордино срещу Италия/ съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
производството причинява такива вреди, поради което поначало не е необходимо
ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди,
които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е
продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото
развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за
справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. В този
смисъл е и трайно установената съдебна практика на ВКС, обективирана
в множество решения. Житейски изводимо и без необходимостта от доказване е, че
накърненото право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок има за
неизменна последица емоционално напрежение, стрес, загуба на доверие в
институциите, безпомощност, раздразнителност, неудовлетвореност, в случая
продължили повече от 30 години.
Наред с това ищецът е
ангажирал доказателства, които установяват и конкретни негативни психо-емоционални
преживявания вследствие на неразумната продължителност на процесното
следствено дело. От една страна е пострадал от престъпление с висока обществена
опасност, при което са накърнени негови основни права и свободи и
преживяванията му през периода 1984г.-1989г.
по промяна на имената, задържане в затвори, принудително заселване, напускане
на страната, съставляват според СПсих.Е психотравмено събитие с висок интензитет. От друга страна,
видно от заключението и свидетелските
показания е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование, чувствал
се излъган в очакванията да получи морално възмездие, бил отчаян и изнервен от
протакането на делото, изгубил надежда, че ще получи справедливост, въпреки
проявения интерес от развитие на делото и активността му свързана с неговото ускоряване.
При определяне на
обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл.2б ЗОДОВ и съобразяване
критериите по ал.2 съдът взе предвид вида на конкретното наказателно дело; качеството
на ищеца по него-пострадал от престъпление; поведението на компетентните органи
във фазата на досъдебното производство, което след 30 години все още не е
приключило; нарушеното чувство на справедливост и загубата на вяра в
институциите, възрастта му-към 1991г. е бил на 32 години, а понастоящем на 61
години, което засилва чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще дочака
справедливо разглеждане на делото и поемане на отговорност на виновните лица.
Претърпените болки и
страдания, причинени от упражнената репресия, не са в причинна връзка с продължителността
на наказателното дело и не са предмет на обезщетението. В обема на подлежащите
на обезщетяване вреди следва да се включат само доказаните по повод неразумно
дълго продължилия период на досъдебното производство, а те са свързани
подчертано с липсата на морална удовлетвореност от продължителността на делото
и практическата невъзможност обозримо да бъде потърсена отговорност от
виновните лица.
Предвид изложеното
съдът приема за справедлив размер на обезщетението съобразно чл.52 ЗЗД от 30 000лв.,
до който предявеният иск следва да се уважи.
Ответникът следва да
бъде осъден да заплати и законна лихва от подаване на исковата молба-21.06.2019г.
до изплащането.
Ищецът е поискал
присъждането на разноски само за платена държавна такса, като в съответствие с
чл.10, ал.2 ЗОДОВ вр. чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да му заплати сумата от 3лв. съобразно уважената част от иска.
Водим от горното
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.на Р.Б.,
гр.София, бул.******, да заплати на И.Ю.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата
от 30 000лв. на основание чл.2б ЗОДОВ, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на сл.д.
№ 1/1991г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. по описа на ВОП-София, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба-21.06.2019г. до изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен размер 100 000лв.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да
заплати на И.Ю.М.,
ЕГН **********,***, разноски по делото на основание чл.10, ал.2 ЗОДОВ от 3лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: