РЕШЕНИЕ
№ 126
гр. В., 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОС – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:А.М.П.
Членове:В.Й.М.
Н.Д.Н.
при участието на секретаря Н.Ц.К.
като разгледа докладваното от В.Й.М. Въззивно гражданско дело №
20221300500132 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №206 от 22.12.2021г. по гр.д.№ 892/2020г. РС - гр. В.
признава за установено по отношение на Д. П. ИВ., от с. Н., общ. Н.С., обл.
В., ул. П., № *, ЕГН **********, че дължи на ищеца „„Д.К.” АДСИЦ,
вписано в ТР към АВ с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
п.к.*, бул. „ХК“ № *, представлявано от ГАГ - изпълнителен директор,
действащо чрез упълномощен представител - юрисконсулт РГ, заплащане на
парично задължение за следната сума: 268.04 /двеста шестдесет и осем лв. и
четири ст./ лева – главница, представляваща неизпълнено задължение
договор за издаване и ползване на кредитна карта „Ю.“, сключен на
12.11.2003г. и Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
15.11.2007г., по силата на който ищцовото дружество е придобило права от
„ЮЕДБ АД и „БРС” АД, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК – 30.10.2019г. до изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ иска до пълния претендиран размер от 612.91 лева, както и иска
за установяване дължимостта на лихва за забава върху главницата в размер на
1
186.62 лева, като погасени по давност. Присъдени са разноски общо в размер
на 21.50 /двадесет и един лв. и петдесет ст./ лева.
Жалбоподателят „„Д.К.” АДСИЦ, вписано в ТР към АВ с ЕИК *,
поддържа, че постановеното Решение № 206 от 22.12.2021г. е недопустимо
поради произнасяне по въпрос, за който съдът не е сезиран, както и за
неправилно , постановено в нарушение на процесуалния и на материалния
закон, като първоинстационният съд осъществява погрешно тълкуване на
съдържанието на клаузите в процесното споразумение от 05.06.2014г.
Процесното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК, дало повод за завеждане на исково производство, е депозирано пред
съда на дата 30.10.2019г. С него заявителят ,Д.К.“ АДСИЦ претендира
присъждане на мораторна лихва върху главницата за периода от 29.10.2016г.
до 29.10.2019г., като е взето предвид изтичането на същата за периода преди
29.10.2016г. съгласно правилото на чл. 111, б.“в“ от ЗЗД. В своя диспозитив
обаче, позовавайки се на изготвената съдебно-счетоводна експертиза,
първоинстационният съд се произнася за изискуемостта на мораторни лихви,
възникнали през 2014г. , а те не са предмет на установяване в производството.
По отношение на въпроса за претендираната главница в размер на
612.91 лева /шестстотин и дванадесет лева и деветдесет и една стотинки/ и
неправилното присъждане на такава в размер на 268.04 лева се поддържа, че
щом праводателят- цедент на ищеца е изправна страна по договора за кредит,
а именно Договор за издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE“
от 12.11.2003г., следва, че със сключеното на 05.06.2014г. споразумение
между ищеца-цесионер ,Д.К.“ АДСИЦ и ответника Д. П. ИВ., ЕГН
********** е налице валидно признаване от страна на последния на
съществуването на задължение в размер на 1 149.45 лева /хиляда сто
четиридесет и девет лева и четиридесет и пет стотинки/, С въпросното
споразумение страните постигат и уговорка за доброволно, разсрочено
погасяване на дълга при условия, които са подробно, ясно и изрично описани
в чл.4.2, 4.3, 4.4, 4.5 и 4.6.Налице са две отделни и независими уговорки със
самостоятелно действие и биха били обвързани помежду си при сбъдване на
условието, изложено в чл.4.1, като това именно ще направи последната,
изравнителна вноска да бъде дължима в размер на 134.02 лева. Съответно при
неосъществяване на условието ще бъде дължима цялата сума по чл.З, няма да
2
е влязла в сила редукцията по чл. 4.1 и така последната изравнителна вноска
ще бъде дължима в размер на 478.89 лева. Ответникът Д. П. ИВ., ЕГН
********** не е изпълнил условието за влизане в сила на уговорката за
редукция на дълга по чл.4.1 от споразумението , като оттам следва, че
последната изравнителна вноска, дължима на дата 03.12.2014г. е в размер на
именно 478.89 лева.
Посочват, че предмет на установяване с наведените искови претенции е и
мораторна лихва в размер на 186.62 лева за периода от 29.10.2016г. до
29.10.2019г., начислена върху претендираната сума за главница в размер на
612.91 лева. Предвид правилно приетата основателност на дължимостта на
вноските за главница от 03.11.2014г. и от 03.12.2014г. и предвид акцесорния
характер на настоящите моратории лихви следва да бъде прието, че
претенцията за присъждане на последните се явява напълно основателна.
Молят съда да отмени обжалваното Решение № 206 от 22.12.2021 г.,
постановено по гр.д.№ 892/2020г. по описа на РС В. и бъде постановено ново
решение, с което да приеме за установено, че ответникът по делото - Д. П.
ИВ., ЕГН ********** дължи на „Д.К.“ АДСИЦ сумата от 799.53 лева
/седемстотин деветдесет и девет лева и петдесет и туй стотинки7, от
които:612.91 лева /шестстотин и дванадесет лева и деветдесет и една
стотинки/ - главница, представляваща задължение по Споразумение от
05.06.2014г. и формирана от вноска с падеж 03.11.2014г. в размер на 134.02
лева и от вноска с падеж 03.12.2014г. в размер на 478.09 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2019г. до окончателното
погасяване на задължението;186.62 лева /сто осемдесет и шест лева и
шестдесет и две стотинки/ -мораторна лихва за периода от 29.10.2016г. до
29.10.2019г.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала отговор
на жалбата, в който излага, че решението е правилно и законосъобразно, и
моли същото да бъде потвърдено.
Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е приел, че
възражението на ответника за погасени по давност искови претенции е
частично основателно. Видно от заключението на вещото лице, лихвите за
забава върху главниците са станали изискуеми в периода 04.07.2014 г. -
3
04.12.2014 г., а тригодишният давностен срок спрямо всички тях на осн. чл.
111, б.”в”, предложение второ от Закона за задълженията и договорите, е
изтекъл през 2017 г. Претенцията на ищеца е предявена пред съда с иск
/заявление/, след изтичане на тоя срок - на 30.10.2019 г.
По отношение на главницата вноските с изискуемост /падеж/ 03.07.2014 г.,
03.08.2014 г., 03.09.2014 г. и 03.10.2014 г. също са погасени по давност, тъй
като до предявяването на вземането са изминали повече от 5 години съгласно
чл.110 ЗЗД.За вноските с падеж 03.11.2014 г. и 03.12.2014 г. обаче давността
не е изтекла към датата на предявяване на вземането - 30.10.2019 г. Същите са
общо в размер на 268.04 лв., видно от заключението на вещото лице /л.88 от
делото/.
Молят Съда да потвърди първоинстанционното решение.Въззивната
жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
поради което и спора следва да се разгледа по същество.
ВОС, след като обсъди доводите изложени в жалбата, становищата
на страните, прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото
доказателства, намери жалбата за неоснователна.
РС - гр. В. е бил сезиран с искова претенция от "Д.К." АДСИЦ гр.С.
срещу Д. П. ИВ., ЕГН ********** по чл.415 от ГПК. Ищецът излага, че е
налице договор за цесия от 15.11.2007г., по силата на който ищцовото
дружество е придобило права от „ЮЕДБ АД и „БРС” АД, върху вземане
срещу ответника Д. П. ИВ. по договор за издаване и ползване на кредитна
карта „Ю.“, сключен на 12.11.2003г. по силата на който ответникът има
качеството на заемополучател на парична сума. Поддържа се, че праводателят
на ищеца е изправна страна по договора за паричен заем, тъй като е изпълнил
задължението си да издаде на ответника кредитна карта и да му предостави
договорената сума, а ответникът е неизправна страна, тъй като не е погасил
задължението си в срок. Поддържа се още, че със споразумение от
05.06.2014г. сключено между страните, ответникът е признал съществуването
на дълга си в размер на 1149.45 лева, като страните са се съгласили също,
задължението да се редуцира при еднократно или разсрочено изплащане.
Посочва се, че ищецът е подал заявление по реда на чл.410 и сл. от ГПК
и реализираното заповедно производство по ч.гр.Д. № 3452/2019г. по описа
4
на РС – В., му е издадена заповед за изпълнение срещу ответника за
дължимите се суми, но тъй като длъжникът е подал възражение в срок,
заявителят има правен интерес от предявяване на иск по чл.422 от ГПК за
установяване на вземането си. Посочва се също, че на ответника му е
изпратено уведомление за извършената цесия всички кредитори.
Иска се от ищеца, съдът да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че му дължи на изпълнение на
парично задължение за следните суми: 612.91 лева – главница,
представляваща неизпълнено задължение договор за издаване и обслужване
на кредитна карта, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК – 30.10.2019г. до изплащане на вземането и
186.62 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 29.10.2016г. до
29.10.2019г.
Претендират се направените разноски в настоящото и заповедното
производства. Ищецът ангажира писмени доказателства и съдебно –
счетоводна експертиза.
Ответникът, в срока за отговор на исковата молба, е взел становище по
иска, с който го оспорва като недопустим и неоснователен и прави
възражение за погасени по давност искови претенции.
От събраните по делото доказателства се установява следното от
фактическа страна:
Не се спори между страните и се установява от представените писмени
доказателства, че по силата на договор за издаване и ползване на кредитна
карта „Ю.“, сключен на 12.11.2003г. ответникът има качеството на
заемополучател на парична сума.
Не се спори също, че праводателят на ищеца е изправна страна по
договора, както и че със споразумение от 05.06.2014г. сключено между
страните, ответникът е признал съществуването на дълга си в размер на
1149.45 лева, като страните са се съгласили също, задължението да се
редуцира при изплащане еднократно или разсрочено.
От приложеното към делото ч.гр.Д. № 3452/2019г. по описа на РС – В.
се установява, че на праводателя на ищеца му е издадена заповед за
изпълнение срещу ответника за претендираните главница и лихва по договора
за паричен заем, но тъй длъжникът е подал възражение против заповедта за
5
изпълнение, то заявителят има правен интерес от предявяване на иск по
чл.422 от ГПК за установяване на вземането си.
Видно от договор за цесия от 15.11.2007г., по ищцовото дружество е
придобило права от „ЮЕДБ АД и „БРС” АД, върху вземане срещу ответника
Д.П.И., по договор за издаване и ползване на кредитна карта „Ю.“, сключен
на 12.11.2003г. по силата на който ответникът има качеството на
заемополучател на парична сума. Това обстоятелство се установява от
приложения заверен препис от Извлечение от Приемо – предавателен
протокол към Договора за цесия.
Ответникът е уведомен за извършената цесия с исковата молба и
уведомление /лист 15/ от делото.
Възражението на ответника за погасени по давност искови претенции е
частично основателно. Видно от заключението на вещото лице, лихвите за
забава върху главниците са станали изискуеми в периода 04.07.2014г. –
04.12.2014г., а като тригодишния давностен срок спрямо всички от тях на
основание чл.111, б.“в“, предложение второ от ЗЗД, е изтекъл през 2017г.
Претенцията на ищеца е предявена с иск пред съда /заявление/ след изтичане
на този срок - на 30 10.2019г. По отношение на главниците, изискуемостта на
вноските с падеж 03.07.2014г., 03.08.2014г.,03.09.2014г. и 03.10.2014г., също
са погасени по давност, тъй като до предявяване на вземането са изминали
повече от 5 години съгласно чл.110 от ГПК. За вноските с падеж 03.11.2014г.
и 03.12.2014г. обаче, давността не е изтекла към датата на предявяване на
вземането – 30.10.2019г. Същите са общо в размер на 268.04 лева, видно от
заключението на вещото лице /лист 88 от делото/.
Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът е изправна страна като
търговско дружество по договора, сключен между праводателя му и
ответника, а последния е останал задължен за заплащане на паричните суми –
главница и лихви, в размера, установен от вещото лице. Към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, всички
месечни вноски и лихви по кредита са били изискуеми. Ответникът не
ангажира доказателства, че е изплатил задължението си, което обстоятелство,
ако е налице, е в негова тежест да установи. По отношение на лихвите и част
от главниците обаче, е изтекла определената в закона погасителната давност,
за което ответникът е направил възражение в срок. Предвид изложеното
6
искът се явява основателен и доказан за вноските с падеж 03.11.2014г. и
03.12.2014г. за което давността не е изтекла, за сумата общо в размер на
268.04 лева
Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест,
ищцовата страна следва да установи наличието на сочените валидни
договорни отношения между първоначалните страни по договора за издаване
на кредитна карта, валидно осъществена цесия на вземането, съответно
ответната - че е изпълнила насрещното си задължение за връщане на
получената сума.
В споразумение от 05.06.2014г. се съдържа признание за размер на
цедирано вземане. Цесията на вземането е съобщена на ответника едва с
исковата молба и уведомление /лист 15/ от делото и въпреки сключеното
между него и цесионера споразумение, съдържащото се в споразумението
признание не е било годно да прекъсне погасителната давност по смисъла на
чл.116, б."а" от ЗЗД. Както в правната теория, така и в съдебната практика
/Решение №100/20.06.2011г. по т.д.№194/2010г., ІІ т.о. на ВКС, Решение
№671 от 27.06.2000 г. на I г.о. ВКС по гр.д.№689/99г., и др./, се приема, че за
да прекъсне погасителната давност, признанието трябва да бъде направено в
рамките на давностния срок. Дата на възникване на евентуалното задължение
на ответника се сочи 12.11.2003г., и до признанието през 2014г. са изтекли
повече от 11години, поради което и не може да се приеме, че погасителната
давност е била прекъсната. Първоинстанционният съд правилно е приел, че
възражението на ответника за погасени по давност искови претенции е
частично основателно. Видно от заключението на вещото лице, лихвите за
забава върху главниците са станали изискуеми в периода 04.07.2014 г. -
04.12.2014 г., а тригодишният давностен срок спрямо всички тях на осн. чл.
111, б.”в”, предложение второ от Закона за задълженията и договорите, е
изтекъл през 2017 г. Претенцията на ищеца е предявена пред съда с иск
/заявление/, след изтичане на тоя срок - на 30.10.2019 г.По отношение на
главницата вноските с изискуемост /падеж/ 03.07.2014 г., 03.08.2014 г.,
03.09.2014 г. и 03.10.2014 г. също са погасени по давност, тъй като до
предявяването на вземането са изминали повече от 5 години съгласно чл.110
ЗЗД.За вноските с падеж 03.11.2014 г. и 03.12.2014 г. обаче давността не е
изтекла към датата на предявяване на вземането - 30.10.2019 г. Същите са
общо в размер на 268.04 лв., видно от заключението на вещото лице /л.88 от
7
делото/. Задължението е с дата 12.11.2003 г., погасено по давност към
18.12.2008 г., като споразумението е сключено след изтичане на 5-годишната
погасителна давност, на 05.06.2014 г.
При изтекла погасителна давност е недействително признаване на
несъществуващо вече вземане по реда на чл. 116, б.”а” ззд от страна на
длъжника и затова признаването след изтичане на давността не поражда
валидни правни последици. При това положение ответникът Д. П. ИВ. на
05.06.2014 г. със споразумение се е задължил без основание за вноските по
споразумението . От друга страна Договорът за прехвърляне на вземания
(цесия) от 15.11.2007 г. няма действие спрямо длъжника Д. П. ИВ., тъй като
прехвърлянето на вземания не му е съобщено нито от предишния, нито от
новия кредитор.Представеното ’’Уведомление за прехвърляне на вземания'’
не е датирано и не носи подпис на длъжника.Липсват каквито и да е
доказателства, че издадената кредитна карта е била получена от
ответника.При това положение ищецът „Д.К." АДСИЦ не разполага с правно
основание да претендира спрямо ответника дължимостта на сумите по
въззивната жалба.
Неоснователно е възражението за недопустимост на съдебното решение,
поради разглеждане на непредявен иск, както и искането по чл.250 ГПК.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените искови претенции,
като досежно претендираната сума 186.62 лв. като лихва за забава върху
главницата е отхвърлил претенцията в тая й част. Предвид изложеното съдът
намира, че решението на първоинстанционният съд е законосъобразно и
правилно, поради което и следва да се потвърди.
„Д.К.” АДСИЦ, вписано в ТР към АВ с ЕИК *, със седалище и адрес на
управление: гр. С., п.к.*, бул. „ХК“ № 43, представлявано от ГАГ -
изпълнителен директор, действащо чрез упълномощен представител -
юрисконсулт РГ следва да заплати на Д. П. ИВ., от с. Н., общ. Н.С., обл. В.,
ул. П., № *, ЕГН **********, направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 300 лв., съобразно представения договор за правна
помощ.
Водим от горното, и на основание чл.272 от ГПК, В.ският ОС
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 206 от 22.12.2021г. по гр.д.№ 892/2020г.
на РС - гр. В..
ОСЪЖДА „„Д.К.” АДСИЦ, вписано в ТР към АВ с ЕИК *, със
седалище и адрес на управление: гр. С., п.к.*, бул. „ХК“ № *, представлявано
от ГАГ - изпълнителен директор, действащо чрез упълномощен представител
- юрисконсулт РГ да заплати на Д. П. ИВ., от с. Н., общ. Н.С., обл. В., ул. П.,
№ 34, ЕГН **********, направените пред въззивната инстанция разноски в
размер на 300 лв., съобразно представения договор за правна помощ.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9