№ 19268
гр. София, 25.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:В. КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от В. КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110171069 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК.
Ищците Н. Ш. И. и М. М. Д. твърдят в подадената на 28.12.2023 г. искова молба и в
молба уточнение от 30.01.2024 г., че са собственици въз основа на изтекла придобивна
давност, текла в периода от 25.04.2005 г. и до момента, на поземлен имот с идентификатор
№ **, находящ се в гр. София, СО, р-н Л., кв. „**, с площ от 146 кв.м., с трайно
предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за друг вид
застрояване, категория на земята: 0, предишен идентификатор **, номер по предходен план
85, кв.1, парцел II, при съседи: поземлени имоти с идентификатори **5, **6, ** и **5.
Твърдят, че този имот с площ от 146 кв.м. бил винаги, още от 1981 г., владян като част от
общ имот заедно с поземлен имот с идентификатор **5, по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична, област София, одобрени със Заповед
№ ** г. на изд. директор на АГКК, с адрес по кадастрална скица гр. София, район Л.,
Столична община, кв. „Р.“, ул. „**“ № 18, с площ по кадастрална скица от 402 кв.м., с трайно
предназначение на територията: Земеделска, с начин на трайно ползване: За друг вид
застрояване, стар идентификатор: **, с номер по предходен план: 85, квартал 1, при съседи
по кадастрална скица: поземлени имоти с идентификатори: **, **6, **, **5, представляващ
по документ за собственост неурегулиран поземлен имот - неурегулирано дворно място, в
чертите на града, находящо се в землището на кв. Р. - София, с площ на поземления имот по
скица от 398 кв.м., съставляващо имот пл. № 85, кадастрален лист 150, планоснимачен
район: „**“, ** - неурегулирана територия, при съседи от скица: имот с план. № 113 - терени
за обществени сграда и центрове, имот с план. № 114 - индивидуално застрояване, имот с
план. № 86 - индивидуално застрояване, имот без план. № - територии, заети от улична
1
мрежа - ул. 729, който имот придобили с договор за покупко-продажба от 25.08.2022 г.,
обективиран в нот.акт № ** г., том IV, рег. № 9701, дело № 721/2022 г., нот. Стилиян
Тютюнджиев, заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда, представляваща
сграда с идентификатор: **5.1, по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени
със Заповед ** г. на Изпълнителния директор на АГКК, сградата разположена в поземлен
имот идентификатор **5, с площ по скица от 71,00 кв.м., а по документ за собственост: 40
кв. м., брой етажи: 1 /един/, с предназначение: Жилищна сграда - еднофамилна, Стар
идентификатор: няма, номер по предходен план: **.1, заедно с всички подобрения и
приращения в имота. Твърдят, че придобивната давност върху имот № ** в периода
25.04.2005 г.- 25.08.2022 г. текла в полза на праводателя на ищците по нот.акт № ** г., а след
това – в тяхна полза, като те присъединили владението на праводателя си. Ответникът
Столична община бил актувал имота като частна общинска собственост с АЧОС № 10310,
което пораждало интерес от страна на ищцата за предявяване на установителни искове за
собственост по отношение на посочения по-горе имот № **. Претендират разноски.
Ответникът Столична община оспорва исковете като неоснователни. Сочи, че
имотът е общинска собственост и не подлежи на придобиване по давност. Оспорва ищците
или праводателят им да са владели имота. Оспорва да са добросъвестни. Твърди, че имотът е
ползван за общински паркинг. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Прави
възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищците.
В срока по чл. 149, ал. 3 ГПК страните представят писмени бележки, с които
поддържат изразените в процеса тези.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно на чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По исковете с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК
Предявените искове представляват претенция на собственик срещу лицата, които
неоснователно оспорват правото му на собственост и целят признаване със сила на
пресъдено нещо на правото на собственост на ищците, на заявените от тях придобивни
основания. В тежест на ищците е да докажат, че са собственици на вещта на заявеното
придобивно основание, както и че ответникът го оспорва. Правото на собственост е
абсолютно гражданско субективно право, тъй като титулярят му (собственикът) има
призната от закона възможност да иска от всяко трето лице да не пречи на упражняването на
правото, както и да иска връщането на имота от лице, което неоснователно упражнява
фактическа власт върху вещта. Правото на собственост, когато бъде оспорено от друго лице,
може да бъде защитено и с установителен иск.
По делото ищците се позовават само на оригинерния придобивен способ по чл. 79 ЗС
– придобивна давност – и само него съдът разглежда.
Според чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на десет години, а според чл. 79, ал. 2 ЗС
2
собствеността срокът на придобивната давност е пет години, ако владението е
добросъвестно. Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Придобиването на
имот по давност следва да стане чрез явно, необезпокоявано и непрекъснато владение, при
което фактическата власт се упражнява с намерението той да се свои.
По делото спорен е имот с идентификатор № ** с площ от 146 кв.м. Този имот, както
и имот с идентификатор № **5 към настоящия момент са оградени с една ограда и се
ползват като общ имот от ищците.
Събраните по делото писмени доказателства и основното и допълнителното
заключение на вещото лице В. Г. по СТЕ, които съдът кредитира изцяло като обосновани и
компетентно изготвени, сочат, че:
- процесният имот, макар и със статута на земеделска земя, няма данни да е ползван
за такава, не попада в територия по чл. 19 ЗСПЗЗ, нито в територия на КВС по ЗСПЗЗ,
- за него няма данни за вписани в кадастралните регистри собственици преди 2010 г.;
- споменат е за първи път през 2022 г. в титул за собственост – в нотариалния акт, по
силата на който ищците се легитимират като собственици, в който е посочено, че
праводателят на ищците им прехвърля „изтеклата в негова полза придобивна давност за
поземлен имот с идентификатор № **“;
- ответникът СО за първи път го е актувало с акт за частна общинска собственост на
14.02.2023 г.
- в нотариалният акт – нот.акт № ** г. – с който праводателят на праводателя на
ищците е придобил имот със сегашен идентификатор № **5 – процесният имот изобщо не
се споменава, което е индиция, че в този момент праводателят на праводателя на ищците не
е владял процесния имот;
Тези факти, преценени в тяхната съвкупност, обосновават извода, че процесният
имот е съставлявал т.нар. безстопанствено имущество – имот, за който не може да се
установи да е собственост на който и да било правен субект.
По отношение на безстопанствените недвижими имоти дълго време важи правилото,
че те стават собственост по силата на закона от държавата – така чл. 3 от Закона за
държавните имоти от 1941 г. и чл. 6 ЗС в първоначалната редакция, отменена 1991 г. Подир
това в периода 1991 г.-1996 г. няма норма за собствеността върху безстопанствените
недвижими имоти, но с чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС, първоначална редакция, е прието, че общинска
собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може
да бъде установен, т.е. безстопанствените недвижими имоти стават общинска собственост.
Това правило е отменено със ЗИД ЗОбС ДВ, бр. 67 от 1999 г. Малко след това – със ЗИД
ЗОбС, ДВ, бр. 96 от 1999 г., е прието, че общината владее и управлява безстопанствените
имоти на своята територия по ред, установен с наредбата по чл. 8, ал. 2.
Това е и нормата, която действа от 1999 г. до настоящия момент. Видно от текста й
безстопанствените имоти не стават собственост нито на държавата, нито на общината, а по
3
силата на закона общината има особено фингирано владение върху такива имоти, както и
задължение да ги стопанисва. Именно по причина на редакцията на чл. 13, ал. 2 ЗОбС, ДВ,
бр. 96 от 1999 г., неприложими са към конкретния казус разпоредбите на гласуваните в
периода 2006 г.-2020 г. мораториуми върху придобиването по давност на имоти държавна и
общинска собственост. Тези мораториуми, обявени в крайна сметка за
противоконституционни от КС с решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д. № 16/2021 г., КС,
бяха създадени, за да попречат на придобиването по давност на държавни и общински
имоти, но по силата на чл. 13, ал. 2 ЗОбС, ред., ДВ, бр. 96 от 1999 г., общините не стават
собственици на безстопанствените недвижими имоти на тяхна територия, а само владелци.
Владелецът не е собственик, но има право да придобие по давност имота, който владее. И
като последица от това има теоретичния спор, който е по настоящото дело е и реализиран на
практика, дали не е възможно да се получи надпревара по завладяване и узукапиране на
безстопанствен недвижим имот между общината като фингиран владелец и трето лице,
действителен владелец на имота.
Така, ако фингираното владение на общината не е отнето в действителност от друго
лице, то в периода 9.11.1999 г.-9.11.2009 г. (бр. 96 от 1999 г. е публикуван на 5.11.1999 г.,
нормата е влязла в сила 3 дни по-късно, по силата на Конституцията, тъй като липсва друг
vacatio legis) може да се разсъждава теоретично дали общината не би могла да придобие по
давност безстопанствения имот – дори и да не го владее реално, нужно ли е позоваване на
изтеклата давност, по какъв ред на стане това позоваване и пр.
Същевременно и паралелно трето лице, което влезе в реално владение на
безстопанствения имот, също може да го владее с намерение за своене повече от 10 години и
така да претендира, че е собственик на имота. Именно такава е процесната хипотеза – първо
праводателят на ищците, а после самите ищци – твърдят, че са владели имота с намерение за
своене и така са го придобили по давност.
И доказателствата за това са налице.
В основното заключение на СТЕ в.л. Г. се сочи, че при прегледа на кадастралните
планове може да се заключи, че в периода 1997-2010 г. „оградата се е преместила на север“,
т.е. в този период процесният безстопанствен имот е завладян. Разпитаните по делото
свидетели С. и А. дават еднопосочни показания, които съдът кредитира – за това, че
праводателят на ищците, след придобиването на имот със сегашен идентификатор № **5 на
25.04.2005 г. е сменил дървената ограда на този имот с масивна. Понеже към настоящия
момент имот със сегашен идентификатор № **5 и процесният имот със сегашен
идентификатор № ** се ползват като един имот, заграден с обща ограда, и според
свидетелите (чийто показания следва да се кредитират частично, а не изцяло, тъй като и
двамата свидетели не сочат след 2005 г. да са влизали в процесния имот и да са имали преки
впечатления за точното местоположение на оградата отвътре в имота) оградата не е местена
като местоположение дори от времето на праводателя на праводателя на ищците, то може да
се направи извод, че владение върху процесния имот е установено от праводателя на ищците
след 2005 г. с преместване на местоположението на оградата при нейната подмяна от
4
дървена с масивна изработка. За момент на това завладяване съдът приема 2008 г., според
показанията на св. А. за функционирането на паркинг в съседство на процесния имот след
поставянето на новата масивна ограда. Така, дори да се приеме, че фингираното владение на
общината по чл. 13, ал. 2 ЗОбС, ред. ДВ, бр. 96/1999 г., може да направи общината
собственик по давност, то това владение в случая е прекъснато към 2008 г., когато
праводателят на ищците е установил владение върху имота с намерение за своене. За
периода 2008-2025 г. имотът е владян с намерение за своене първо от праводателя на ищците
и после от самите ищци, поради което съдът намира, че последните са собственици по
осъществения оригинерен придобивен способ на чл. 79 ЗС.
Следва да се има предвид, че действащата в момента Наредба за общинската
собственост, приета с Решение № 210 по Протокол № 87 от 14.04.2011 г., в сила от
10.05.2011 г., предвижда за безстопанствените имоти в чл. 10, че
(1) Столична община завладява безстопанствени имоти на територията си, чрез
кметовете на райони.
(2) Завладяването на безстопанствен имот се извършва въз основа на протокол от
комисията по чл. 9, ал. 1 от наредбата. Комисията съставя констативен протокол за
наличието на безстопанствения имот, местонахождението му и неговото състояние.
(3) Кметът на района издава заповед за завземане на имота (за установяване
владението върху имота). Със заповедта се конкретизират мерките, които трябва да се вземат
за привеждане на имота в състояние да бъде използван по предназначение.
(4) Завладеният безстопанствен имот се управлява съобразно реда за управление на
съответния вид имот, частна общинска собственост, указан в тази наредба или в Наредбата
за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на
СО.
(5) След изтичане на десетгодишен срок от издаване на заповедта по ал. 2 за
завладяване на безстопанствения имот, кметът на района внася доклад до СОС, който с
решение прогласява придобивната давност по отношение на завладения безстопанствен
имот при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС. Докладът на кмета на района следва да съдържа
данни за непрекъснатото владение върху имота, като договори за наем или други договори
за управление, данни за ползване на имота от органите на СО или от юридически лица и
звена на бюджетна издръжка и др.
Видно от текста на нормативния акт възможността за узукапиране на
безстопенствени недвижими имот от Столична община е обусловена от реалното влизане
във владение след нарочна заповед, изтичането на 10-годишен срок и нарочно решение на
СОС – което по отношение на процесния имот не е осъществено.
За придобиването по давност на процесния имот не съставлява пречка фактът, че той
от 1997 г. е в регулация. Както е посочено в решение № 60108 от 14.01.2022 г. по гр.д. №
123/2021 г., ВКС, I г.о., ако фактическият състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС не е
завършен към момента на урегулирането на поземлените имоти, реално определени части от
5
такива имоти могат да се придобиват по давност, само ако са спазени изискванията за
минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно ако е налице изключението по чл. 200, ал. 2
ЗУТ. Придобивна давност от този момент насетне не тече, тъй като законът изрично
забранява придобиването на реално определени части от урегулирани поземлени имоти,
които не отговарят на изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно на
предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение, чрез посочения придобивен способ. В случая
към 2018 г., когато е изтекъл 10-годишният давностен срок процесният имот е част от УПИ
II-за склад и е в регулация от 1997 г. Възможността за придобиването му по давност е
обусловена от изключението на ал. 2 на чл. 200 ЗУТ, което в случая е налице, тъй като
процесният имот с площ от 146 кв.м. се присъединява към имот с идентификатор № **5, а
„остатъкът“ от УПИ II-за склад и като лице и като площ отговаря на минималните размери
по чл. 19 ЗУТ - видно от комбинираните скици към СТЕ и от приложените от ищците
документи за съседния имот **.
Следва да се има предвид, също така, че по ЗТСУ (действал при приемането на
регулационния план от 1997 г.) уличната регулация, без издадена заповед по чл. 95 ЗТСУ,
няма сама по себе си отчуждително действие, а и според в.л. Г. уличната регулация, която
засяга и процесния имот, не е реализирана. По тази причина отреждането на процесния
имот „за склад“ не препятства възможността за придобиването му по давност, нито обуславя
възникване на право на собственост в полза на ответника Столична община.
Предявените положителни установителни искове за собственост следва да се уважат,
като ищците бъдат признати за собственици по равни дялове (съобразно искането им) на по
1/2 ид.ч. от процесния имот.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски имат ищците.
Ищците са сторили разноски от 68 лв. за държавна такса, 450 лв. депозит за СТЕ и
2500 лв. адвокатски хонорар, който ответникът оспорва като прекомерен.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК съдът може да намали разноските за адвокат, ако
платеното възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но
не по-малко от минимумите по чл. 36 ЗАдв. Последната норма всъщност делегира на
Висшия адвокатски съвет издаването на Наредба за минималните адвокатски
възнаграждения.
Съгласно чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.) за процесуално представителство, защита и
съдействие по искове по чл. 75, 76 и 108 ЗС възнаграждението се определя съобразно
интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2. Възнаграждението се
определя на база пазарната цена на имотите, а ако имотите нямат пазарна цена - на база
данъчната оценка.
Същевременно обаче съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
6
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато
тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен
с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба
преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1
ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2
ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.
101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 7000 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 96 лв./час.
В случая делото не може да се приеме за фактически и правно просто, но е безспорно,
че пълномощникът води вече дела за съседни имоти против същия ответник, поради което
част от събирането и проверката на доказателствата за него съставлява значително
улеснение. Ето защо при уважаването на възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК
следва да се уважи, при съобразяване на горепосочената ставка.
Съдът намира, че консултацията на клиентите е отнела 2 часа, събирането на
доказателства и изготвянето на исковата молба по делото – 10 часа, подготовка за участие и
7
участие в три съдебни заседания – 3х3=9 часа, депозиране на допълнителни молби и
бележки – общо 3 часа. Непрекомерният размер на адвокатското възнаграждение е
24х96=2304 лв.
Тези разноски следва да се присъдят на ищците, или общо 2822 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Н. Ш. И., ЕГН **********, и М.
М. Д., ЕГН **********, против Столична община, БУЛСТАТ *********, искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК по отношение на ответника, че ищците са собственици
при равни квоти, по 1/2 част, въз основа на придобивна давност, текла в периода от
25.04.2005 г. и до момента, на поземлен имот с идентификатор № ** по КККР, одобрени със
Заповед № ** г. на изпълнителния директор на АГКК, който имот се намира в гр. София,
СО, р-н Л., кв. „**, с площ от 146 кв.м., с трайно предназначение на територията:
земеделска, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, категория на земята: 0,
предишен идентификатор **, номер по предходен план 85, кв.1, парцел II, при съседи:
поземлени имоти с идентификатори **5, **6, ** и **5..
ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ *********, да заплати на Н. Ш. И., ЕГН
**********, и М. М. Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2822 лв.,
разноски, сторени по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8