№ 3722
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20251100502911 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 19965 от 05.11.2024 г. по гр.д. № 65746/2023 г. по описа на СРС,
32 с-в са отхвърлени предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********
срещу И. Ц. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, искове, както следва:
1/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл.
9 ЗПК за установяване дължимостта на сумата от 1 091,93 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит № 40002657316/07.01.2021 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 12.01.2023 г. по ч.
гр. дело № 421/2023 г. по описа на СРС;
2/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл.
9 ЗПК за установяване дължимостта на сумата от 562,26 лева, представляваща
неплатено договорно възнаграждение за период от 20.08.2021 г. до 20.08.2022 г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 15.05.2023 г.
по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав;
3/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване дължимостта на
сумата от 101,71 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.02.2021 г. до
07.03.2023 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав;
1
4/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване дължимостта на
сумата от 36,10 лева, представляваща мораторна лихва за период от 07.03.2023 г. до
27.04.2023 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав;
5/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждането на ответника да
заплати сумата от 325,35 лева, представляваща договорно възнаграждение
(възнаградителна лихва) за период от 15.03.2022 г. до 07.03.2023 г. по договора за
потребителски кредит, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав и
6/ по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК за осъждането
на ответника да заплати сумата 237,61 лева - възнаграждение за услуга „Фаст“ и
сумата от 570,33 лева - възнаграждение за услуга „Флекси“ по договора за
потребителски кредит, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав.
Срещу така постановеното решение, в частта на отхвърляне на претенцията за
главница и за договорно възнаграждение е подадена въззивна жалба от ищеца
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, като са изложени доводи за неправилност на
постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати
съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон.
Неправилно, според ищеца, съдът е приел, че клаузите за договорната лихва и
възнаграждението за допълнително избрани услуги „фаст и флекси“ на процесния
договор за кредит нарушават изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което са
нищожни по силата на чл.19, ал. 5 от ЗПК. Идентични съображения са изложени и за
изводите на съда, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 ЗПК поради
нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Поддържа, че при определяне на ГПР по договора за кредит, съдът неправилно е
включил в разходите по кредита възнаграждението за допълнително избрани услуги
„фаст и флекси“. Като неправилни жалбоподателя определя изводите на съда, че
договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 ЗПК поради нарушение на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Моли за отмяна на решението на СРС в частта на отхвърляне на претенциите за
главница и договорно възнаграждение в размер на 325.35 лв. и за уважаване на
предявените искове за тези вземания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна и ответник в производството И. Ц. М. не е подал писмен
отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК. В съдебно заседание на
28.05.2015 г. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Излагат се
доводи, че първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част е правилно,
като обосновано и мотивирано, като в производството и при постановяването му не са
2
допуснати процесуални нарушения. Моли за потвърждаване на решението в
обжалваната от насрещната страна част като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че при сключване
на процесния договор за кредит са нарушени императивните разпоредби на чл. 19, ал.
4 и ал. 5 от ЗПК доколкото при определяне на ГПР по договора в последния като
разход по договора е включена единствено договорната лихва по заема, а не и
възнаграждението за допълнителни услуги „фаст и флекси“, което е вземане по
смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. При тези фактически констатации, съдът е приел, че
включването на последните несъмнено ще доведе до посочения в договора за кредит
ГПР /48.56%/, който е на границата на максимално позволеното от закона ГПР. Така
същия несъмнено ще възлиза на повече от 50 %. Освен това при отчитане размера на
посочените услуги, съдът е установил, че размерът на услугите „фаст и флекси“
възлиза на сумата 1360 лв. /близо 90% от кредита/ при размер на главницата по
кредита 1600 лв. и общо задължение по кредита формирано по този начин 3730.39 лв.
С оглед това, съдът е приел, че в случая е налице нарушение на изискванията на
19, ал.4 от ЗПК. Тези клаузи определил като нищожни по смисъла на чл. 19, ал. 4 и ал.
5 от ЗПК, доколкото взети заедно формират печалба на ищеца в размери над законно
лимитираните. Освен това, съдът е приел, че макар формално договорът за
потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент
3
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В този смисъл като
не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от
ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
При съобразяване извършените погашения от потребителя по договора за
кредит в общ размер на 1884.60 лв., съдът е приел, че дължимата на основание чл.23
от ЗПК главница в размер на 1600.00 лева е погасена и не се дължи. Съгласно чл. 19,
ал. 6 ЗПК, при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за
нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи
плащания по кредита. Поради това и правилно претенциите на ищеца за заплащане на
главница и възнаградителна лихва по договора за кредит са отхвърлени като
неоснователни.
Решението е правилно.
Предявени са искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи сумите, както следва:
1/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл.
9 ЗПК за установяване дължимостта на сумата от 1 091,93 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит № 40002657316/07.01.2021 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 12.01.2023 г. по ч.
гр. дело № 421/2023 г. по описа на СРС;
2/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл.
9 ЗПК за установяване дължимостта на сумата от 562,26 лева, представляваща
неплатено договорно възнаграждение за период от 20.08.2021 г. до 20.08.2022 г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 15.05.2023 г.
по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав;
3/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване дължимостта на
сумата от 101,71 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.02.2021 г. до
07.03.2023 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав;
4/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване дължимостта на
сумата от 36,10 лева, представляваща мораторна лихва за период от 07.03.2023 г. до
27.04.2023 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав;
5/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждането на ответника да
заплати сумата от 325,35 лева, представляваща договорно възнаграждение
(възнаградителна лихва) за период от 15.03.2022 г. до 07.03.2023 г. по договора за
4
потребителски кредит, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав и
6/ по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК за осъждането
на ответника да заплати сумата 237,61 лева - възнаграждение за услуга „Фаст“ и
сумата от 570,33 лева - възнаграждение за услуга „Флекси“ по договора за
потребителски кредит, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав.
Чрез представения пред първата инстанция Договор за потребителски кредит №
40002657316/07.01.2021 г. и приложенията към него се установява и страните не
спорят, че по силата на него ответникът е получил паричен заем в размер на сумата от
1600 лв. от заемодателя – ищец. Чрез поддържаните от ищеца твърдения, съдът намира
за установено, че по договора за кредит ответникът е извършил плащания в общ
размер на сумата от 1884,60 лв., с която са били погасени частично задължението за
главница, за мораторна лихва, както и за цена за допълнителна услуга „Фаст“ и
допълнителна услуга „Флекси“, съобразно уговореното в договора.
Установява се, че за описаните по-горе и заявени като непогасени и дължими
вземания по договора за кредит е била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 15.05.2023 г. по ч.гр.д. № 22659/2023 г. на СРС, 87 състав.
Както бе посочено, от съдържанието на раздел V. от процесния договор за
потребителски кредит, се установява възлагане на задължение на потребителя да
заплаща и възнаграждение за допълнителни услуги по договора „фаст и флекси“,
чийто общ размер възлиза на сумата 1360 лв. Заплащането на същите е разсрочено в
обща погасителна вноска в размер на 56,67 лв., дължима заедно с месечната
погасителна вноска по кредита, при което „общият размер“ на вноската възлиза на
155,44 лв., а съответно общото задължение по договора възлиза на сумата 3730,39 лв.
Не е спорно и се установява, че кредиторът-ищец е превел заемната сума от
1600 лева по банкова сметка на кредитополучателя. Номерът на банковата сметка е
посочен от ответника в договора за кредит и същият съвпада с номера от паричния
превод.
Прието по делото е и извлечение по сметка към процесния договор за
потребителски кредит, от което се установява, че при ищцовото дружество са отчетени
погасявания по кредита за главница, лихви и пакети от допълнителни услуги.
При така установеното, съдът намира следното от правна страна:
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
5
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48.56
%, като в него е включена само уговорената договорна лихва, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв,
тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – и възнаграждението за
допълнителни услуги „фаст и флекси“, което е вземане по смисъла на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. Доводите на въззивника, че възнагражденията за така посочените допълнителни
услуги по договора за кредит не следва да се включват в ГПР, съдът намира за
неоснователни.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
В случая възнагражденията за така посочените допълнителни услуги „фаст и
флекси“ по договора за кредит представляват разходи, които е следвало да бъдат
включен в ГПР и липсата на тези разходи в договора при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. В този смисъл е и даденото
определение в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.
Както правилно е отбелязал в своето решение СРС при включване на
възнагражденията за тези допълнителни условия по кредита в ГПР същият възлиза на
повече от 50 %, което е превишаване с над 5 пъти процента на законната лихва по
смисъла на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което сочи за нищожност на клаузата на основание
6
чл.19, ал.5 ЗПК. Соченият извод се споделя и възприема напълно и от настоящия
състав при разрешаване на процесния спор.
Доколкото в сключения договор за кредит ГПР е посочен неправилно, съдът,
намира че в случая е налице и нелоялна търговска практика от страна на кредитната
институция, „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство.
Поради това, съдът намира, че е нарушено изискването за посочване и
изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което от своя страна води до
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е изведено като
съществено условие на договора.
Доводите на ищеца за необоснованост на постановеното от първата инстанция
решение, съдът намира за неоснователни. Фактическата страна на спора е била
установена от първата инстанция правилно и по идентичен начин се установява и пред
настоящия състав. Съответно, изложените правни изводи са съответни на материалния
закон и по идентичен начин настоящия състав ги възприема и излага в постановеното
решение.
С постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по
гр.д. № 3855/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС е прието, че предявения по реда на чл. 422
ГПК иск може да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата
стойност на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за
недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК. Това становище се възприема
от настоящия състав и е приложимо при разрешаване на спора по настоящето дело.
Признаване на задължението – чиста стойност на кредита с оглед указанията на чл.23
ЗПК може да бъде извършено в производството по чл.422 ГПК.
При съобразяване извършените погашения по договора за кредит в общ размер
на 1884.60 лева, правилни са изводите на СРС, че на основание чл.23 ЗПК чистата
стойност по кредита е била заплатена от кредитополучателя. С оглед това претенцията
на ищеца за заплащане на сумата 1091.93 лв. –дължима главница по договора за
кредит следва да бъде оставена без уважение. Идентичен извод се налага и за
вземането за възнаградителна лихва по кредита в размер на 325.35 лв.
При така посоченото, изводите на двете инстанции съвпадат и постановеното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски се следват на
ответника. Доколкото последния не е отправил такова искане и не е ангажирал
доказателства за извършването им пред настоящата инстанция, съдът не дължи
произнасяне в този смисъл.
Така мотивиран, съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19965 от 05.11.2024 г. по гр.д. № 65746/2023 г. по
описа на СРС, 32 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8