РЕШЕНИЕ
№ 1042
гр. Пловдив, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330116211 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Т. Н. А., чрез адв. Б. срещу „Изи
Асет Мениджмънт” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр.
1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума
в общ размер от 628, 54 лв., от която 66,30 лв. –недължимо платена сума за
възнаградителна лихва и 562, 24 лв. – недължимо платена неустойка по
недействителен договор за паричен заем № ************ г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата
молба в съда /15.10.2021 г./ до окончателното й изплащане ( горепосочените суми са
отразени съобразно претенцията на ищеца, обективирана в уточняваща молба от
09.11.2021г.- л. 28 от делото ).
Ищецът поддържа, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № ***************** г., по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца финансов ресурс в размер от 1400 лв. В договора било
посочено, че в края на заемния период ищецът ще дължи на ответното дружество сума
в размер от 1493,28 лв. В договора била уговорена и неустойка в размер от 562,24 лв.,
ако ищецът не осигури в тридневен срок обезпечение под формата на две физически
лица- поръчители или банкова гаранция. Обезпечение не било предоставено от ищеца,
поради което ответникът претендирал заплащане и на горепосочената неустойка.
Изтъква, че процесният договор е недействителен поради противоречието му с
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в договора
не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени
в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на
обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за
потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито
възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното, сочи се, че процесният договор за
1
потребителски кредит е изцяло недействителен. Ако се приеме, че договорът не е
изцяло недействителен, то се поддържа, че е налице частична недействителност по
отношение на клаузите за заплащане на договорна лихва и неустойка при
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение в тридневен срок от
сключването на договора. Съобразно гореизложеното, то се претендира ответникът да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 628,54 лв., като дадена при начална липса
на основание. Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Изи Асет Мениджмънт”
АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора
ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати
длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Допълнително,
изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на
подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното
дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата за предоставяне на
обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и
ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би
възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка
представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на
сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР.
Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се сторените разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Изи Асет Мениджмънт” АД и Т. Н. А. е възникнало правоотношение по повод на
сключен Договор за паричен заем № **********************г., по силата на който на
ищцата е предоставена сума в размер от 1400 лв. /л. 21- 24/. Отразеният в договора
фиксиран годишен лихвен процент е 40, 00%, годишният процент на разходите е 48.11
%, а задължението следва да се погаси на шестнадесет седмични вноски. Съобразно чл.
4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-
поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по- лош от 401 „Редовен” или 2) банкова гаранция, с
бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от 1493, 28 лв. ( сумата, посочена чл.
2, т. 7 от договора), със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в
тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 562, 24 лева.,
която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка
анюитетна вноска ( към всяка вноска се добавя сумата от 35, 14 лв.).
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника А. е
предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за
кредит.
От приетата по делото справка за осъществени плащания по процесния договор
за кредит ( л. 26 ), се изяснява, че ищецът е погасил всички дължими по договора суми,
2
включително и тези за неустойка при непредоставяне на обезпечение- 562, 24 лв. и за
договорна лихва в размер от 66, 30 лева. Общо заплатената от длъжника на кредитора
сума, ведно с погасената главница възлиза на 2028, 54 лева.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и Т. Н. А. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1400 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са
неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица-
поръчители ( което следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени
изисквания ) или банкова гаранция в размер от 1493, 28 лв. (изискването е банковата
гаранция да е в размера на общо дължимата по договора сума, която е посочена в чл. 2,
т. 7). Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за
кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1400 лв.). Предвид това, не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 1493, 28 лв. ( което
като стойност е повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които
да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така,
както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като
„неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при
формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за
„неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната
3
вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора ( съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 11 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с
характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена изначално при
формирането на ГПР.
Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва
да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира
нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от
своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т.
7 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1493, 28 лева. В
тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”
в размер от 562, 24 лв. Тоест, освен пълно разминаване между посочения в договора
ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база, е
налице несъответствие и между сумата, която потребителят реално ще заплати по
договора и тази отразена в него.
4
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во
ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване
на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по
клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора сума в общ размер от 562, 24 лв. и за
възнаградителна лихва сума от 66, 30 лева. Предвид съображенията, изложени по-
горе, то плащането към ответника на горепосочените суми е осъществено по договор,
който се явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
рамките на настоящия процес се претендира именно заплатеното от ищеца като
неустойка по клаузата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Договора и заплатеното за
възнаградителна лихва, което съобразно справката за извършени плащания ( л. 26 от
делото ) възлиза на сума в общ размер от 628, 54 лв. За този размер искът се явява и
основателен, доколкото ответната страна не обоснова наличието на основание, по
силата на което да е настъпило имущественото разместване. Предвид гореизложеното,
то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сума в общ размер от 628, 54 лв., от която 66,30 лв. –недължимо
платена сума за възнаградителна лихва и 562, 24 лв. – недължимо платена неустойка
по недействителен договор за паричен заем №********************г., сключен
между страните.
Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда ( 15.10.2021г. ) до окончателното й погашение.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. Б., като съобразно Договор за правна защита и
съдействие / л. 4/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на Адвокатско дружество „*******“ сума
в размер от 360 лв. ( съдът съобразява, че Адвокатско дружество „*******“ е
регистрирано по ДДС, поради което и на основание § 2а от Наредба № * от
01.07.2004г., данъкът се начислява върху възнаграждението ). Съдът счита за нужно да
посочи, че предявеният в рамките на настоящото производство иск е един – за връщане
на недължимо платени суми по цялостно недействителен договор за кредит ( макар и
претендираните от ищеца вземания да са по две пера- недължимо платено за неустойка
и възнаградителна лихва ). Доколкото се твърди от ищеца и в рамките на процеса бе
установена недействителност на договора за потребителски кредит, то всички
заплатени по него суми без главницата, подлежат на връщане като глобална стойност (
арг. чл. 23 ЗПК ).
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
в лично качество сума в размер от 100 лв.- държавна такса за образуване на исковото
производство.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
5
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на Т. Н. А.,
ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в общ размер от 628,
54 лв., от която 66, 30 лв. –недължимо платена сума за възнаградителна лихва и 562, 24
лв. – недължимо платена неустойка по недействителен договор за паричен заем №
*******************г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от депозирането на исковата молба в съда /15.10.2021 г./ до
окончателното й изплащане
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на
Адвокатско дружество „**********“, БУЛСТАТ ************, сума в размер на 360
лева с вкл. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на
ищцата Т. Н. А. безплатно представителство в настоящото производство за един
адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на Т. Н.
А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 100 лв.,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________
6