№ 890
гр. Пазарджик, 25.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Христо Георгиев
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело №
20215220100955 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба с правно основание чл.422 във вр. с
чл.415 от ГПК от „БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., Париж, Франция,
рег.№*********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България”, ЕИК -*********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ж.к.„Младост 4”, Бизнес парк София, сгр. 14, представлявано от Д. Д. –
зам.управител , чрез юрисконсулт Н.М., срещу АНГ. Х. Х., ЕГН-**********
от гр. Пазарджик, ул. **********,обл.Пазарджик, с цена на иска – 18 773.93
лева.
Подадена е искова молба от ищцовото дружество, в която се твърди, че
на ответника Х. е бил отпуснат потребителски заем в размер 7 200.00 лв. С
Договор за потребителски заем №PLUS-14288654 от 19.12.2016г. „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.", клон България е отпуснало паричен кредит
в размер на 7 200 лв. на кредитополучателя. Сумата, предмет на
горепосочения договор е изплатена от кредитора по начина, уговорен в чл.1
от договора, с което „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.", клон България е
изпълнил задължението си по него. Усвояването на посочената сума Х. е
1
удостоверил с полагането на подписа си в поле "Удостоверение на
изпълнението". Въз основа на сключения договор, за ответника възниква
задължението да погаси заема на 60 месечни вноски - всяка по 297.37 лв.,
които вноски съставляват изплащане на главницата по заема, ведно с
оскъпяването й, съгласно годишния процент на разходите и годишния лихвен
процент, посочени в параметрите по договора. Твърди се, че длъжникът Х. е
преустановил плащането на вноските по кредита на 20.02.2017 г., като към
тази дата са погасени 1 месечна вноска. На основание чл.5 от договора
вземането на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.", клон България става
изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят просрочи две или повече
месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечна
вноска. Въпреки настъпилия падеж на втората непогасена вноска,
кредитополучателят не е изпълнил задължението си.
При условие, че установителният иск бъде отхвърлен, поради
ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането по кредита, преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, се моли
съдът да приеме, че при условие на евентуалност, предявява осъдителен иск.
Счита, че същият осъдителен иск има характер на волеизявление за обявяване
на кредита за изискуем, чрез връчване на препис от същия на ответната
страна. Твърди се, че ответникът Х. дължи и обезщетение за забава.
Сочи се, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.", клон България е
подало Заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК към
Районен съд - гр. Пазарджик. По гражданско дело №3331/2020г. е издадена
Заповед за изпълнение и тъй като тя е връчена на длъжника при условията на
чл.47, ал.5 от ГПК, са последвали указания заявителя да предяви иск относно
вземането си. На основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК,,,БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.", клон България предявява иск за установяване на вземането си
в едномесечен срок. Моли се съдът, в случай че е налице хипотезата на чл.238
от ГПК да постанови неприсъствено решение срещу ответника.
Моли се съдът да постанови решение, с което да установи, че е налице
вземане от страна на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.", клон България
от АНГ. Х. Х., ЕГН-********** в размер на: 7424.74 лв., представляваща
2
главница по договора за кредит, 8680.09 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договора за периода от 20.02.2017г. до 20.02.2021г.,
2669.10 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от
20.03.2017г. до 16.11.2020, на основания чл.79 и чл.86 от ЗЗД, ведно със
законната лихва от момента на подаване на заявлението до окончателното
изплащане надължимите суми. При условие на евентуално разглеждане на
осъдителния иск, се моли съдът да осъди ответника Х. да заплати на
ищцовото дружество горепосочените суми, ведно с направените разноски.
Претендират се съдебните разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от
назначения особен представител на ответника, с който счита предявеният иск
за допустим, но неоснователен. Оспорва предявените от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ искове по основание и размер. Твърди, че в настоящия
случай след изследване на съдържанието на договора следва, че договора за
потребителския кредит е недействителен, поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Сочи ,че
кредитополучателят не е разполагал с нужната информация преди да сключи
договорът за отпускане на кредит. Съгласно изложеното в отговора на
исковата молба, процесният договор за кредит е недействителен на основание
чл.22 ЗПК, за което съдът следи служебно.
Във връзка с горните съображения счита, че предявеният иск, /както е
предявен за установяване дължимостта на суми по договор за кредит, която
претенция първоначално е заявена със заявление за издаване на заповед за
изпълнение/ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен от съда.
Районният съд, като се запозна с твърденията и исканията,
изложени в молбата и доразвити в хода на производството, като обсъди и
анализира събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност,при съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК,
прие за установено следното:
Видно от приложеният по делото заверен препис от Договор за
потребителски паричен кредит №PLUS-14288654 от 19.12.2016г. , на
посочената дата е бил сключен същият между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ЕАД, - в качеството на Кредитор, и ответника АНГ. Х. Х., ЕГН-
3
********** от гр. Пазарджик, ул. **********,обл.Пазарджик, в качеството
му на Кредитополучател. По силата на сключения между страните договор,
ищцовото дружество е отпуснало паричен кредит за потребителски цели на
ответника в размер на 7 200.00 лв. /седем хиляди и двеста лева/. Сумата,
предмет на горепосочения договор, е била изплатена от кредитора по начина,
уговорен в договора, с което „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД е
изпълнил задължението си по него. Усвояването на посочената сума
ответникът Х. е удостоверил с полагането на подписа си в договора. Въз
основа на сключения между страните договор, за ответника възникнало
задължението да погаси заема на 60 месечни анюитетни вноски - всяка по
297,37 лв., които вноски съставляват изплащане на главницата по заема, ведно
с оскъпяването и, съгласно годишния процент на разходите - 47.91 % и
годишния лихвен процент - 37.74 %, посочени в параметрите по договора.
От приетите по делото доказателства, се установява, че ответникът Х. е
преустановил плащането на вноските по кредита, след като е погасил
незначителна част от дължимите месечни вноски /1 месечна вноска е била
погасена/. След като е преустановила плащанията си, е останало непогасено
задължение по кредита.
Съгласно чл. 5 от сключения договор, вземането на ищеца станало
изискуемо в пълен размер, тъй като кредитополучателят е просрочил две или
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната
месечна вноска.
Ищцовото дружество е изпратило на ответника Покана за доброволно
изпълнение , в която изрично е обявил вземането си за изискуемо и е поканил
длъжника да го погаси, но не са налице данни поканата да е била получена от
ответника.
Тъй като ответникът Х. не е изпълнил задълженията си по сключения
договор за кредит, ищцовото дружество /видно от приложените по делото
материали по частно гражданско дело №3331/2020г. по описа на Районен съд
Пазарджик/ е пристъпило към принудително събиране на вземанията си по
договора, чрез подаване на Заявление до Районен съд Пазарджик за издаване
на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Образувано било частно
гражданско дело №3331/2020г. по описа на Районен съд Пазарджик. По
4
цитираното дело е била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение №1829 от 23.12.2010г. Тъй като издадената заповед за
изпълнение е била връчена на длъжника по реда на чл.47,ал.7 във вр. с ал.5 от
ГПК, на ищцовото дружество била указана възможността на осн.
чл.415,ал.1,т.2 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си, което
било сторено от ищеца.
По делото не са били разпитвани свидетели за установяване на
фактическата обстановка.
Съгласно установената фактическа обстановка, от правна страна
съдът съобрази следното:
По отношение допустимостта на предявеният иск: Предявеният иск е
допустим, тъй като е налице правен интерес от воденето на настоящето
производство, като интересът от предявяването му произтича от наличие на
издадена заповед за изпълнение, връчена по реда на чл.47,ал.5 от ГПК, и
спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на установителен иск
за съществуване на вземането. Предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е
установяване съществуването на обективираните в Заповед за изпълнение на
парично задължение., издадена по ч.гр.д. №3331/2020г. по описа на РС-
Пазарджик, вземания към датата на подаване на заявлението. Успешното
провеждане на този иск има за последица влизане в сила на заповедта за
изпълнение и осигуряване на възможност за принудително удовлетворяване
на отразеното в нея вземане /чл. 416 ГПК/. Предвид изложеното, е налице
съществуването на правен интерес за заявителя от предявения иск.
По отношение основателността на предявеният иск: Уважаването на иск
с правно основание чл.415 от ГПК във вр. с чл.422 от ГПК,се предпоставя от
установяване на съществуването на вземането. Затова в тежест на ищеца е да
установи съществуването на вземането, чрез ангажиране на съответните
доказателства.
В този смисъл предявеният иск е допустим и подаден в
5
законоустановения срок, но е частично основателен, по следните
съображения:
От събраните по делото доказателства, безспорно се установи, че е
възникнало облигационно правоотношение между страните. В тази насока са
всички събрани по делото доказателства, вкл. приложените по делото
заверени преписи от Договор за потребителски кредит №PLUS-14288654 от
19.12.2016г. и погасителния план към него; както и от приложените по
делото материали по частно гражданско дело №3331/2020г. по описа на
Районен съд Пазарджик. От приетите по делото доказателства се установява
по несъмнен начин гореописаната фактическа обстановка, от която е видно,
че „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е отпуснало на ответника
потребителски паричен кредит в размер на 7 200.00лв. която сума
кредитополучателят е усвоил. Това обстоятелство се установява от самите
клаузи на сключеният между страните договор за отпускане на кредит, където
изрично е посочено, че усвояването на посочената сума се удостоверява от
кредитополучателя с полагането на подпис в поле “Удостоверение на
изпълнението“, което ответникът Х. е направил /подписите на
кредитополучателя не са били оспорени от ответната страна/. Горното
обстоятелство се установява от всички приети по делото доказателства,
свидетелстващи, че на Х. е бил предоставен паричен кредит в размер на 7
200.00лв. по посочена лично от него банкова сметка. При това положение,
съдът приема, че на ответника Х. му е била предоставена заемната сума.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде
валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Тези
условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна
облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави
договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.
Съгласно 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
6
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя.
Легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се
съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит и по-специално застрахователни премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и
му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. Поради това посочването на ГПР в договора за потребителски
кредит е условие за действителността на самия договор, а неспазването му
води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
В случая в договора за кредит формално фигурира размерът на ГПР –
47.91 %, но в него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се
формира ГПР, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в
Приложение № 1 към закона, поради което не може да се приеме, че са
спазени особените изисквания на закона съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Нито в договора, нито в условията по договора за кредит, имащи характер на
общи условия, не е посочено какви точно разходи, освен възнаградителната
лихва, са включени в ГПР и какво е стойностно измерение в проценти на
всеки един от формиращите ГПР компоненти. Така например в договора за
кредит е уговорено заплащане на застрахователна премия в размер на 1728.00
лв.,като заплащането й представлява разход за кредитополучателя и е била
известна на кредитора към момента на сключване на договора за кредит.
Въпреки това в договора и условията по него липсва каквото и да е посочване
7
дали застрахователната премия е включена в размера на ГПР и какъв процент
от размера на кредита представлява тя на годишна база. Това, освен че
противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, лишава кредитополучателя, а и
съда от възможността да извърши преценка за съответствието на договора с
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на
разходите по кредита. Поради това съдът приема, че договорът за
потребителски кредит е сключен в нарушение на императивните изисквания
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит както
и на поетите с него права и задължения съдът счита, че същият има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон – Закон за потребителския кредит в релевантната за периода редакция/
в т.см определение №351 от 22.04.2016г на ВКС по търг.дело №3026/2015г.
Съответствието на договора с добросъвестното упражняване правата на
ответника-кредитор , а оттам и с добрите нрави се включва в основанията за
нищожността му предвидени и по специалния закон като общо към частно
основание за нищожност.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е
налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Трайна и
непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договора поради
накърняване на добрите нрави и тя приема , че „добри нрави“по смисъла на
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие , свързано с
относително определени правни норми, при положението на които съдът
прави конкретна преценка на обстоятелствата . Във всеки отделен случай въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното
дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект
8
съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“ злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода.
В разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП се предвиждат критерии, чрез
които може да се установи неравноправния характер на клаузата в договор,
сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:1/
клауза, сключена във вреда на потребителя, 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите и 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл.4, пар.1
от Директива93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, при преценка за неравноправност на
дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или
услугите, за които е сключен договора и да се вземат предвид всички
обстоятелства, довели до сключването му към момента на неговото
сключване.
В сключения между страните договор за кредит се предвижда
задължение на кредитополучателя да заплаща годишна лихва в размер на
37.74%. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно
да определят съдържанието на договора доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване
на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение на размера на възнаградителната лихва. При положение, че се
касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически , поради което се ползва със засилена защита на ЗЗП и ЗПК
следва да се приеме, че максималния размер на лихвата било
възнаградителна, било за забава е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Принципно възнаградителната лихва
съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това
цена се нарушава принципа на добросъвестност при участие в
облигационните отношения.
9
Поради това в съдебната практика се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва ,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечените
кредити- двукратния размер на законната лихва/ в този смисъл Решение
№906/30.12.2004г по гр.д.№1106/2003г на ВКС, Решение №378/18.05.2006г по
гр.д.№315/2005г на ВКС, Решение №1270/09.01.2009г по гр.д.№5093/2007г на
ВКС/. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна
клауза с добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Към
момента на сключване на процесния договор законната лихва е 10%. , при
което уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
37.74% годишно е почти 4 кратно по-висок размер от законната лихва.
По делото не се установява, а и липсват твърдения за наличие на
обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на
вреди за заемодателя неизпълнение на задълженията на заемателя.
Следователно уговаряне на възнаградителна лихва в размер четири пъти над
законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга, преполагащ недостиг на
парични средства у едната страна следва да се приеме, че процесната
уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по това
правоотношение. Следователно същата е неравноправна по смисъла на чл.143
от ЗЗП и на това основание нищожна.
Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за
забава) е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите
нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но
които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки
тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се
10
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно установена съдебна
практика, която се възприема от настоящия съдебен състав, противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е
уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно
на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на
законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. №
1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005
г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на
ВКС, IV г.о.).
Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин
накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит
е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата
за договорна лихва има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка. Независимо от принципа на
свободата на договаряне, регламентиран в нормата на чл. 9 от ЗЗД,
противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени
икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо
отношение страна по нея.
Не би могла да се приложи в случая и разпоредбата на чл.26,ал. 4 от
ЗЗД.Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожността на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните и части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и годишния процент на
разходите да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или
че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са
включени двете клаузи като се изходи от характера на този договор, който е
11
възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по
кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,ал.1т.9 и 10
от ЗПК. Предвид на това в случая е неприложима нормата на чл.26, ал.4 от
ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителност на целия договор. В случая следва да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона , то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК- за определяне на
възнаградителна лихва и годишен процент на разходите.
Когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.
На основание чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По делото е
установено, макар и без извършването на съдебноикономическата
експертиза, че кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от
7200.00 лв. Тази сума представлява чистата стойност на кредита по смисъла
на чл. 23 от ЗПК и се дължи на кредитора. От размера на чистата стойност на
кредита следва да бъдат приспаднати направените до момента плащания от
ответника, които са в размер на 297.37лв. /една месечна вноска/.
Следователно в полза на ищеца следва да бъде признато вземане в размер на
разликата от 6902.63 лв. Като недължими по силата на чл. 23 от ЗПК следва
да бъдат отречени вземанията за възнаградителна и мораторна лихва.
По изложените съображения съдът намира, че искът за главница следва
да бъде уважен до размера от 6902.63 лв., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
27.11.2020 г., до окончателното плащане, а за разликата над 6902.63 лв. до
предявения размер от 7424.74 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
Акцесорните искове за възнаградителна лихва в размер на 8680.09 лв. за
периода от 20.02.2017 г. до 20.12.2021 г. и за мораторна лихва в размер на
2669.10 лв. за периода от 20.03.2017 г. до 16.11.2020 г. следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни с оглед установената по делото
12
недействителност на договора за кредит.
Макар акцесорните искове, предявени по реда на чл. 422 от ГПК, да са
отхвърлени съдът намира, че не дължи произнасяне по заявените под
евентуалност осъдителни искове за тези вземания, доколкото същите са
предявени под условие, че не се установи надлежно обявена предсрочна
изискуемост на вземанията по кредита преди датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а както се посочи
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен по смисъла на
чл. 22 от ЗПК, не е породил желаните от страните правни последици и
обявяването на предсрочна изискуемост е без правно значение.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят разноските в исковото и заповедното производство, включително
юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от
ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП, съразмерно на уважената част от исковете.
Разноски в полза на ответника не се присъждат, тъй като искане за това
не е направено, а и няма данни да е сторил такива.
Така мотивиран Районен съд – Пазарджик
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
АНГ. Х. Х., ЕГН-********** от гр. Пазарджик, ул.
**********,обл.Пазарджик, дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“,
Париж, Франция, действащ чрез регистрирания в Република България клон
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк
София, сграда 14, представлявано от законния представител Д. Т. Д., сумата
от 6902.63 лв /шест хиляди деветстотин и два лева и шестдесет и три
стотинки/, представляваща чистата стойност на кредита по Договор за
потребителски кредит №PLUS-14288654 от 19.12.2016г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда – 27.11.2020 г., до окончателното изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение №1829 по реда на чл. 410 от ГПК по
13
ч.гр.д. №3331/2020г. по описа на Районен съд – Пазарджик, като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница за разликата над 6902.63 лв. до предявения размер от
7424.74 лв., както и исковете за съществуване на вземане за възнаградителна
лихва в размер на 8680.09 лв. за периода от 20.02.2017 г. до 20.12.2021 г. и за
мораторна лихва в размер на 2669.10 лв. за периода от 20.03.2017 г. до
16.11.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. №3331/2020 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА АНГ. Х. Х., ЕГН-********** от гр. Пазарджик, ул.
**********,обл.Пазарджик , да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“,
Париж, Франция, действащ чрез регистрирания в Република България клон
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк
София, сграда 14, представлявано от законния представител Д. Т. Д., сумата в
общ размер на 331.25лв. /триста тридесет и един лева и двадесет и пет
стотинки/- сторени от ищеца разноски по ч.гр.дело №3331/2020г. по описа на
РС-Пазарджик и по гр.дело №955/2021г. по описа на РС-Пазарджик, на
осн.чл.78,ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от исковете
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
14