Решение по дело №2307/2021 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 648
Дата: 3 декември 2021 г. (в сила от 3 декември 2021 г.)
Съдия: Мирела Георгиева Чипова
Дело: 20215300502307
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 септември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 648
гр. Пловдив, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300502307 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на З. Г. АРГ., ЕГН: **********,
подадена чрез особения представител адв. Г., против Решение № 1330 от
27.07.2021 г., постановено по гр. дело № 10587 по описа на РС – Пловдив за
2020 г., с което е признато за установено в отношенията между страните, че
жалбоподателката дължи на „ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД,
ЕИК: *********, сумата от 914,15 лв., представляваща стойността на
разпределената топлинна енергия за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2019 г. за
обект, находящ се в гр. Пловдив, бул. ***, ИТН: 1955074, ведно със законната
лихва от датата на депозиране в съда на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 27.05.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, както и
сумата от 98 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане върху
главницата за периода 04.12.2018 г. – 26.05.2020 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2436/
28.05.2020 г. по ч.гр.д. № 5640 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив,
XIII гр.с.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение.
Поддържа се, че от доказателствата по делото не може да се направи извод, че
ответницата е собственик на процесния имот, респективно, че е клиент на
топлофикационното дружество, доколкото декларирането на един имот като
собствен пред данъчните власи има само административноправно значение,
но не и гражданскоправно. Искането към въззивния съд е за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с
1
което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
подаден от „ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД, чрез пълномощника
юрисконсулт Х.. В него се изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба и се отправя молба за оставянето без уважение и за
потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422 ГПК
искове за установяване съществуването на вземанията на „ЕВН БЪЛГАРИЯ
ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД против З. Г. АРГ. за сумата от 914,15 лв.,
представляваща стойността на разпределената топлинна енергия за периода
01.10.2018 г. – 30.04.2019 г. за обект, находящ се в гр. Пловдив, бул. ***,
ИТН: 1955074, ведно със законната лихва от датата на депозиране в съда на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.05.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 98 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане върху главницата за
периода 04.12.2018 г. – 26.05.2020 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2436/ 28.05.2020 г. по
ч.гр.д. № 5640 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, XIII гр.с.
За да постанови обжалвания съдебен акт, с който е уважил изцяло
предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че облигационното
правоотношение, на което ищецът основава претенцията си, произтича от
договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, който се счита
за сключен с конклудентни действия, че в случая е спазена изискуемата от
закона процедура по приемането и публикуването на общите условия за
продажба на топлинна енергия, а ответницата като собственик на процесния
недвижим имот има качеството на клиент на топлофикационното дружество
за потребена от нея топлинна енергия за имота. Въз основа на заключението
на изготвената съдебнотехническа експертиза съдът е приел за установено, че
абонатната станция, обслужваща жилищния блок, в който се намира имотът, е
работила през процесния период, като е подавала ТЕ за отопление и БГВ,
както и че потребената от ответницата ТЕ е разпределяна и начислявана в
съответствие с действащата нормативна уредба. Установил е въз основа на
заключението на съдебносчетоводната експертиза, че общата стойност на
тази енергия възлиза 914,15 лв. и съвпада със заявената в исковата молба.
Намерил е за основателна и заявената от ищеца акцесорна претенция за
обезщетение за забавено плащане поради допуснатата от страна на
ответницата забава в плащанията.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно
и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде
2
проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се
следи служебно и за спазването на императивните материалноправни норми –
т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и посочените предели на въззивната проверка,
съдът приема за установено следното:
Пред районния съд ответникът не е оспорил факта, че през процесния
период ищцовото дружество е доставяло в топлоснабдения имот топлинна
енергия на стойност, равна на претендираната с исковата молба. Във
въззивната жалба не са изложени съответни доводи за неправилно определяне
размера на дължимата цена за топлинна енергия за този период, съответно на
обезщетението за забава. Спорът между страните се концентрира единствено
върху обстоятелството дали жалбоподателката е бил клиент на топлинна
енергия за процесния имот и период. Съгласно разпоредбата на чл. 150 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносно
предприятие на потребители се осъществява при публично известни общи
условия, като в ал. 2 е предвидено, че тези общи условия влизат в сила след
публикуването им, без да е необходимо изричното им писмено приемане от
потребителите. Страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди,
като съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. При съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства настоящият съдебен състав намира, че
ответницата е клиент на топлинна енергия за битови нужди за процесния
апартамент. По делото е представена подадена от ответницата декларация по
чл. 14, чл. 27 и § 2 от ПЗР на ЗМДТ с вх. № 0518599/31.03.1998 г., в която
същата е декларирала, че е собственик по силата на договор за дарение от
28.09.1988 г. на описания в исковата молба имот. Вярно е, че тази декларация
е била подадена за установяване на имущественото състояние на задълженото
лице за данъчни цели към 1998 г. и няма правопораждащо действие за
придобиване на собствеността върху имота. Същата обаче представлява
изявление, направено пред административен орган, с което деклараторът е
удостоверил факт, който в това производство е неблагоприятен за него, а
именно – притежаването на правото на собственост върху процесния имот.
Обективираното в декларацията извънсъдебно признание кореспондира с
приложената по делото справка № 588488/27.05.2021 г. за вписванията,
отбелязванията и заличаванията по персоналната партида на ответницата в
Служба по вписванията – Пловдив, от която е видно, че върху процесния
имот са наложени четири възбрани, вписани съответно на 05.08.2009 г.,
23.03.2017 г., 23.10.2019 г. и 22.02.2021 г. (л. 77-78 от първоинстанционното
дело). От друга страна, по делото не са ангажирани доказателства, оборващи
извода, до който е достигнал и първоинстанционният съд, а именно, че в
3
периода, за който ищецът претендира цената на доставена топлоенергия,
ответницата е титуляр на правото на собственост върху процесния имот –
например доказателства, установяващи настъпила промяна в собствеността.
Следва да се отбележи, че дори да се приеме, че към настоящия момент
ответницата вече не е собственик на имота, то последната е негов
облигационен ползвател. Съгласно задължителните указания в т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, ползвателят на имота на договорно основание дължи заплащане на
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, когато между него
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за същия имот за времето, през което той действа.
Пак в същото решение е посочено, че договорът между това трето ползващо
лице и топлопреносното предприятие може да се докаже с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. В
настоящия случай именно ответницата е титуляр на партидата на имота при
ищцовото дружество – абонат с клиентски номер **********, което се
установява от приетото по делото извлечение от сметка (л. 9 от
първоинстанционното дело). Обстоятелството, че партидата за имота е
открита на нейно име, е факт с правно значение и обосновава извода за
договорната обвързаност между страните по делото. По така изложените
съображения съдът намира, че ответницата се явява клиент на
топлофикационното дружество и дължи заплащането на потребената от нея
топлинна енергия.
С оглед на горното, подадената въззивна жалба се явява неоснователна,
поради което и атакуваното с нея решение като правилно и законосъобразно
следва да се потвърди.
При този изход на спора на жалбоподателката не се следват разноски.
Същата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемото дружество
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер, който с оглед
фактическата и правна сложност на делото съдът определя на 100 лв., както и
сумата от 300 лв. – възнаграждение за особен представител за производството
пред въззивната инстанция. Тъй като жалбоподателят, представляван от
особен представител, не е заплатил държавна такса за образуване на
въззивното производство, на основание чл. 77 ГПК същият следва да бъде
осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ОС –
Пловдив сумата от 50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1330 от 27.07.2021 г., постановено по гр.
дело № 10587 по описа на РС – Пловдив за 2020 г.
ОСЪЖДА З. Г. АРГ., ЕГН: **********, да заплати на „ЕВН
4
БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 400 лв. –
разноски в производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА З. Г. АРГ., ЕГН: **********, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на ОС – Пловдив сумата от 50 лв. – държавна
такса за въззивно обжалване.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5