Р Е Ш Е Н И Е
№17
гр.
Хасково, 09.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ХАСКОВО, в публично заседание на девети декември, през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
СЪДИЯ: ПЕНКА КОСТОВА
при участието на
секретаря Гергана Тенева, като разгледа докладваното от съдия Костова адм. дело
№ 1025 по описа на съда за 2022 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно-процесуалния
кодекс (АПК), във връзка с чл.172, ал.5, вр. с ал.1 от Закона за движението по
пътищата (ЗДвП).
Образувано е по жалба от Н.В.Н. ***, с посочен съдебен адрес:***, офис *, адв. Б.И., против Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка №22-0254-000256/19.10.2022 г., посочено като издадена от Полицейски
инспектор към ОДМВР Хасково, РУ Димитровград.
Жалбоподателят счита, че оспорената заповед е незаконосъобразна,
неправилна и необоснована. Материално-правните предпоставки за издаване на процесната
заповед не били налице. Твърди, че заповедта била издадена за това, че
жалбоподателят отказва да бъде тестван с техническо средство за употреба на
наркотично вещество и не е изпълнил предписание за химико-токсикологично
лабораторно изследване за употреба на наркотично вещество. Действително,
жалбоподателят отказал да бъде тестван с техническо средство, но не отказал да
даде кръвна проба за изследване. В изпълнение на това бил придружен до Центъра
за спешна медицинска помощ – филиал Димитровград, където му били взети две
епруветки кръв за лабораторно изследване. ЗДвП не изисквал употребата на
наркотични вещества да е установена задължително с дрегер тест, а предвиждал
възможна алтернативност на начините за това – чрез медицинско и
химико-токсикологично лабораторно изследване за наличие на наркотични вещества.
Водачът не подлежал на санкциониране при отказ от негова страна за изпълнение
на само едно от което и да е от визираните задължения. Това съответствало на
смисъла на закона, чиято цел била да се създадат гаранции за възможността
лицата, управляващи моторни превозни средства, да бъдат
контролирани за спазване на забраната по
чл.5 ал.3 т.1 от ЗДвП под страх от административно-наказателна
отговорност и отчитайки, че и двата способа, визирани в текста на чл.174 ал.3 от ЗДвП са насочени именно към
проверка на употребата от тези лица на наркотични вещества или техни аналози. Субсидиарният характер на тестването с техническо средство за
установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози следвал от
анализа на разпоредбите на Наредба №1 от 19.07.2017г. за реда за установяване
концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или
техни аналози и от анализа на редакцията на чл.174 ал.1 от ЗДвП. В самата
редакция на разпоредбата на чл.3а т.1 от цитираната наредба изрично било
предвидено, че отказът на водача за проверка с техническо средство или тест
било основание употребата на алкохол или наркотично вещество да се установява с
лабораторно химическо изследване, респ. с медицинско и химико-токсикологично
лабораторно изследване. Такова изследване, обратно на твърдяното в заповедта,
било изпълнено и жалбоподателят дал кръвна проба за медицинско изследване.
Следователно, не било налице противоправно поведение на жалбоподателя, изразяващо
се в осъществяване на състава на нарушение по чл.174 ал.3 от ЗДвП - нещо, което
не било съобразено от наказващия орган, който с оглед цялостната картина,
очертана в случая, неправилно преценил, че е налице деяние по чл.174 ал.3 от ЗДвП. Това представлявало основание за незаконосъобразност на обжалваната
заповед. Моли се за отмяна на оспорената заповед и присъждане на направените по
делото разноски.
Ответникът – Полицейски инспектор към ОД на МВР – Хасково, РУ – Димитровград
(Б.И. М.) моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна, а оспорената
заповед да бъде оставена в сила. Прави се възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
С обжалваната Заповед №22-0254-000256/19.10.2022г., издадена от Полицейски
инспектор към ОДМВР Хасково, РУ Димитровград, на основание чл.171 т.1 б.“б“от ЗДвП, на Н.В.Н. е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) „Временно
отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач
до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“. В мотивите
на заповедта е посочено, че ЗППАМ се издава, като е взето предвид, че Б.И. М., на длъжност полицейски инспектор към ОДМВР Хасково, РУ Димитровград, е
съставил АУАН №GA173115/19.10.2022г. против Н.В.Н. с постоянен адрес *** *, за това, че на 19.10.2022г.
около 11.13 часа в * на * до номер 11 управлява собствения
си лек автомобил фолксваген пасат с рег. номер * като отказва
категорично да му бъде извършена проверка за установяване на наркотични
вещества или техните аналози с техническо средство Dreger drug test 5000 ARJM 0048 издаден талон за изследване номер 110730 и 8 броя холограмни стикера.
Прието е, че с това е извършил следното: отказва да му бъде извършена проверка
с тест за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози и не
изпълни предписание за химико-токсикологично лабораторно изследване за
установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози, с което
виновно е нарушил чл.174 ал.3 пр.2 от ЗДвП. В заповедта е отразено, че са
отнети документи – СУМПС №*********.
По делото е представена
Заповед № 1253з-21/14.01.2022 г., издадена от ВПД директор ОДМВР-
Хасково, с която са оправомощени да прилагат с мотивирана заповед принудителни
административни мерки по чл.171 т.1, т.2, т.2а, т.3, т.4, т.5, т.6, т.7 и т.8
от ЗДвП, съобразно тяхната компетентност, длъжностни лица от ОДМВР – Хасково.
При така
установената по делото фактическа обстановка и при извършената, на основание
чл.168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен
акт на всички основания по чл.146 от АПК, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е
процесуално допустима, подадена е в преклузивния срок за обжалване, дори и
считано от датата на издаване на оспорената заповед, срещу годен за оспорване
административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен интерес от
търсената защита.
Разгледана по
същество, жалбата е основателна.
В
изпълнение на задължението си по чл.168 ал.1 от АПК, при преценката за
законосъобразността на един административен акт, съдът е длъжен да извърши служебно цялостен контрол, като
провери за наличието на всички основания за отмяна по чл.146 от АПК, независимо
дали са посочени в жалбата или в хода на съдебното производство.
Съгласно
чл. 172, ал.1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1,
2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед
от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната
компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица.
В
оспорения административен акт е посочено, че същият е издаден от Б.И. Милев, на
длъжност полицейски инспектор към ОДМВР Хасково, РУ Димитровград. От
представеното с постъпилата административна преписка заверено копие на
обжалваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка
№22-0254-000256 от 19.10.2022г. се установява, че същата не е подписана чрез
полагането на саморъчен подпис от лицето, посочено като издател. По този начин
не е спазено изискването на чл.59 ал.2 т.8 от АПК. Съгласно посочената
разпоредба, когато административният акт се издава в писмена форма, той съдържа
дата на издаване и подпис на лицето, издало акта, с означаване на длъжността
му; когато органът е колективен, актът се подписва от председателя или от негов
заместник. Със спазването на изискването административният акт да е подписан от
лицето, посочено като негов издател, се удостоверява авторството на
обективираното в заповедта волеизявление. След като в случая в оспорената
заповед липсва подпис на соченото като издател на акта лице, това представлява
съществено нарушение на императивното изискване по чл.59 ал.2 т.8 от АПК за
форма на акта, което нарушение опорочава като нищожна обжалваната заповед. Тъй
като липсва подпис на лицето, посочено в заповедта като издател на акта, няма
индивидуализиран субект, който да е направил волеизявлението.
За
пълнота следва да се отбележи, че основано на закона е очакването на съда за
точно изпълнение от администрацията на задължението по чл.152 ал.2 от АПК да
комплектова преписката и да я изпрати на съда, като видно от цитираната
разпоредба, дължимо е изпращане на заверено копие от цялата преписка по
издаването на акта. В случая решението на администрацията е да изпрати заверено
копие от оспорения административен акт. Заверката за вярност на акта е
извършена от длъжностно лице от състава на администрацията. Това определя
преписът като официално заверен с доказателствената сила на първообраза (арг.
от чл.179 ал.2 ГПК). Отсъствието на подпис на издателя върху преписа обуславя
извод за неподписване и на оригинала. Неподписаният документ не притежава
формална доказателствена сила. Липсата на подпис дисквалифицира документът като
официален, тъй като няма как да се припознае като издаден от посоченото за
издател длъжностно лице в кръга на службата му (чл.179 ал.1 ГПК).
Съдът не
дължи изследване на причините за представяне на неподписан препис от
административния акт като част от административната преписка. За съда не
съществува и презумпция за подписването на акта, във връзка с което да издирва
подписан акт и да указва представянето му. Ако съществува подписан екземпляр от
акта и не е представено заверено копие от него, то причината за това ще е
неточното изпълнение на задължението на администрацията по чл.152 ал.2 от АПК,
а позоваване на собствено неправомерно поведение е несъвместимо с изискването
за добросъвестно упражняване на процесуалните права (чл.3 ГПК).
С оглед
изложеното, без да е подписан административния акт, не съществува обективирано
в писмената форма за действително волеизявление на административен орган,
насочено към пораждане на разпоредените правни последици.
В тази
насока е и практиката на Върховен административен съд на Република България,
изразена в Решение №5315 от 24.04.2018г. по адм. д. №8645/2017г., I о.; Решение №10791 от
27.10.2021г. по адм. д. №3528/2021г., VIII о.;
Решение №12450 от 16.11.2016г. по адм. д. №13970/2015г.; Решение №8420 от
12.07.2021г. по адм. д. №2940/2021г., VIII о.; и др.
Предвид
гореизложеното съдът намира, че доколкото по отношение на обжалваната заповед е
установено наличието на най-тежкия порок, поради издаването ѝ в нарушение
на изискванията за форма, същата следва да бъде обявена за нищожна.
С оглед
изхода на делото и на основание чл.143 ал.1 от АПК, искането на жалбоподателя
за присъждане на направените по делото разноски следва да бъде уважено, като в
полза на оспорващия следва да се присъдят направените разноски в общ размер на
410 лева, от които 400 лева договорено и заплатено адвокатско възнаграждение (л.61)
и 10 лева внесена държавна такса (л.5). Направеното от страна на ответника
възражение за прекомерност е неоснователно, с оглед разпоредбата на чл.7 ал.1
т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от изложеното
и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка №22-0254-000256/19.10.2022 г., посочено като
издадена от Полицейски инспектор към ОДМВР Хасково, РУ Димитровград, с която на основание чл.171, т.1, б.“б“ от Закон за
движението по пътищата, на Н.В.Н. е наложена
ПАМ – „Временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно
средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18
месеца“.
ОСЪЖДА ОДМВР – Хасково да
заплати на Н.В.Н.
ЕГН ********** с адрес ***, сумата от 410 (четиристотин и десет) лева,
представляваща разноски по делото.
Решението
не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: