№ 231
гр. София , 20.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и трети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20211001000135 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по жалба на „ЗАД Далл Богг Живот и
Здраве“АД, ЕИК *********, чрез адв.Д.С. от САК насочена против Решение №
260307/09.11.2020 г., постановено по т.д. № 1123/2019 г. по описа на СГС, ТО, с което
предявените от Гаранционен фонд, гр.София против въззивника при условието на обективно
съединяване искове с правно основание чл.520 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите,
съответно от 289 548 лв., представляваща неизплатени вноски за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ за м.февруари 2019 г., ведно със законната лихва върху същата,
считано от датата на предявяване на исковата молба – 17.06.2019 г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 5 388,81 лв., представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода 11.04.2019 г. – 16.06.2019 г. вкл., са били уважени изцяло.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за постановяване на атакувания съдебен акт
при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в
неправилна и едностранчива преценка на приобщените по делото доказателства, които
довели до неправилно приложение на материалния закон и до необоснованост.
Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е ценил приобщените
доказателства, установяващи релевантните за предмета на спора факти относно смъртта на
управителя на застрахованото лице „Аутомобиле България“ЕООД, относно липсата на
авторство на положения в застрахователната полица подпис от лицето Г. Р. Г., както и
липсата на подпис на застрахованото лице в застрахователните полици, касаещи „Ауто
Угур“ЕООД, „Емпен БГ“ЕООД, „Хаос 2014“ЕООД, „Перформънс Рейсинг“ЕООД и
„Емопен БГ“ЕООД.
Тези факти сочели на липса на съгласие от страна на застрахованите лица за сключване
на застрахователен договор, поради което и последните се явявани нищожни и за
1
застрахователя не възникнало задължение да предостави застрахователна закрила по
отношение вредите, причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на
незастрахованите МПС, посочени в процесните полици.
Поради нищожността на договорите за застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилисти “, конкретизирани в отговора по исковата молба, именно въззиваемият
Гаранционен фонд бил задължен на осн.чл.519, ал.1, пр2 КЗ за заплащане на
застрахователно обезщетение за вреди, причинени от водачите на автомобилите, посочени в
процесните договори, които били регистрирани в България и водачите им нямат застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ /“ГОА“/.
Ето защо като не уважил своевременно въведеното от въззивника възражение за
прихващане с вземанията на въззиваемия, предмет на предявените главен и акцесорен иск,
първоинстанционният съд процедирал в разрез с процесуалния и материалния закон и
решението му било неправилно.
По подробно изложени доводи в подкрепа на тези оплаквания се иска от настоящата
инстанция да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искова, поради погасяване на вземанията чрез съдебно
прихващане с вземанията на ответника, предмет на възражението за такова прихващане.
В отговора по въззивната жалба въззиваемата страна оспорва наведените в нея доводи
и поддържа правилност на атакуваното решение.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявени при условието на обективно съединяване искове по
чл.520 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД от Гаранционен фонд против „ЗАД Далл Богг Живот и
Здраве“АД.
Твърдяло се е в обстоятелствената част на исковата молба, че ищецът се финансира
по реда на чл. 520 от Кодекса за застраховане и част от приходите му представляват вноски
на застрахователите, извършващи задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ и
„Злополука“. Всеки застраховател, предлагащ тези застраховки прави вноски в
Гаранционния фонд в размер и по начин определени в закона – Кодекса за застраховането
/КЗ/. Размерът на вноските за 2019 г. бил определен с Решение на Комисия за финансов
надзор № 100/24.01.2019 г. на 10 лева за всяко отделно моторно превозно средство, за
отговорността във връзка с чието използване е сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“. Съответно - за 2019 г. размерът на вноската за задължителната
застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз била определена в
размер на 0,15 лева за всяко място, без място на водача, за което е сключена задължителна
застраховка.
Съобразно КЗ срокът, в който се превеждат вноските по сметка на Гаранционен фонд
е ежемесечно до 10-то число на втория месец след месеца на сключването на застраховките.
Поддържано е, че ответното дружество притежава лиценз за осъществяване на
застрахователна дейност, включително и за горепосочените две застраховки, но не е превел
дължимите по чл. 520 КЗ вноски за 2019 г. Вноската, която не е преведена на Гаранционен
фонд за незастраховани МПС е общо в размер на 294 936,81 лева, в това число 289 548 лева
неиздължена вноска по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за м. февруари
2019 г., дължима в срок до 10.04.2019 г. и 5 388,81 лева лихва за периода от 11.04.2019 г. до
16.06.2019 г.
Поради неплащането в законния срок ищецът поканил с нарочна покана от 10.05.2019
г., получена на 23.05.2019 г. от ответника да заплати дължимата сума, но последният не
изпълнил задължението си по чл.520 КЗ.
2
Поискано е от съда да постанови решение, с което да се осъди ответника застраховател
да заплати на Гаранционен фонд сумата в общ размер на 294 936,81 лева, представляваща
неиздължени вноски по чл. 520 КЗ в размер на 289 548 лева за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ за м. февруари 2019 г. и 5 388,81 лева лихва за забава за
горепосочения период, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
В отговора по исковата молба по реда на чл. 367 ГПК ответникът застраховател е
оспорил предявените искове.
Не е оспорил фактическите твърдения на ищеца, че притежава лиценз за
осъществяване на застрахователна дейност, вкл. за застраховка „Гражданска отговорност“
/ГО/ и „Злополука“, както и че не е изпълнил задължението си към Гаранционен фонд,
произтичащо от чл.520 КЗ към м.февруари 2019 г.
Въвел е правопогасяващо възражение за съдебно прихващане, в следния смисъл: В
качеството си на застраховател, ответникът издал застрахователни полици за
застрахователни договори „Гражданска отговорност на автомобилисти“ /конкретизирани по
номер и дата в нарочно приложение към отговора/, ведно с международна карта за
автомобилна застраховка към същата /сертификат „Зелена карта“/, със следните
застраховани лица – Г. Р. Г. и дружествата – „Ауто Угур“ЕООД, „Аутомобиле
България“ЕООД, „Емпен БГ“ООД, „Хаос 2014“ЕООД, „Перформънс Рейсинг“ЕООД и
„Емопен БГ“ЕООД.
Застрахователните договори с горепосочените лица били прогласени от българския съд
за нищожни, поради липса на съгласие. Поради нищожността на застрахователните
договори за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилисти“, ведно с
международната карта към тях /сертификат „Зелена карта“/ така, както били
индивидуализирани в изпратеното до ищеца изявление за прихващане, за ответника не
възникнало задължение да предостави застрахователна закрила по отношение на вредите,
причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на незастрахованите
МПС, посочени в тези полици. Затова и Гаранционен фонд бил задължен на основание чл.
519, ал. 1, т. 1, предл. 2 КЗ от 2016 г. да заплати застрахователното обезщетение за вредите,
причинени от водачите на посочените в полиците моторни превозни средства, регистрирани
в Република България, които водачи нямат валидна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилисти“.
Ответникът твърди, че е извършил плащания на застрахователни обезщетения по
полиците и ликвидационни разходи в полза на Националното бюро на българските
автомобилни застрахователи, на националното бюро на друга страна или на кореспонденти
по щети. Твърди още, че по този начин е заплатил чуждо задължение – това на Гаранционен
фонд, произтичащо от разпоредбите на чл. 519, ал. 1, т. 1, предл. 2 КЗ и за него възникнали
вземания по чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд, ведно със законната лихва,
които възлизали на 282 094,08 лева за главница и 7 440 лева за законна лихва.
Поискано е, в случай че съдът приеме за основателни вземанията на ищеца, да се
установи нищожността на застрахователните договори, посочени в Приложение № 1 към
отговора спрямо Гаранционен фонд и да се извърши съдебно прихващане с вземанията на
ищеца, предмет на процесните искове, като се погасят до размера на по-малкото от тях.
В допълнителна искова молба ищецът е възразил, че липсват основанията на чл. 103
ЗЗД, въз основа на които да бъде извършено прихващане, поради различния характер на
двете задължения - липсвала еднородност и заместимост на престациите, както и
изискуемост. Възразила е и че към момента на въвеждане на възражението за прихващане не
е установена по надлежния ред отговорността да е на Гаранционен фонд, защото
едностранното обявяване на посочените полици за нищожни не го обвързва. Твърди, че спор
е възникнал едва след постановяване на решения по граждански дела и във връзка с това
отправено искане от ответника до ищеца с писмо от 10.10.2018 г. - т.е. не се касае до спор,
3
възникнал в хода на уреждане на претенцията.
Възразил е още, че като абсолютна търговска сделка, към договора за застраховка е
приложима и нормата на чл.293, ал.3 ТЗ, като в случая ответникът не можел да се позовава
на недействителност на посочените от него в отговора по исковата молба договори за
застраховка, т.к. от поведението му може да се заключи, че не е оспорил валидността на
изявлението на насрещните страни по тях. Процесните полици били вписани от самия
застраховател в изпратена до Гаранционен фонд справка, били налице и извършвани
плащания по договора от застрахованите лица, вкл. към застрахователния брокер, с оглед
отразеното в полиците.
Оспорил е изцяло акцесорната претенцията за лихва с аргумент, че Гаранционен фонд
изплаща обезщетения по силата на закона при определени в него случаи и след
изпълнението на специална процедура, предвидена в чл. 588 КЗ.
В допълнителният отговор ответникът е поддържал направените от него твърдения и
възражения в първоначалния такъв, вкл. искането за приемане за съвместно разглеждане в
производството на възражението за прихващане, като е оспорил доводите и възраженията на
ищеца в допълнителната искова молба.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК след като
извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение и прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за
неправилност, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Решението на първоинстанционния съд е валидно и допустимо, като постановено по
редовно предявени искове, при наличие на правен интерес у ищеца от предявяването им
/определящ се от изложените от него твърдения/, от надлежен съдебен състав, в рамките на
правораздавателната му власт, в съответната писмена форма и е подписано.
При преценка оплакванията за неговата неправилност, решаващият състав, съобрази от
фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят по установените и след анализа на приобщените по делото
доказателства релевантни за предмета на спора факти, а именно: 1/ че с решение № 100-
ГФ/24.01.2019 г. на Комисията за финансов надзор /КФН/, обн. ДВ, бр.12, стр.69 е
определен размер на вноската на застрахователите, предлагащи в РБългария задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 461, т. 1 от Кодекса за
застраховането в размер на 10,50 лева за всяко отделно моторно превозно средство, във
връзка с чието използване е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите, вкл. гранична застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. Със същото е определен размер на вноската на застрахователите,
предлагащи в РБългария задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата
за обществен превоз по чл. 461, т. 2 от Кодекса за застраховането в размер на 0,15 лева за
всяко място, без мястото на водача, за което е сключена задължителна застраховка.
Определен е и срок за превеждане на вноските по сметка на Гаранционния фонд -
ежемесечно до 10-о число на втория месец след месеца на сключването на застраховките.
Застрахователите събират и внасят пълния размер на горепосочените вноски в определените
срокове независимо от разсрочено плащане на премията, когато такова е предвидено
съгласно застрахователния договор; 2/ че въззивникът застраховател притежава лиценз за
осъществяване на застрахователна дейност, включително и за горепосочените две
застраховки; 3/ че има неиздължени към ищеца вноски за м.февруари 2019 г. по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ така, както е посочено в исковата
молба /факт, приет за безспорен в о.с.з. от 17.02.2020 г. по реда на чл.146, ал.1, т.4 ГПК/; 4/
че на 10.04.2019 г. въззивното дружество е изпратило до Гаранционен фонд изявление за
прихващане със сумата в общ размер на 289 577,85 лева, представляваща сума за
възстановяване на недължимо платени суми по 8 броя нищожни полици, сключени със
следните лица и на следните дати: с „Ауто Угур“ ЕООД на 15.02.2016 г., с Г. Р. Г. на
4
20.10.2015 г., с „Аутомобиле България“ ЕООД на 05.05.2016 г., с „Емпен БГ“ ЕООД на
19.08.2016 г., с „Хаос 2014“ ЕООД на 05.01.2016 г., с „Перформънс рейсинг“ ЕООД на
18.08.2016 г., с „Хаос 2014“ ЕООД на 06.01.2016 г. и с „Емопен БГ“ ЕООД на 01.03.2017 г.
Първоинстанционният съд е извършил служебно справки от Национална база данни
„Население“ по реда на Наредба № 18 и е установил, че управителят на „Аутомобиле
България“ ЕООД - К. К. К., е починал на 18.01.2016 г. – т.е. преди сключване на
застрахователния договор с въззивника, а управителят на „Хаос 2014“ ЕООД – Г. А. Б., е
починал на 04.04.2019 г. – т.е. след датите на сключване на двата застрахователни договора
с въззивника.
Допуснатата и изслушана от СГС съдебно-счетоводната експертиза, която не е била
оспорена и от двете страни и настоящата инстанция също приема, че следва да се кредитира,
като обективна и компетентна е докладвала, че съгласно предоставени данни от
счетоводството на ответника, всички застрахователни щети, фигуриращи в приложение 1
към отговора на исковата молба /посочени и по-горе/ са заведени за обезщетение на
застрахованите лица за нанесени вреди на автомобилите, застраховани със съответните
застрахователни полици, приложени по делото.
Докладвала е и че по всички тази щети въззивникът е изплатил суми на чуждестранни
бюра и кореспонденти за обезщетение, такси и разходи, свързани с обработка на щетите
извън територията на България, както и деклариран ДДС за продажби в бюджета върху
разходи и такси за обработка на щетите, на основание чл. 82, ал. 2 ЗДДС.
Левовата равностойност на изплатените суми са в общ размер на 254 832,84 лева, а
размерът на законната лихва за забава върху изплатеното обезщетение по всяка една от
отделните щети от приложение 1 към отговора на исковата молба, за периода от датата на
съответното плащане до 10.04.2019 г., е общо в размер на 34 701,25 лева.
Докладвала е също, че според справката Хронология на сметка 4831 – „Разчети с
презастрахователи“ с движение за период от 2016 г. до 2019 г., няма възстановени суми от
презастраховател, на ответника.
На поставения въпрос върнати ли са получените премии по процесните полици и ако
да – на коя дата и на кого, експертизата е отговорила отрицателно и е посочила, че е
базирала извода си на предоставените доказателства от самия въззивник.
Първоинстанционният съд е изслушал и съдебно-графическа експертиза, чието
заключение също не е било оспорено от страните и се кредитира като обективно и
компетентно. Същото е категорично, че подписът за „застрахован“ в застрахователна
полица BG/30/115002610625 от 20.10.2015 г. на ЗАД „Далл Богг живот и здраве“ АД, не е
положен от Г. Р. Г..
Гореустановеното от фактическа страна предпоставя следните правни изводи:
Правилно първоинстанционният съд е възприел, че нормата на чл. 520, ал. 1 КЗ по
императивен начин задължава всички застрахователи със седалище в Република България,
както и застрахователите от трета държава, регистрирали клон по ТЗ в Република България,
предлагащи задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите и/или
задължителна застраховка "Злополука" на пътниците, или застраховка по раздел I от
приложение № 1, да правят вноски в Гаранционния фонд в размер и по начин, определени
съгласно ТЗ.
При безсъмнената установеност на релевантните за приложението на посочената
материално-правна норма факти, че размерът и начинът на заплащане на вноските за
гореупоменатите задължителни застраховки е определен с Решение № 100-ГФ/24.01.2019 г.
на КФН, обн. ДВ, бр.12, стр.69, както и че въззивникът-застраховател не е заплатил
дължимата се от него такава в размер на 289 548 лв. до изтичането на определения в с
5
решението срок, нито лихвата за забава върху посочената сума, считано от 11.04.2019 г.
/датата на падежа на задължението/ до 17.06.2018 г. – датата на предявяване на исковата
молба, то правилно първоинстанционният съд е приел и че основателността на предявените
главен и акцесорен иск в случая е поставена в зависимост от основателността на
своевременно въведеното от въззивника-ответник възражението за прихващане.
Фактическият състав на прихващането, уреден от нормата на чл.103 ЗЗД, предпоставя
установяването на следните кумулативни предпоставки за настъпването му: 1/
съществуването на две насрещни и действителни вземания /задължения; 2/ които да имат за
предмет пари или еднородни и заместими вещи; 3/ изискуемост и ликвидност на активното
вземане.
Анализът им определя прихващането като способ за погасяване на две еднородни
насрещни задължения до размера на по-малкото чрез едностранно изявление на една от
страните.
В казуса наличието на посочените предпоставки е безсъмнено, а доводите на
въззивнаемата страна в обратната насока са несъстоятелни, предвид липсата от на
установена от специален материален закон забрана за приложението на обсъдения институт
на общото облигационно право, от една страна и при наличието, от друга страна, на
константна съдебна практика по въпроса, че възражението за прихващане, надлежно
предявено във висящо исково производство, съставлява допустимо процесуално действие за
защита срещу предявен иск и съдът следва да го приеме и да се произнесе по него и при
неликвидно вземане.
Според решаващият състав обаче крайният извод на първоинстанционния съд за
неоснователност на процесното възражение за прихващане следва да се сподели изцяло, по
следните съображения:
На първо място несъстоятелно е оплакването на въззивника, че първоинстанционният
съд неправилно е интерпретирал доводите му относно това дали се позовава на съдебно
решение, с което недействителността на застрахователните договори, посочени в отговора
на исковата молба е прогласена, или е поддържал, че последната следва да се установи в
настоящия процес, като преюдициален въпрос относно съществуване вземанията на
ответника, предмет на възражението за прихващане.
Необходимо е изрично да се посочи, че в отговора по исковата молба /стр.3 и стр.4/
въззивникът недвусмислено е застъпил становище, че макар Гаранционен фонд да не е бил
страна в процесите за прогласяване нищожността на процесните застрахователни полици,
последното не променяло юридическия факт, че българският съд е прогласил нищожността
им. Затова би било недопустимо два съдебни състава да се произнесат по различен начин по
един и същи въпрос, като полицата се приема за нищожна спрямо привидно застрахованото
лице, но действителна за Гаранционен фонд. Обвързването на последния от силата на
пресъдено нещо била само формалност, която няма как да произведе различно правно
решение в друг съдебен процес. За тези си доводи въззивникът се е позовал и на т.4 от ТР №
1/2018 г. на ОСТК на ВКС.
При посочените твърдения и доводи като е изложил мотиви в насока, че
позоваването в отговора на исковата молба на съдебни решения, с които била установена
/прогласена/ нищожността на процесните застрахователни договори, конкретизирани в
същия отговор молба е неоснователно, предвид че тези съдебни решения са
непротивопоставими на Гаранционен фонд, който не е бил страна във въпросните дела,
СГС не е демонстрирал незадълбочен подход към делото в преценката му за твърденията на
ответника, а е спазил стриктно процесуалния закон, като е отговорил адекватно на тези
твърдения и доводи.
Неговите изводи в насока, че по арг. от чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК решението влиза в сила
6
само между страните по делото и техните правоприемници, като същото следва да бъде
зачитано и от съдилищата, съобразно чл. 297 ГПК, само в рамките на неговите субективни
предели, а спрямо трети лица, какъвто в казуса е Гаранционен фонд, няма обвързващо
действие, с оглед характера на предявените искове, следва изцяло да се споделят.
За пълнота само следва да се посочи и че въпреки твърденията си, въззивникът-ответник
не е ангажирал като доказателство по делото съдебните решения за които твърди, че са
прогласили нищожността на застрахователните договори, посочени в приложение № 1 към
отговора по исковата молба, за да се установи безспорно истинността на това твърдение. В
обсъжданото Приложение № 1 към отговора са посочени номера на съдебни решения и дела,
за които обаче не е посочено от кой съд са постановени, вкл. – при участието на кои страни.
Несъстоятелни са и твърденията и доводите, че застрахователните договори /полици/,
сключени с Г. Р. Г., с „Емпен БГ“ЕООД, „Перформънс Рейсинг“ЕООД и „Емопен БГ“ЕООД
са недействителни, поради липсата на съгласие /воля/ за сключването им на страната на
застрахованото лице – за физическото лице и по същите съображения, вкл. поради липса на
представителна власт, за юридическите лица, а с останалите дружества – „Ауто угур“ЕООД,
„Аутомобиле България“ЕООД и „Хаос 2014“ЕООД – поради липсата на подпис за
застрахованото лице.
Според задължителните разяснения, дадени в т.2а на ТР № 1/07.03.2019 г. на ВКС по
т.д. № 1/2018 г., ОСТК на ВКС, по силата на препращащата норма на чл.343, ал.2 КЗ
липсата на съгласие, регламентирано като основание за нищожност на сделките от чл.26,
ал.2 ЗЗД, е приложимо и към договора за задължителна застраховка „ГО“ на
автомобилистите. Според тях порокът липса на съгласие е налице тогава, когато
волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадащи, но някое от тях
или/и двете са дадени при „съзнавано несъгласие“, т.е. при отсъствие на намерение за
обвързване. Налице е и тогава, когато няма две насрещни противоположни по съдържанието
си волеизявления или същите не се отнасят до един и същи предмет.
В случая се поддържа от въззивника, че е налице хипотезата, в която нямало две
насрещни противоположни по съдържанието си волеизявления, т.к. макар формално
договорите да са подписани, липсвала воля от страна на Г. Г. и от страна на
представляващите трите юридически лица за сключването на застрахователните договори.
По отношение на договорите, в които липсва подпис на страната на застрахованото лице
поддържа, че воля за сключване на застрахователен договор изобщо липсва.
Наведените от него доводи в подкрепа на това становище обаче не могат да се споделят,
доколкото неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза е
установила еднозначно, че застрахованите лица по всяка една от процесните полици са
заплатили дължимите се по договора застрахователни вноски, които са били получени и
осчетоводени в счетоводството на застрахователя въззивник като получена застрахователна
премия, вкл. последният е изпратил и данните за тях в Информационния център към
Гаранционен фонд, съгласно изискването на чл. 293, ал. 1, т. 3 КЗ /отм./, респ. – чл.571 КЗ.
Според решаващият състав действайки по посочения начин, последният не е оспорил
валидността на волеизявлението на което и да е от посочените застраховани лица в
процесните случаи, поради което и по арг. от чл.293, ал.3 ТЗ не може да се позовава на
нищожността на сделките.
По приложението на чл.293, ал.3 ТЗ е налице трайна и безпротиворечива съдебна
практика / Решение № 71 от 22.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 11/2009 г., I т. о., ТК, Решение
№ 50 от 25.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 95/2011 г., II т. о., ТК, Определение № 664 от
29.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 2699/2015 г., II т. о., ТК и др./, съобразно която неспазването
на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично
7
до нищожност и това е едно от различията между търговското и гражданското право, където
нищожността настъпва независимо от поведението на страните. Приема се, че в търговското
право неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката, изисква по арг. от
чл. 293, ал. 3 ТЗ оспорване на действителността на сделката, като тази законова постановка
доближава нищожността, поради неспазване на формата за действителност в търговското
право до унищожаемостта на сделките по ЗЗД /чл. 27 и сл./.
В заключение се приема, че нищожността, при неспазване на изискването за форма на
сделката в търговското право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3
ТЗ - "страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се
заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението". Така независимо от
неточното попълване на данните в застрахователната полица и от липсата на положен от
застрахованото лице подпис, след като застрахователят не е оспорвал действителността на
изявлението на това лице, нито относимостта на сключената с него полица към процесния
автомобил, в каквато насока са действията му по приемането на плащането на вноските от
премията от сключилото договора застраховано лице, осчетоводяването на
застрахователната полица и изпращането на данните от нея в Информационния център към
Гаранционен фонд съгласно изискването на чл. 293, ал. 1, т. 3 КЗ /отм./, респ. – чл.571 КЗ.
По този начин изискването за форма на застрахователния договор е преодоляно и
ответникът не може да се позовава на нищожността на сключената между него и
застрахованото лице полица.
В настоящия казус в обжалваното решение първоинстанционният съд изцяло се е
съобразил с цитираната практика, която се споделя и от настоящия състав, поради което и
доводите за неправилност на решението му с развити съображения в обратната насока във
въззивната жалба, са правно несъстоятелни.
Доколкото се поддържа от въззивника, че липсата на предвидената от специалния
закон писмена форма на процесните четири застрахователни договора, в които липсва
подпис на страната на застрахования, предпоставя и липса на волеизявление за същия за
обвързване на посочените в полиците страни от такъв договор, то извънпроцесуалните му
конклудентни действия по приемане на плащанията на застрахователните вноски по тези
договори и осчетоводяавнето им предпоставят, че същият не е оспорил валидността на
волеизявлението на застрахования към момента на сключване на сделките, нито към
момента на изпълнение на задължението на насрещните страни по тях, като ги е приел за
действителни. Ето защо и същият не може да се позовава на нищожността на последните,
поради неспазване на установената от закона форма или липса на съгласие.
За пълнота на изложението е необходимо да се посочи, че съобразно дадените
задължителни указания в т.2а от ТР № 1/07.03.2019 г. на ВКС по т.д. № 1/2018 г. на ОСТК
на ВКС, липсата на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, като основание за
нищожност на застрахователния договор „ГО“ на автомобилистите, не е налице в
хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици
на този вид недействителност няма да настъпят. Липсата на подпис в тези хипотези може да
обективира и липса на съгласие за неговото сключване, но характера на този договор като
абсолютна търговска сделка, сочи на приложимост на правилото на чл.293, ал.4 ТЗ. След
като са налице счетоводни документи, в които по технически начин е инкорпорирано
изявлението на застрахования в насока, че се обвързва валидно и изпълнява своето
задължение по застрахователния договор и застрахователят е приел това изявление, вкл., че
застрахователят е обявил сам като валидна застрахователната полица по реда на чл.571 КЗ
пред Гаранционен фонд, последният не може да претендира недействителност на сключения
договор, поради липса на съгласие на насрещната страна.
На отделно основание, според непротиворечивата практиката на касационната
инстанция, допустимо е разглеждане на възражения за нищожност на договори, които
бранят правата на лицето, което използва това процесуално средство за защита, но не и
8
възражения за нищожност, които бранят права на трето лице, което не участва в
производството, тъй като само и единствено от волята на лицето, чиито права възражението
брани, зависи дали да се позове на последиците от нищожността, както и да ангажира
доказателства за нейното установяване.
Този извод следва от общото правило, че на нищожността на едно правно действие
може да се позове само лице, което има правен интерес от установяването на нищожността с
оглед правните последици /Решение № 269/22.10.2012 г. по гр. д. № 307/2012 г. на ВКС, II г.
о. /.
Като изцяло споделя това разбиране решаващият състав приема, че в случая
въззивникът не може да въвежда възражение за нищожност на процесните договори,
независимо, че е страна по тях, поради причина, че същите не носят подписа на насрещната
по договора страна, която няма качеството на такава в настоящето производство. Като
поддържа твърдения за липса на договорни правоотношения поради наличието на порок,
свързан с правосубектността и липсата на волеизявление на другата страна, същият
напрактика упражнява чужди права пред съд, което е недопустимо, с изключение на
случаите на процесуална субституция, какъвто настоящият не е.
На отделно самостоятелно и допълнително основание във връзка с така изложеното по
отношение на застрахователната полица /договор/ на застрахованото лице „Аутомобиле
България“ЕООД, чийто управител К. К. се установи безсъмнено, че е починал преди
сключване на договора, следва да се допълни, че всички изтъкнати от въззивника твърдения
и доводи в подкрепа на поддържаното от него становище в отговора по исковата молба и
въззивната жалба, се основават единствено на установеното от нормата на чл. 157, ал. 1 ТЗ,
според която дружеството, в което капиталът се притежава от едно физическо лице, се
прекратява със смъртта му, ако не е предвидено друго или наследниците не поискат да
продължат дейността му.
Няма спор, че горното твърдение е съобразено с цитираната материална норма от ТЗ,
но същото не държи сметка за обстоятелството, че с прекратяване на дружеството със
смъртта на едноличния му собственик то не загубва персонификацията си и продължава да
съществува в правния мир като отделен правен субект, но с ограничена способност за
участие в правния живот, дължаща се на липсата на орган, който да формира и изразява
воля. В подкрепа на този аргумент следва да се посочи, че според общодостъпните данни в
ТР и към настоящия момент дружеството „Аутомобиле България“ЕООД, макар и с
прекратена търговска дейност е в производство по ликвидация, като не е заличено от ТР.
От изложеното следва, че към датата на сключване на договора за застраховка „ГО“
посоченото дружество, след като е платило застрахователни вноски по сключения договор,
които са приети от застрахователя, е могло и е било представлявано от лице, различно от
починалия едноличен собственик на капитала му и негов управител, което не е имало
представителна власт.
Ето защо и т.к. няма спор, че застрахователните договори, какъвто е и този, сключен
между въззивното дружество и „Аутомобиле България“ЕООД, са абсолютни търговски
сделки и за тях са приложими всички установени от ТЗ правила за такива сделки, вкл. и
разписаното в чл.301 ТЗ, а именно, че когато едно лице действа от името на търговец без
представителна власт се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се
противопостави веднага след узнаването, то по арг. от т.2 на ТР № 5/12.12.2016 г. на ВКС по
т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК следва, че посоченият договор е сключен при висяща
недействителност.
Според задължителните мотиви на т.2б от вече цитираното ТР № 1/07.03.2019 г. на ВКС
по т.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, е недопустимо прогласяването нищожност на договор
за задължителна застраховка „ГОА“, поради липса на представителна власт за
застрахования, по предявен иск на застрахователя. Горният извод е направен във връзка с
9
приетото в т.2 на друго ТР - № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, според която договор,
сключен от лице действало без представителна власт или извън пределите на учредената
такава, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените от него правни
последици, които настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го
потвърди съобразно изискването на чл.42, ал.2 ЗЗД. Дори при отказ от потвърждение обаче
такъв договор не е нищожен по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, като на
недействителността, която от висяща става окончателна, може да се позове, вкл. съдебно или
извънсъдебно само лицето, от името на което е сключен или универсалните му
правоприемници. Поради тази причина и застрахователят не е активно процесуално
легитимиран да предяви иск за прогласяване недействителността на сключен без
представителна власт или извън пределите на учредена такава за застрахования, бил той
физическо или юридическо лице, договор по задължителна застраховка гражданска
отговорност.
От горепосоченото следва, че изложените от ответника-въззивник доводи за
нищожност на процесната полица, са всъщност такива за наличието на висяща
недействителност, по смисъла на чл.42, ал.2 ЗЗД, но след като в случаи като процесния
застрахователят не може да се защити с иск за прогласяване недействителността на
сделката, той не може да се защити и с възражение за прихващане и формулираното в
такава насока се явява неоснователно.
Изложените мотиви за невъзможността застрахователят да се позове на нищожност на
застрахователния договор поради причината, че не е оспорил валидно и надлежно
валидността на волеизявлението на насрещната страна, важат в пълна степен и за
застрахователните договори, в които на страната на застрахования е положен подпис – т.е.
налице е формално спазване на изискуемата се форма на застрахователния договор, но се
оспорва от въззивното дружество валидността на волеизявлението на застрахованото лице
по договора с твърдения, че то не изхожда от лицето, посочено формално като застрахован
/Г. Р. Г./, нито от негов законен представител, поради което и не може да ги обвърже.
За същите е необходимо да се допълни и следното:
Безсъмнено установения по делото от обсъдената съдебно-графична експертиза факт,
че подписът в полицата, отнасяща се до застраховането на л.а. марка Фиат, с рег. № *** не е
изпълнен от посочения като негов собственик Г. Р. Г. – т.е. документът не е автентичен в
посочената му част, не предпоставя еднозначен извод на липса на воля за сключване на
застрахователен договор, предвид че по арг. от чл.483, ал.1, т.1 КЗ договорът за застраховка
„ГО“ може да се сключи от всяко друго лице, различно от собственика на МПС.
От друга страна дори да се приеме за доказан фактът, че и подписите под останалите
три застрахователни полици, касаещи „Емпен БГ“ЕООД, „Перформънс Рейсинг“ЕООД и
„Емопен БГ“ЕООД не са положени от представляващите ги лица /факт, който нито е приет
за неподлежащ на доказване, нито е доказан при условието на пълно и главно доказване от
въззивника в хода на процеса/, то последният предпоставя единствено, че договорите са
сключени без представителна власт в лицето на подписалите ги на страната на
застрахования. А както вече се посочи, в тази хипотеза е недопустимо прогласяване
нищожността на договорите, както по предявен иск на застрахователя, така и по въведено от
него възражение за прихващане.
Вече изложените съображения обосноваван и неоснователност на възражението на
въззивника за нищожност на всяка една от процесните застрахователни сделки, поради
отсъствието на застрахователен интерес от сключването им, с оглед твърдяната липса на
съгласие от страната на застрахованите лица.
Такава, по изложените вече съображения, не се установи.
Ето защо и поради недоказаност на въведеното възражение за прихващане, основаващо
се на нищожността на процесните осем договора за задължителна застраховка "ГОА" на
10
сочените от въззивника основания се налага правния извод, че всеки един от тези договори е
породил правно действие, което в лицето на въззивника означава, че е възникнало
задължение да заплати следващото се застрахователно обезщетение за причинените от
застрахованите при него автомобили вреди на трети лица, вкл. и когато това е станало извън
територията на страната. Като е сторил това, за което са налице безсъмнени доказателства,
въззивникът е изпълнил свое, а не чуждо /на Гаранционен фонд/ задължение, поради което и
последният няма задължение да му възстанови платените в изпълнение на валидни
договорни правоотношения суми за обезщетения, както и обезщетения за забава върху тях.
В този смисъл и като е приел, че заявеното в производството възражение за прихващане
е изцяло неоснователно и е уважил в пълен размер както главня, така и предявения
акцесорен, иск, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва
да се потвърди.
Съобразно изхода от спора пред настоящата инстанция и по правилото на чл.78, ал.3
ГПК в тежест на въззивника следва да се поставят сторените от въззиваемата страна по
делото разноски и пред въззивния съд, претендирани с отговора по въззивната жалба в
размер на 300 лв., определени по реда на чл.25, ал.1 от Наредбата за плащането на правната
помощ и чл.78, ал.8 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260307/09.11.2020 г., постановено по т.д. № 1123/2019 г. по
описа на СГС, ТО.
ОСЪЖДА „ЗАД Далл Богг Живот и Здраве“АД, ЕИК ********* да заплати на
Гаранционен фонд, гр.София, ул.Граф Игнатиев“ № 2, ет.4 сумата от 300 лв. сторени
разноски пред въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение на процесуалния
му представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11