Р Е
Ш Е Н И Е № 1830
гр. Пловдив, 04.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр. състав, в публично съдебно заседание на двадвадесет и шести май две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 16584 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от М. Ж.С., EГН **********,*** против „СИЕНИТ ИНВЕСТ”АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, р-н Тракия, Югоизточна промишлена зона, ул.”инж. Асен Йорданов" № 7”, с която е предявен иск по чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 11 400 евро - главница, представляваща договорна неустойка съгласно чл.2.8.2. от договор от 27.12.2011 г., изчислена за период от 10.01.2015г. до 10.10.2019г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.10.2019 г. до окончателното й изплащане. Претендират се и разноски.
Ищецът, в качеството си на
собственик на правото на строеж на *** на сграда, находяща се в гр. П. е
възложил на „СИЕНИТ ИНВЕСТ" ООД. ЕИК ********* да построи и въведе в
експлоатация магазина и сградата в която същия се намира.
Ищецът придобива собствеността на
основание нотариален акт № ***.
В деня на подписване на нотариалния акт за покупка на правото на строеж
между ищеца и „СИЕНИТ ИНВЕСТ”ООД, ЕИК
*********, чийто правоприемник е ответникът „СИЕНИТ ИНВЕСТ"АД, е подписан
договор за строителство, по силата на който е възложено строителството и
извършването на строителните работи по изграждане на самостоятелен обект в „***”,
находяща се в ***, а именно: *** на сградата /кота +0,00м./, със застроена площ
от 31.46кв.м.при граници: от север -офис № 3: от изток - магазин № 5, от юг
-вътрешен проход на сградата, и от запад магазин №3, ведно с 0.435% (нула цяло
и четиристотин тридесет и пет хилядни процента) идеални части от общите части
на сградата, представляващи 2.51 /две цяло и петдесет и една стотни/кв.м.,
предвиден за построяване в „***”, за която е одобрен Инвестиционен проект -
фаза „Технически проект" на 30.09.2011г. Община ***/съгласно Ситуационен
план от 02.02.2010г. на *** и Обемно-устройствено проучване, съгласувано на
24.06.2009г. от Община ***/, предвидена за изграждане в Поземлен имот с
идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.П., ***,
одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на ***, с плот от 200бкв.м„ с
начин па трайно предназначение на територията:урбанизирана, с начин на трайно
ползване: Високо застрояване /над 15м./. стар идентификатор: ***,
общ.обслужване и жил.застрояване, при съседи по скица № ***.
В деня на подписване на нотариалния акт и договора за строителство, ищецът
сочи, че е изпълнила задължението си за
плащане на цената за изпълнение на CMP, а именно - платила е 20 000 лева в
полза на ответника. Съгласно чл.2.5.1. от сключения договор, описан по — горе
дружеството - изпълнител се е задължило да снабди обекта, собственост на ищеца
и сградата, в която се намира същия с акт образец 15. Съгласно чл.2.5.1. от
договора/изречение последно/ Дружеството - Изпълнител се е задължило да снабди
обекта и сградата, в която се намира същият с разрешение за ползване в срок до
2 месеца след снабдяване па сградата с акт образец 15. Kaтo се има предвид
уговорения срок за снабдяване на сградата с акт образец 15, то се сочи, че срокът за въвеждане в
експлоатация е 38 месеца след 27.12.2011 г. /дата на подписване на договорите/.
Предвиденият в договора 36-месечен срок за изграждане на сградата и обекта
на ищеца е изтекъл на 27.12.2014г.,
когато е следвало да е подписан и акт обр.15.
Към настоящия момент 4 години и 10 мес. след изтичане на уговорения срок,
се сочи, че задълженията на Изпълнителя не са изпълнени, сградата не е
изградена до акт 15 и не е въведена в експлоатация.
Съгласно чл. 2.8.2 от договора при забава на изпълнителя да изгради обекта
в договорения срок, последният дължи
неустойка в размер на 200 евро месечно, е падеж 5-то число на съответния месец до получаване на разрешение за ползване на
магазина и сградата.
В т. 2.8.3. от договора, страните са
уговорили 14-дневен безпенален срок, в който срок неустойката за забава не се
дължи. Следователно по договора неустойката за забава следвала бъде с начален
момент от 10.01.2015 г.
В предходния смисъл считано от 10.01.2015г. до 10.10.2019г. са изминали 57
месеца, в които Дружеството - Изпълнител не е изпълнило задължението си за
снабдяване на сградата с акт образец 15 и въвеждане в експлоатация.
Съобразно уговореното Дружеството – Изпълнител се сочи, че дължи на
неустойка за забавено изпълнение в размер на 11 400 /единадесет хиляди и
четиристотин евро/, изчислени като 57 месеца по 200 евро за всеки месец/. На
основание изложените доводи се моли предявеният иск да се уважи. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е
депозирал отговор на исковата молба,с който оспорва изцяло - по основание и по размер -
предявените с исковата молба претенции. Сочи, че претенцията за неустойка е
погасена по давност - за периода от 10.01.2015г. до 14.10.2016г. Посочва, че
срокът за строителство е определен на 36 месеца от подписването на договора за
строителство на 27.12.2011 г., като се договаря след него допълнителен
2-месечен срок за въвеждане в експлоатация на строежа с Разрешение за ползване,
с което срокът за извършване на строителството става 38-месечен. Освен това се
сочи, че е договорен и безпенален срок от 14 дни, в който срок неустойка за
забава не се дължи (т.2.5.1. и т.2.8.3 от Договора за строителство от
27.12.2011г.).
С това срокът, който се счита за
забава, започва да тече от 11.03.2015г.
В т.2.8.2. от Договора за строителство
от 27.12.2011г. е предвидена неустойка за забава на строителството в размер на
200 евро на месец, с падеж до 5-то число на съответния месец. Предвид
допълнителния 2-месечен срок и безпеналния 14-дневен срок, падежът на
санкционното вземане е настъпил на 11.03.2015г„ т.е. вземането е станало
изискуемо на 11.03.2015г. или: началният срок за търсене на неустойка започва
да тече от 11.03.2015г. (а не както се твърди в исковата молба - 10.01.2015г.)
и е изтекъл на 10.03.2018г.
Съгласно чл. 111, б.“б“ ЗЗД, с
изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за обезщетения и
неустойки от неизпълнен договор. Исковата молба е постъпила в Съда на
14.10.2019г. В тази връзка се твърди, че претенцията за неустойка за периода от 10.01.2015г. до
14.10.2016 г., т.е. за 22 месеца, в размер на сумата 4 400 евро, е погасена по
давност. Прави се възражение за прекомерност на неустойката. Излагат се подробни доводи за характера на
неустойката и нейната обезпечителна, обезщетителна н санкционираща функции.
Сочи се, че биидейки парично задължение, с обезщетителен характер при
неизпълнение или забавено изпълнение, неустойката е съпоставима с обезщетението
за забава - законната лихва, предвидено в нормата на чл.86, ал. 1 ЗЗД, чието второ
изречение постановява, че за действително претърпените вреди в по-висок размер
кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Посочва се,
че в исковата молба не се съдържат
твърдения за претърпени вреди и за техния размер. Сочи се, че нормата на чл.92,
ал.2 ЗЗД предвижда, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с
претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти,
възможност за съда да намали нейния размер. В тази връзка се посочва, че строителството на сградата, на чийто първи
(партерен) етаж е ситуиран процесният МАГАЗИН № *** е във фаза „груб строеж“,
за което свидетелстват официалните документи:
- Удостоверение
изх.№ *** издадено от ***;
- Констативен
протокол от 13.09.2018г., издаден от ***, приложен към същото Удостоверение.
- Акт
обр. 14 за приемане на конструкцията от 10.10.2016 г,;
Твърди се, че са налице и данни за прекомерност на
претендирата неустойка, а именно: неустойката е определена на 200 ЕВРО месечно, като липсва горна граница,
което е неприемливо, предвид задължителния в облигационните отношения „баланс“
на интересите и на двете страни по договора; стойността на СМР за процесния
магазин е определена в договорите: 20 000 лева;
размерът на претендирата неустойка по исковата молба е 11 400 евро,
което в левова равностойност по фиксинга на БНБ към 19.11.2019 г. е 22 296,28
лева, който надхвърля значително стойността на СМР за магазина; размерът на
законната лихва за забавата, изчислен върху сумата 20 000 лева, за
претендиралия в исковата молба 56-месечен срок на забава по ел.програма
calculator.bg, е 9 642,90 лева, което,
съпоставимо с претендираната сума 22 296,28 лева (11 400 евро), прави
неустойката около три пъти по-голяма; размерът на законната лихва върху сумата
20 000 лева за периода 15.10.2016г. - 14.10.2019г. (непогасена по давност), е 6
083,33 лева, което съпоставимо с непогасената претенция от 14 000 лева (7 000
евро) също прави неустойката около три пъти по-голяма; с присъждането на
неустойка в такъв висок размер, би се достигнало до неоснователно обогатяване
на ищцата, която в случая злоупотребява с правото си.
При тази фактическа обстановка - за
частично изпълнение в значителна степен на задължението за построяване на
магазина, както и за прекомерност на неустойката, ответникът моли съда да
намали размера на неустойката, „в сравнение е претърпените вреди“ от ищцата.
Прави възражение за недопустимост на
претенцията за законна лихва, а при условията на евентуалност за нейната
неоснователност. Цитира съдебна практика и теория в подкрепа на изложеното,
като сочи, че е налице анатоцизъм.
Посочва, че предвид обезщетителния и обезпечителен характер, както на
неустойката, така и на мораторната лихва, per argumentum a fortiori - щом
законът забранява да се олихвяват изтекли мораторни лихви, чийто размер е
императивно законово определен, то на още по-силно основание посочената забрана
следва да важи за олихвяване на договорната неустойка, която в настоящия случай
е уговорена в размер, почти три пъти по-висок от мораторната/законната лихва и
не е договорено нейното олихвяване. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение. Моли искът да се отхвърли.
Претендира разноски. Твърди, че са в процес на преговори за сключване на
спогодба с ищеца.
В първото по делото съдебно заседание е
депозирана молба за изменение на предявените искове от ищеца, като е оттеглена
претенцията за договорна лихва за периода от 10.01.2015 г. до 10.10.2016 г. за
сумата от 4200 евро. Производството по делото е прекратено в тази част с влязло
в сила определение, като предмет на делото е осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 7200 евро – договорна неустойка за периода от 10.11.2016 г.
до 10.10.2019 г., ведно със законна лихва върху нея, считано от подаването до
окончателно изплащане.
Съдът, въз основа на доказателствата и фактите, които се установяват с
тях, както и с оглед на наведените от ищеца доводи, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Не
се спори и от приетите по делото доказателства се установява, че на 27.12.2011 г. е сключен договор за
строителство с посочените от ищеца клаузи, уреждащи задължение за заплащане на
договорна неустойка. Не се спори и че ищеца е платил на ответника сума в размер от 20 000 лв. по договора за строителство.
Съгласно подписания между страните договор за строителство е възложено
строителството и извършването на строителните работи по изграждане на
самостоятелен обект в „***”, находяща се в ***, а именно: ***на сградата /кота
+0,00м./, със застроена площ от 31.46кв.м.при граници: от север -офис № 3: от
изток - магазин № 5, от юг -вътрешен проход на сградата, и от запад магазин №3,
ведно с 0.435% (нула цяло и четиристотин тридесет и пет хилядни процента)
идеални части от общите части на сградата, представляващи 2.51 /две цяло и
петдесет и една стотни/кв.м., предвиден за построяване в „***”, за която е
одобрен Инвестиционен проект - фаза „Технически проект" на 30.09.2011г.
Община ***/съгласно Ситуационен план от 02.02.2010г. на ***, общ.обслужване и
жил.застрояване, ***, въз основа на Заповед ОА-1955 от 27.07.20071., Заповед 09
ОА-1756 от 03.07.2009г. и Обемно-устройствено проучване, съгласувано на
24.06.2009г. от Община Пловдив/, предвидена за изграждане в Поземлен имот с
идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на ***,
одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на *** на АГКК, находящ се в ***,
с плот от 200бкв.м„ с начин па трайно предназначение на
територията:урбанизирана, с начин на трайно ползване: Високо застрояване /над
15м./. стар идентификатор: ***.
В деня на подписване договора за строителство, ищецът е изпълнила задължението си за плащане на
цената за изпълнение на CMP, а именно - платила е 20 000 лева в полза на
ответника, от което следва, че същата е изправна страна по договора.
Съгласно чл.2.5.1. от сключения
договор за строителство, дружеството - изпълнител се е задължило да снабди
обекта, собственост на ищеца и сградата, в която се намира същия с акт образец
15. Съгласно чл.2.5.1. от договора/изречение последно/ Дружеството - Изпълнител
се е задължило да снабди обекта и сградата, в която се намира същият с
разрешение за ползване в срок до 2 месеца след снабдяване па сградата с акт
образец 15. В договора е уговорен 36-месечен срок за изграждане на сградата и
обекта на ищеца, който е изтекъл на 27.12.2014г. Спазването на срока се
удостоверява с подписване на приемо – предавателен протокол – образец 15, като
в 2-месечен срок от подписване на протоколо, Сиенит инвеств ООД въвежда
сградата в експлоатация с разрешение за ползване.
Съгласно чл. 2.8.2 от договора при забава на изпълнителя да изгради обекта
в договорения срок, последният дължи
неустойка в размер на 200 евро месечно, е падеж 5-то число на съответния
месец до получаване на разрешение за
ползване на магазина и сградата. В т.
2.8.3. от договора, страните са уговорили 14-дневен безпенален срок, в който
срок неустойката за забава не се дължи.
От така изложеното по – горе следва, че
изпълнителят е изпаднал в забава, считано от 10.03.2015 г., като се
вземе предвид 2 месечния срок за снабдяване с разрешение за ползване и
уговорения 14 дневен гратисен период.
Не се спори от ответника и от събраните по делото доказателства не се
установява същият да е изпълнил задълженията си в така договорения срок. От
приложените и приети по делото писмени доказателства, представени от ответника,
се установява, че към 17.09.2018 г. процесната административно – търговска
сграда е във фаза завършен груб строеж, като все обектът, собственост на ищеца
не е снабден с акт образец 15.
Ответникът е направил възражение за
погасяване по давност на част от претенцията за неустойка във връзка, с
което ищецът е оттеглил част от исковата претенция за периода от 10.01.2015 г.
до 10.10.2016 г. С влязло в сила определение производството в
тази част е прекратено, като предмет на делото е претенция за неустойка за
периода от 10.11.2016 г. до 10.10.2019 г. т.е. 3 години преди депозиране на
исковата молба, което обуславя и неоснователност на възраженията за погасяване
по давност на претенцията за неустойка.
Следва да се разгледа и направеното
от ответника възражение за прекомерност на неустойката.
Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Според чл. 92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи да обезщетение на вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Освен обезпечителната и обезщетителната функция неустойката изпълнява и наказателна функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойката и когато вреди изобщо не са настъпили или когато размерът и надхвърля този на вредите. Посочените норми имат диспозитивен характер. Доколкото липсват конкретни предписания, страните са свободни сами да изберат начина на определяне на неустойката, за неизпълнение на кое договорно задължение се уговаря и в какъв размер - като глобална сума или като част /най-често %/ от главното задължение, както и да определят сроковете и начина на плащането й.
По силата на чл. 26, ал.1, пр. трето ЗЗД, нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Разпоредбата намира приложение и при търговските сделки съгласно препращаща норма на чл. 288 ТЗ. Действително, в цитираната норма на ЗЗД не се дефинира понятието „добри нрави” , но тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването им приравнявайки го по последици с нарушаването на закона, вложеният в това понятие смисъл следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и зачитането им е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на индивидуалния интерес на някоя от договарящите страни. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяването на несправедливо облагодетелствуване – аргумент от разпоредбите на чл. 289, чл. 302, чл. 307 ТЗ, чл. 20 ЗЗД и др. В тази връзка въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорената неустойка следва да бъде решен чрез прилагане на комплексен подход отчитащ фактори като: свобода при договарянето, равнопоставеност на страните, функцията на неустойката, възможност неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.
Поначало неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода на неизпълнение на задължението от страна на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката е поставено в пряка зависимост от неизправността на самия длъжник. Забавеното изпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да се ограничат единствено от погасяването по давност на претенцията с оглед разпоредбата на чл. 111, б.”б” ЗЗД . Непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката не нарушава общоприетите принципи за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, а по-скоро стимулира длъжника за точното изпълнение на договорните му задължения. В тази връзка в решение № 4/25.02.2009 г. по т.д. № 359/2008 г., постановено от състав на Търговска колегия на ВКС при условията на новия ГПК е прието, че сама по себе си липсата на уговорка за краен предел като срок, до който да се начислява неустойката за забава не накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1 пр. трето ЗЗД, поради което изводът за нищожност на клаузата за неустойка за забава при търговска сделка на посоченото основание не може да бъде обоснован единствено с посочения критерий.
В случая предмет на спора е неустойка за забавено изпълнение от страна на строителя на задължението му да построи и предаде в срок от 36 месеца договорените обекти в новопостроената сграда на собствениците – учредители на правото на строеж и в допълнителен 2 месечен срок обектът да бъде снабден с разрешение за ползване. Претендира се уговорената в т. 2.8.2. от процесния договор неустойка от 200 евро месечно до получаване на разрешение за ползване на магазина. Видно от данните по делото размерът на дължимата неустойка е нараснал значително не в резултат на завишена база при формирането й, а поради продължителното не изпълнение от страна на длъжника. Подобно продължително неизпълнение не обуславя нищожност на клаузата за неустойката, липсва основание да се приеме, че същата противоречи на закона или на добрите нрави.
Своето забавено изпълнение строителят е поел да
обезщети с неустойката по анекса. Вземането за неустойка спрямо строителя е
установено по основание и размер, като не се спори, че ищцата е изправна страна
по договора, като е заплатила уговорената в договора сума от 20 000 лв. с
оглед и на което същата може да претендира неустойка за неизпълнение от страна
на ответника.
Съгласно установената съдебна практика по
приложението на чл. 92, ал.1 ЗЗД, задължението за неустойка се поражда от факта
на неизпълнение на това договорно задължение, което тя обезпечава и обезщетява.
Затова неустойка се дължи от неизправната страна по договора когато е налице
онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена. Именно поради тази
причина не подлежат на установяване действителните вреди от неизпълнението,
както би било при претеция за обезщетение въз основа на закона, а не въз основа
на договорна уговорка. ( решение № 111 от 28.07.2009 г. по т.д. № 714/2008 г.
ІІ т.о. и решение № 240 от 15.01.2014 г. по т.д. № 959/2012 г. ІІ т.о ВКС). Страните
са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключването на
всеки договор, както и от неизпълнението на всяко отделно поето задължение по
него , единственото ограничение при неустойката е ,както вече се каза , да съобразяват повелителните норми на закона и
добрите нрави. В случая тези норми са съобразени, като съдът счита, че
неустойката не се явява прекомерна такава и не противоречи на повелителните
норми на закона и на добрите нрави.
На основание гореизложените съображения
съдът счита предявеният иск за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 7200 евро – договорна неустойка за
периода от 10.11.2016 г. до 10.10.2019 г.
за основателен и доказан по размер, поради и което същият следва да се
уважи.
Следва да се присъди и претендираната
законна лихва. В случая неустойката не е уговорена да обезпечи вреда
от неизпълнение на срочно парично задължение, а сама представлява уговорено
отнапред парично обезщетение за неизпълнение на друго по естество задължение , поради и което върху нейния размер се дължи
лихва за забава на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД , в случая от датата на депозиране
на исковата молба. В този смисъл е
Решение № 23/13.03.2018 г. по гр.д. № 1740/2017 г. по описа на ВКС, ІІІ-то гр.
отделение.
Отговорност за разноски.
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК в полза
на ответника се дължат разноски, съразмерно на прекратената част от
производството. При прекратяване на производството, на
основание чл.78,ал.4 ГПК ответникът има право да получи разноските,
направени преди прекратяване на производството по повод защитата
срещу предявения иск. Ответникът
претендира разноски в размер от 1187 лв. – платено адвокатско възнаграждение,
от които съразмерно на прекратената част от производство следва да се присъди сумата от 437,32
лв. Ищецът претендира разноски в размер от общо 2091,86 лв., от които сумата от
891,86 лв.- платена държавна такса и 1200 лв.- платено адвокатско
възнаграждение. Ответникът е направил възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение, което съдът счита за неоснователно. Съгласно чл.7,
ал. 2, т. 3 от НАРЕДБА № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на сключване на
договора за правна защита и съдействие минималният размер на адвокатското
възнаграждение е 1198, 89 лв., като платеният такъв от 1200 лв. е близък до
минимума и напълно отговаря на усилията на защита по осъществяването на
процесуално представителство по делото.
Съразмерно на уважените претенции в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски в общ размер от 1321,17 лв.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „СИЕНИТ ИНВЕСТ”АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, р-н Тракия, Югоизточна промишлена зона, ул.”инж. Асен Йорданов" № 7” да заплати на М. Ж.С., EГН **********,*** сумата от 7200 евро - главница, представляваща договорна неустойка съгласно чл.2.8.2. от договор от 27.12.2011 г., изчислена за период от 10.11.2016г. до 10.10.2019г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.10.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1321,17 лв.- разноски, съразмерно на уважената част от претенцията.
ДОПЪЛВА Определение от 26.02.2020 г. за частично прекратяване на производството, като ОСЪЖДА М. Ж.С., EГН **********,*** да заплати на „СИЕНИТ ИНВЕСТ”АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, р-н Тракия, Югоизточна промишлена зона, ул.”инж. Асен Йорданов" № 7” сумата от 437,32 лв. – разноски, съразмерно на прекратената част от производството.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Решението, в частта, с която се допълва протоколно определение с присъждане на разноски, има характер на определение и подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ