№ 1193
гр. Бургас, 17.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:МариА. Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно гражданско дело
№ 20232100501618 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Металик-М“ ЕООД, чрез
пълномощника му адв. Цветанка Ботева от Адвокатска колегия – Пловдив,
срещу Решение № 1346 от 16.06.2023 г., постановено по гр. д. № 3854/2022 г.
по описа на Районен съд – Бургас, в частта, с която е отхвърлен искът по чл.
86, ал. 1 ЗЗД на въззивника срещу „Аджис билд“ ЕООД за сумата над 5515,77
лв. до 8051,17 лв., представляваща лихва за забава върху просрочена главница
по Договор за строителство от 17.09.2018 г., ведно със законната лихва върху
присъдената сума от датата на завеждане на исковата молба – 14.06.2022 г., до
окончателното й изплащане.
Решението е влязло в сила в частта, с която искът е уважен за 5515,77
лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на
исковата молба – 14.06.2022 г., до окончателното й изплащане.
От мотивите и диспозитива на решението става ясно, че според съда
сумата по Фактура № **********/30.04.2019 г. не се дължи за целия исков
период (02.05.2019 г. до 13.06.2022 г.), а по Фактура № **********/28.03.2019
г. се дължи само за периода от 15.06.2021 г. до 21.12.2021 г., т.е. искът е
неоснователен за периода от 02.04.2019 г. до 14.06.2021 г. и от 22.12.2021 г.
до 13.06.2022 г.
Във въззивната жалба се сочи, че решението е неправилно относно
размера на присъдената сума. Съдът следвало да се довери на съдебно-
1
счетоводната експертиза, тъй като тя установявала периода, основанието и
размера на дължимата лихва. Изтъква се, че решението не е подробно и
обосновано и че са налице противоречиви мотиви, довели до грешни изводи
на съда. Въззивникът моли решението да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, с което иска да бъде уважен изцяло. Претендират се
деловодните разноски.
Въззиваемото дружество „Аджис Билд“ ЕООД не е подало отговор на
въззивната жалба и не е взело становище по същество.
Относно валидността и допустимостта на решението:
Страните нямат оплаквания във връзка с валидността и допустимостта
на решението. В съответствие със задължението си по чл. 269 ГПК обаче
въззивният съд извърши служебна проверка и установи, че решението е
валидно, а в обжалваната част е допустимо.
След като извърши преценка на доказателствата по делото и
доводите на страните, съдът намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е уточнявана многократно. В открито съдебно
заседание пред първата инстанция на 16.05.2023 г. е направено изменение на
размера на иска, като размерът му е увеличен от 7420,80 лв. на 8051,17 лв. За
исков период следва да се счита първоначално заявеният: от 02.04.2019 г. до
13.06.2022 г. по Фактура № **********/28.03.2019 г. и 02.05.2019 г. до
13.06.2022 г. по Фактура № **********/30.04.2019 г., тъй като страната е
пропуснала срока за изменение на основанието на иска и не може да посочва
различен период.
На 17.09.2018 г. е сключен Договор за строителство между „Аджис
Билд“ ЕООД, в качеството му на възложител, и „Металик – М“ ООД, в
качеството му на изпълнител, по силата на който ищецът е следвало да
извърши със собствени средства строителни работи на посочен в договора
обект: търговски комплекс на две нива и магазин за спортни стоки, с паркинг
и трафопост.
В чл. 2 от Договора за строителство страните са уговорили, че
окончателното плащане се извършва в срок до 15 календарни дни след
подписване и представяне на протокол образец 19 за действително извършени
и приети без възражения и забележки, и подлежащи на разплащане видове
работи, и представяне на фактура.
По делото са приети Протокол образец 19 № 1 от 28.03.2019 г. за СМР
на стойност 325 593,97 лв., Протокол образец 19 № 2 от 28.03.2019 г. за СМР
на стойност 28 384,76 лв. с ДДС и Протокол образец 19 от 30.04.2019 г. за
2442,85 лв. с ДДС, които протоколи не се спори, че са подписани от
представители на двете страни.
„Металик – М“ ООД е издало Фактура № **********/28.03.2019 г. за
СМР въз основа на Протокол образец 19 № 1 и Протокол образец 19 № 2 за
2
113 978,74 лв. с ДДС, както и Фактура № **********/30.04.2019 г. за СМР
въз основа на Протокол образец 19 № 3 за 2442,85 лв. с ДДС.
Ищцовото дружество е представило журнал сметка № 411 за 2019 г.,
2020 г. и 2021 г., както и копие на аналитична ведомост за периода от
01.01.2020 г. до 28.01.2021 г., в които е посочено на кои дати са извършвани
плащания по процесните фактури.
Изготвена е и приета съдебно-икономическа експертиза. Поставени са
въпроси дали процесните фактури са осчетоводени в счетоводството на
ответник; дали са посочени в дневниците за покупките и в справката
декларация за съответния период; правени ли са плащания от ответника към
ищеца по фактурите. Вещото лице е посочило, че не може да отговори дали
фактурите са осчетоводени и дали са правени плащания, тъй като ответникът
е отказал да предостави счетоводни справки и не е отговорил на поставените
от вещото лице въпроси.
Настоящият съд намира, че в случая спрямо ответника следва да се
приложат последиците на чл. 161 ГПК, като се приемат за доказани фактите,
относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати
доказателства. Следователно и двете фактури са осчетоводени от ответното
дружество, а плащанията са извършени съобразно твърденията в ищеца: по
Фактура № **********/28.03.2019 г. на 19.04.2019 г. – 30 000 лв. 02.08.2019 г.
– 10 000 лв., 16.08.2019 г. – 10 000 лв., 26.08.2019 г. – 10 000 лв., 30.09.2019 г.
– 10 000 лв., 13.09.2019 г. – 7000 лв., 09.01.2020 г. – 20 000 лв., 24.09.2020 г. –
5000 лв., 29.06.2021 г. – 2000 лв., 14.07.2021 г. – 3000 лв., 22.12.2021 г. –
6978,94 лв.; по Фактура № 793/30.04.2019 г. – пълно плащане на 21.12.2021 г.
Не е верен изводът на съда, че задължението по Фактура № 793/30.04.2019 г.
не се дължи въобще, тъй като нямало твърдения кога е извършено плащане.
Въззивният съд може да приеме фактическа обстановка, различна от приетата
от въззивния съд.
Ищецът е разяснил, че плащанията са извършени, без да се посочва
задължението по коя фактура се погасява. Съобразно правилото на чл. 76, ал.
1 ЗЗД този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения,
ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от
тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него
задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се
най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват
съразмерно. В случая плащанията са отнесени към по-голямото и по-старо
задължение, така че е спазено посоченото по-горе правило.
Относно втория въпрос по експертизата вещото лице е отговорило, че
от справка в НАП е установило, че Фактура № 793/30.04.2019 г. е включена в
Дневник „Покупки“ на ответното дружество за м. април 2019 г. и е отразена в
раздел Б – данни за упражнено право на данъчен кредит, съгласно справка
декларация за ДДС с номер 02002889994/09.05.2019 г. За Фактура №
**********/28.03.2019 г. обаче не е открита информация в справката на НАП.
Според вещото лице справките за месец март 2019 г. са непълни.
Според настоящия съд задължението е доказано – представен е
3
договорът и протоколите за приета работа, а фактурите са осчетоводени и по
тях са извършвани плащания. Фактът, че за една от тези фактури няма данни
да е ползван данъчен кредит не може да доведе до извод, че липсва
задължение.
Въз основа на изложеното съдът намира, че плащането по фактурите
следвало да бъде извършено в уговорения между страните 15-дневен срок от
подписване на протоколите образец 19: по Фактура № 793/30.04.2019 г. в срок
до 15.05.2019 г., а по Фактура № **********/28.03.2019 г. в срок до
12.04.2019 г. Плащанията са извършени след уговорения срок. На основание
чл. 309а ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Периодът на забавата по Фактура 793/30.04.2019 г. следва да се
изчисли от 15.05.2019 г. до датата на всяко плащане, последното от което е на
21.12.2021 г. Периодът на забавата по Фактура № **********/28.03.2019 г. е
от 12.04.2019 г. до 21.12.2021 г. Изчисленията на вещото лице, които следва
да се вземат предвид, са по Таблица № 4 за Фактура 793/30.04.2019 г. и по
Таблица № 2 за Фактура № **********/28.03.2019 г.
Първоинстанционният съд е приел за основателно възражението на
ответника за погасяване на част от вземанията по давност. Според настоящия
съд този извод е правилен, но и за двете фактури. Съображенията за това са
следните:
По делото е представена покана от „Металик – М“ ООД до „Аджис
Билд“ ЕООД за заплащане на дължимата лихва, изпратена чрез телепоща. На
плика от „Български пощи“ АД е удостоверено, че адресът е „преместен“. В
практиката на ВС и ВКС е прието, че изброяването на основанията за
прекъсване на давността в чл. 116 ЗЗД не дава възможност за разширяването
им, тъй като става дума за процесуални действия и ограничен брой факти,
изрично посочени в правната норма. Други действия, включително покани –
устни, писмени и т.н., вън от ограничително посочените в закона, не могат да
прекъснат течението на давността. Вж. в този смисъл Тълкувателно решение
№ 55/03.04.1967 г. по гр.д. № 23/1967 г. на ВС, Решение № 72/08.07.2009 г. по
т.д. № 17/2009 г. на ВКС, І т.о., Решение № 376/12.03.2013 г. по гр.д. №
260/2012 г. на ВКС, І г.о. , Решение № 9/05.02.2015 г. по т.д. № 4339/2013 г. на
ВКС, II т.о., и др.
Следва да се обсъди значението на частичните плащания,
осчетоводяването на фактурите и заявяването на право на данъчен кредит
пред НАП за течението на давността. Съгласно Тълкувателно решение № 4 от
14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ВКС, ОСГТК, за да е налице
прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието
на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е
адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с
оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на
кредитора. В мотивите на решението е посочено, че всяко друго изявление за
наличие на конкретен дълг, направено пред трето лице, в което не е
обективирано намерението на длъжника признанието да достигне до знанието
на кредитора, представлява единствено изявление за неизгоден за длъжника
4
факт, който сам по себе си обаче не може да обуслови прекъсване на
давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Прието е още, че изявлението
може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или
чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено
изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на
извършването му.
Въз основа на тази практика осчетоводяването на фактури и заявяване
на право на данъчен кредит пред НАП не биха могли да се приемат за
признание по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, тъй като не са отправени към кредитора и
негов представител. Вж. в този смисъл Решение № 100/20.06.2011 г. по т.д. №
194/2010 г. на ВКС, II т.о., Решение № 98/26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012 г.
на ВКС, I т.о., и др.
Относно частичните плащания следва да се приеме, че все още е
актуална практиката на ВКС, че при липсата на нарочни уговорки между
страните по материалното правоотношение досежно значението на плащане
само на част от общото задължение, съдът трябва да изследва значението на
частичното плащане и дали същото, с оглед конкретните отношения между
страните, времето и начина на извършването му, конкретният начин, по който
същото е обективирано и това до кого е адресирано обективиращото го
волеизявление на длъжника, може да се тълкува като действие, макар и
неизрично (конклудентно), но съставляващо признание на целия дълг (вж.
Определение № 50506/17.10.2023 г. по т.д. № 1650/2022 г. на ВКС, II т.о.,
Решение № 161/03.02.2016 г. по т.д. № 1934/2014 г. на ВКС, I т.о. и др.).
По сходен казус в Решение № 98/26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012 г. на
ВКС, I т.о., се приема, че фактът на извършването на частично плащане по
конкретна фактура сам по себе си не съставлява признание по смисъла на чл.
116, б. „а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва
формирана от длъжника воля относно тази част на вземането на кредитора.
Волеизявлението на длъжника при частичното плащане обхваща единствено
погасения сегмент от фактурираното вземане. Ето защо в тази хипотеза
липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването
на неплатената част от размера на дълга. ВКС обаче е изложил и
съображения, че при волеизявление на длъжника, че плаща част от сума по
конкретна фактура, изрично посочвайки, че плащането включва и ДДС, ще е
налице признание по смисъла чл. 116, б. „а“ ЗЗД за цялото вземане по
фактурата. ВКС е разяснил, че данъчните фактури дължимата сума
съставлява сбор от „данъчната основа” и начисления ДДС. Този данък се
формира въз основа на нормативно определена данъчна ставка върху
„данъчната основа”. След като ДДС е функция от „данъчната основа”, то
волята на длъжника, изразена по отношение на ДДС, имплицитно съдържа в
себе си и потвърждаване на частта от вземането, представляващо „данъчната
основа” по фактурата. Ето защо плащането към кредитор на ДДС по
конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението е
признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, ако е визирано, че сумата, която
се плаща, представлява именно данък добавена стойност, начислен по
конкретната фактура. Ако липсва воля, че плащането обхваща ДДС по
5
фактурата, то не е налице и признание за тази част от вземането, формиращо
„данъчната основа” по фактурата, дори ако частично заплатения размер
съвпада с начисления по фактурата размер на ДДС.
В случая по делото не са представени доказателства за конкретни
волеизявления на кредитора във връзка с частично плащане. Самият ищец
признава, че длъжникът не е сочил дори коя фактура погасява, а само е
извършвал преводи на суми. При това положение според горната практика
няма как да е налице признание по чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Вземането за лихва се погасява с тригодишна давност (чл. 111, ал. 1, б.
„в“ от ЗЗД). Исковата молба е подадена на 15.06.2022 г., което означава, че
вземанията се дължат за три години назад (но не по-късно от изплащането
им, разбира се): до 15.06.2019 г. Всичко преди 15.06.2019 г. по двете фактури
е погасено по давност, т.е. от 02.05.2019 г. до 14.06.2019 г. по Фактура №
**********/30.04.2019 г. и от 02.04.2019 г. до 14.06.2019 г. по Фактура №
**********/28.03.2019 г. Като използва посочените таблици на вещото лице и
онлайн калкулатора за законна лихва на НАП, настоящият съд изчисли, че от
общите суми по таблиците следва да се приспаднат следните суми, които са
погасени по давност: 1) по Фактура № **********/30.04.2019 г.: 29,86 лв. за
периода от 02.05.2019 г. до 14.06.2019 г., изчислена върху 2442,85 лв.; 2) по
Фактура № **********/28.03.2019 г.: 538,28 лв. за периода от 02.04.2019 г. до
18.04.2019 г. (изчислена върху цялото задължение) и 1329,77 лв. за периода
от 19.04.2019 г. до 14.06.2019 г. (изчислена върху остатъка от задължението
след първото плащане – 83 978,74 лв.). ОстА.лото е като по таблиците на
вещото лице. Следователно остават дължими 624,96 лв. по Фактура №
**********/30.04.2019 г. и 5211,70 лв. по Фактура № **********/28.03.2019
г., общо 5836,66 лв.
Като краен извод, искът е основателен за 5836,66 лв. С настоящото
решение окръжният съд следва да отмени първоинстанционното решение и да
присъди още 320,89 лв. на ищеца. В остА.лата част първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззивника, съразмерно
на уважената част от иска. В първа инстанция са претендирани 1070 лв. –
адвокатско възнаграждение, 296,83 лв. – държавна такса и 173,40 лв. –
депозит за вещо лице (списък по чл. 80 ГПК на л. 88 от първоинстанционното
дело), общо 1540,23 лв. За въззивната инстанция искането не е
конкретизирано, но по делото има доказателства за заплатена държавна такса
в размер на 50,70 лв. За първа инстанция съразмерно се дължат 1116,58 лв., а
за втора – 6,42 лв., общо 1123 лв. Първата инстанция е присъдила 1072,47 лв.,
т.е. настоящият съд следва да присъди още 50,53 лв.
Мотивиран от изложеното, Окръжен съд – Бургас
РЕШИ:
6
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1346 от 16.06.2023 г., постановено по гр. д. №
3854/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, в ЧАСТТА, с която е
отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „Металик-М“ ЕООД, ЕИК *********,
срещу „Аджис билд“ ЕООД, ЕИК *********, за сумата над 5515,77 лв. до
5836,66 лв., представляваща лихва за забава върху просрочена главница по
Договор за строителство от 17.09.2018 г., ведно със законната лихва върху
присъдената сума от датата на завеждане на исковата молба – 14.06.2022 г., до
окончателното й изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД „Аджис билд“ ЕООД, ЕИК
*********, да заплати на „Металик-М“ ЕООД, ЕИК *********, още 320,89
лв., представляваща лихва за забава върху просрочена главница по Фактура
№ **********/28.03.2019 г. за периода от 15.06.2019 г. до 21.12.2021 г. и по
Фактура № **********/30.04.2019 г. за периода от 15.06.2019 г. до 21.12.2021
г., които фактури са издадени въз основа на Договор за строителство от
17.09.2018 г. между страните, ведно със законната лихва върху присъдената
сума от датата на завеждане на исковата молба – 14.06.2022 г., до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1346 от 16.06.2023 г., постановено по гр.
д. № 3854/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, в остА.лата му част.
ОСЪЖДА „Аджис Билд“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
„Металик-М“ ЕООД, ЕИК *********, още 50,53 лв. – деловодни разноски за
двете инстанции.
Решението не подлежи на обжалване, тъй като делото е търговско (чл.
280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7