№ 14942
гр. София, 31.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20231110158104 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба, подадена от [фирма] срещу З. Л. М., с която са
предявени установителни искове за признаване на установено в отношенията между
страните, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 981, 24 лв. – главница по сключен
договор за кредит от 08.11.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в
съда до окончателно изплащане на вземането, 41, 79 лв. – възнаградителна договорна лихва
за периода от 08.11.2019 г. до 09.06.2020 г., 145, 45 лв. – мораторна лихва за периода от
09.06.2020 г. до 22.05.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
33650/2023 г. по описа на СРС, 88 с-в.
Ищецът твърди, че на 08.11.2019 г. между З. Л. М. в качеството и на
кредитополучател и [фирма] в качеството му на кредитор бил сключен договор за
потребителски кредит № ***, по силата на които кредитополучателят получил сумата от
981, 24 лв., като се съгласил да я върне на 7 броя погасителни вноски, всяка в размер на 279
лв. в срок до 09.06.2020 г. Уговореният лихвен процент по договора бил в размер на 40,05 %,
а годишният процент на разходите – 48, 63 %. Твърди, че договорът бил сключен по
електронен път по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/, като при сключването му на ответницата е предоставена цялата законоизискуема
информация. Евентуално твърди, че договорът бил сключен с предаването на сумата.
Твърди, че ответницата не изпълнила задълженията си по сключения договор за кредит.
Сочи, че с договор за цесия от 13.01.2022 г. кредитодателят [фирма] прехвърлил вземанията
си към длъжника на цесионера [фирма], които е ищец по предявените искове.
Кредитополучателят бил уведомен за извършената цесия с писмо до настоящия му адрес,
както и с СМС на посочения от него телефонен номер. Твърди, че към момента ответницата
не е изпълнила задълженията си по договора за потребителски кредит, поради което и подал
заявеление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С оглед дадените указнаия
от съда предявил процесните уставновителни искове за признаване на установено, че
ответницата му дължи сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. №
33650/2023 г., иска и да му се присъдят сторените по делото разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор, подаден от ответницата З. Л. М.
чрез процесуалния й представител адв. П., в които се поддържа, че исковете са
неоснователни. Ответницата твърди, че ищецът няма качеството кредитор, доколкото от
представените по делото доказателства не се установява да е налице деиствителен договор
за цесия на процесните вземания. Оспорва цесията да е и е била съобщена. Ответницата
оспорва да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит от 08.11.2019 г.
между нея и [фирма]. Твърди, че не е подписвала такъв договор, нито са и представени
Общи условия към него. Оспорва да и е била предоставяна процената сума, като твърди, че
не е получавала никакви суми нито от ищеца, нито от [фирма]. Поддържа още, че договорът
за потребителски кредит от 08.11.2019 г. е нищожен поради поради противоречието му със
закона, като счита, че са нарушени разпоредбите на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 2 от Закона за
потребителския кредит, чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПКр, чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т.
9а ЗПКр. Поддържа още, че договорът е нищожен поради заобикаляне на закона, тъи като
били нарушени изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПКр, като твърди, че в случая на
потребителя не бил представен стандартен европеиски формуляр, неправилно бил посочен
ГПР и не ставало ясно как е изчислен същият. Уговарянето на неустоика във връзка с
непредоставянето на обезпечение заобикаляло нормативно определената максимална
стоиност на ГПР и представлявало самостоятелно основание за нищожност на договора.
Твъдри още, че уговорената годишна възнаградителна лихва е нищожна поради накърняване
на добрите нрави, тъи като същата била в размер, които надхвърля максимално допсутимия
драстично. В условията на евентуалност поддържа, че исковете са неоснователни, тъи като
вземанията на ищеца са погасени чрез плащане. Направено е възражение за изтекла
погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 422 ГПК във
вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 430,
ал. 2 ТЗ и чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
По допустимостта:
Приложено е ч. гр. д. № 33650/2023 г. по описа на СРС, 88 състав, от което се
установява, че по заявление на [фирма], подадено на 16.06.2023 г., е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника З. Л. М. за
вземанията, предмет на настоящите искове. Длъжникът депозирал възражение срещу
заповедта, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК се предявяват настоящите
установителни искове за съществуване на вземането. Исковете са предявени в срока по чл.
415 от ГПК. Изложеното сочи, че за ищеца е налице правен интерес от предявените
установителни искове по чл. 422 ГПК и същите са процесуално допустими.
По основателността:
По делото е приет като писмено доказателство Договор за паричен заем Кредирект №
***, сключен на 08.11.2019 г. при индивидуални условия, приет е и компактдиск, съдържащ
електронният еквивалент на договора. Установява се, че [фирма] в качеството му на
заемодател е предоставил на ответницата З. Л. М. в качеството й на заемател заем в размер
на 1 000 лв., който тя е следвало да върне на 7 месечни погасителни вноски, две от които по
33, 38 лв., а пет по 220, 46 лв. Падежните дати билина 09.12.2019 г., 08.01.2020 г., 10.02.2020
г., 09.03.2020 г., 08.04.2020 г., 08.05.2020 г. и 08.06.2020 г. В договора е посочен годишен
процент на разходите в размер /ГПР/ на 48,06 %, фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ в
размер на 40,05 %. Общо дължимата сума по договора била в размер на 1 169,06 лв.
Същевременно в договора се съдържа погасител план, съгласно който заемът се погасява на
7 погасителни вноски, във всяка от които се включва неустойка и общият размер на сумата
2
за плащане ведно с неустойката е 1 928лв. Съгласно чл. 6. 1от договора заемателят се
задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави
обезпечение по начина и реда, отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условя:
поръчител или банкова гаранция, като според чл. 6.2. при неизпълнение на т. 6.1. заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 783, 94 лв., като неустойката се начислява
автоматично от заемодателя като с подписването на настоящия договор за заем заемателят
се счита за уведомен при нейното начисляване. Начислената неустойка се изплаща
разсрочено съгласно включения погасителен план. А съгласно чл. 5 от договора ГПР на
заема не включва възможните разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при
неизпълнение на договорните задължения, както и таксите съгласно Тарифата за таксите а
заемодателя, публикувана на неговата официална интеренет страница
Договорът за заем е сключен при условията на закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние /ЗПФУР/, което не се оспорва от страните по делото. Съгласно чл. 6
ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. В случая З. Л. М. е направила искане за
сключване на договор за заем със [фирма] чрез електронна интернет система чрез средство
за комуникация от разстояние, получила е цялата необходима информация във връзка с
договора за заем, потвърдила е и се е съгласила със сключването на договора чрез средството
за комуникация от разстояние.
Приета като доказателство е разписка от [фирма] от 08.11.2020 г., видно от която на З.
Л. М. е изплатена на каса сумата от 1000 лв., с наредител [фирма] по договор за кредит ***.
Разписката съдържа подпис от ответницата, който не е оспорен по делото.
От изложеното следва да бъде направен извод, че между [фирма] и З. Л. М. е сключен
договор за заем, по който заемателят е изпълнил задълженията си да предостави заемната
сума, а заемодателят не е изпълнил задълженията си да я върне. Договорът попада в обхвата
на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като
кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи от договора, касаещи плащането на
такси и неустойка, съдът намира, че тези вземания следва да бъде включени при
изчисляването на годишния процент на разходите. Посоченият в договора ГПР не отразява
деиствителният такъв, тъи като не включва част от разходите по кредита, а именно – такси и
неустойка, същото е посочено и изрично в договора. Посоченото обезпечение в чл. 33, ал. 1
от Общите условия изисква неизпълними условия, поради което е и практически
неизпълнимо, следователно при всички случаи заемателят ще дължи неустойка, това се
потвърждава и от обстоятелството, че тя изначално е включена в погасителния план.
Посочените разходи е следвало да бъдат включени в ГПР. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Това
обаче не е направено с цел ГПР по сключения договор за потребителски кредити да не
3
надвишава законоустановения максимален размер. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Ето защо и настоящият
състав достига до извода, че клаузата на чл. 5 и чл. 6 са нищожни и не пораждат правно
действие по арг. и от чл. 21, ал. 1 ЗПКр. Тяхната нищожност обаче не води до нищожност на
целия сключен договор за заем, а и в случая и предмет на делото не са вземания за такси и
неустойки, поради което и възражението за нищожност на договора, наведено от
ответницата, настоящия състав намира за неоснователно.
Не са основателни и останалите възражения за нищожност на договора за
потребителски кредит, за чиято валидност съдът следи и служебно. Договорът отговаря на
изискванията по чл. 11 ЗПКр
Със сключването на договор за заем за насрещната договаряща страна –
заемополучателката З. Л. М. е възникнало задължението да върне цялата заета сума, заедно с
уговорената договорна /възнаградителна лихва/ чрез месечни вноски в размери и срокове,
определени от страните и удостоверени в погасителния план, обективиран в договора за
кредит.
По делото не се събраха доказателства ответницата заемател да е изпълнила
задълженията си за връщане на заетата сума.
Ето защо съдът намира за доказано, че въз основа на сключения договор за кредит от
08.11.2019 г. в полза на [фирма] са възникнали вземания за връщане на предоставената
заемна сума, за заплащане на възнаградителна и мораторна лихва.
Не са основателни възраженията в отговора на исковата молба, касаещи договора за
цесия. Договорът за цесия е договор, по силата на който носителят на едно вземане го
отстъпва на трето лице и по силата на който настъпва промяна в субектите на
облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е
прехвърлил вземането си. В представения по делото Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 13.01.2022 г. страните по договора са уговорили възмездно прехвърляне на
цесионера [фирма] на вземания, произтичащи от предоставени потребителски кредити,
изброени и индивидуализирани във отделно приложение Анекс № 1 към договора, срещу
покупна цена. В приетата като доказателство по делото извадка от приложението към
договора, която не е оспорена, се съдържа конкретна информация за вземанията по всеки
отделен договор за кредит, като е включен и процесният договор за паричен заем. Така,
прехвърлените вземания са не само определяеми, но и конкретно определени с оглед
приложенията към договора. Длъжникът няма интерес и не разполага с възможност да
оспорва действителността на договор за цесия между стария и новия му кредитор, поради
липсата на съществено съдържание от договора. В случая непосочването на продажната
цена във връзка със закупуването на процесното вземане, не означава липса на
задължителни реквизити и безвъзмездност на правоотношението, а политика за
конфиденциалност между цедента и ищеца-цесионер.
Доколкото длъжникът не е страна по транслативната сделка между цедента и
цесионера, то, за да породи последната правно си действие спрямо него, в разпоредбите на
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД законодателят е предвидил извършването на допълнително действие
– съобщаване на цесията. Съобщението представлява едностранно изявление на стария
кредитор /цедент/ или на новия носител на вземанията /цесионер/, упълномощен изрично от
цедента, с което до знанието на длъжника се довежда настъпилата промяна в насрещната
страна по заемното правоотношение. По делото са представени доказателства за
уведомяване на длъжника по заемното правоотношение, а именно извадка от електронна
поща за изпратено писмо до електронната поща на З. Л. М., което не е оспорено от
4
ответницата. Освен това, ответницата следва да се счита за уведомена за настъпилата
промяна в кредитора на вземанията по процесния договор за потребителски кредит с
прилагането на уведомлението като доказателство по делото с молба от 25.04.2024 г.,
представляващо новонастъпил факт, чието правно значение следва да бъде съобразено в
хода на настоящия процес – аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК. Това е така, тъй като законът не
поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването,
поради което осведомяването за същото чрез прилагането му като доказателство следва да се
приема за надлежно връчване /в този смисъл - решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. II т. о., ВКС, решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ВКС,
решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., II т. о., ВКС и решение № 3 от
16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о. на ВКС по отношение на прилагането на
уведомление към исковата молба/.
По отношение на възражението за погасяване по давност на претендираните
вземания съдът намира, че същото е частично основателно. В случая са предявени
установителни искове за признаване на установено, че ответницата дължи на ищеца суми, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, т.е. погасителната давност е
прекъсната с подаването на заявлението на 16.06.2020 г. Предмет на делото са вземания за
главница по договор за потребителски кредит, договорна възнаградителна лихва и
мораторна лихва.
По въпроса „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за
главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна
изискуемост?“ е образувано тълк.д. № 3/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС, по което все
още не е постановено Тълкувателно решение. Този въпрос обаче е практически
нерелевантен по настоящото делото, доколкото каквото и разрешение да се приеме, по
отношение на вземанията за главница действа общата петгодишна погасителна давност, т.е.
независимо дали погасителната давност тече за първата вноска от 09.12.2019 г. или от
08.06.2020 г. за всичките задължения по договора за кредит, към 16.06.2023 г. петгодишната
погасителна давност не е изтекла. Съгласно преобладаващата практика на ВКС, съдържа се
в решения №65 от 06.07.2018г. по т.д.№1556/2017г. на ТО, № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. №
523/2011 г. на ІІІ ГО, № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО и е обобщена в
решение №38/2019 по т. д. № 1157/2018 г. на II ТО на ВКС, решение № 50173/13.10.2022 г.
по т.д. 4674/2021 г. уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит)
сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище
съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК
на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и
разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на топлофикационни,
електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на
комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт,
периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна
за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното решение
примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през
съответния период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този
период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е налице,
тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за
ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на
основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо приложима по
5
отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност
по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.
Съществуващото противоречие следва да се счита за преодоляно посредством решаващите
мотиви, съдържащи се в ТР от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС. В тези
мотиви се утвърждава практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично
задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ.
при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай
задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено
съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При договорите
с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете страни по
правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения с
отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно
цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на части на едно по правило
еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а
този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично.
Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на
погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично
сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само
едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният момент, от
който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по
погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно,
настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита и погасителната давност на вземането е общата петгодишна давност. Ето защо и
вземането за главница по договора за кредит не е погасено по давност.
Съгласно чл. 111, б. „в“ вземанията за лихви се погасяват с тригодишна давност.
Следователно вземането за възнаградителна договорна лихва в претендирания размер
размер от 41, 79 лв., възникнало на 08.06.2020 г. е погасено по давност, доколкото
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено едва на 16.06.2023 г., т.е. след
изтичане на давностния срок.
По отношение на иска за лихва за забава съдът намира, че по делото се установи
както възникване на главен дълг, така и изпадането на ответницата в забава с настъпването
на падежа на главното вземане. Вземането за мораторна лихва обаче е частично погасено по
давност за периода от 09.06.2020 г. до 15.06.2020 г. Мораторната лихва върху главницата,
претендира за период от 09.06.2020 г. /доколкото 08.06.2020 г. е падежът на последната
погасителна вноска по кредита/ до 22.5.2023 г. върху претендираната главница от 981, 24 лв.
е в размер на 145, 45 лв. Изчислена по реда на чл. 162 ГПК с помощта на компютърна
програма, с която съдът разполага за периода непогасен по давност от 16.06.2020 г. до
22.05.2023г., възлиза на 297, 40 лв., поради което искът следва да бъде уважен в пълен
размер.
При това положение настоящият състав намира, че исковете за главница и мораторна
лихва следва да бъдат уважени в пълен размер, а искът за договорна възнаградителна лихва
да бъде отхвърлен като погасен по давност.
Като законна последица от уважаване на иска, върху главницата се дължи и следва да
бъде присъдена и законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
16.06.2023г. до окончателното й изплащане.
По отговорността за разноски:
Съобразно изхода на делото право на разноски имат и двете страни.
6
По исковото производство са представени доказателства за направата на разноски за
държавна такса в размер на 117, 38 лв. и юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя в размер на 100.00 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК /в сила от 28.01.2017 г./, във вр.
с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП. По заповедното производство са присъдени на
заявителя 59, 19 лв. за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение по
съразмерност, с оглед постановеното и влязло в сила разпореждане за частично отхъврляне
на заявлението. С оглед изхода на производството в полза на ищеца следва да се присъдят
следните суми 209, 54 лв. – разноски в исковото производство и 57, 06 лв. – разноски в
заповедното производство.
Ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение, като е посочено, че
адв. П. по силата на сключения договор за правна защита и съдействие със З. Л. М. я
защитавал безплатно в качеството й на материално затруднено лице. Настоящият състав
споделя разбирането, че не е обвързан от претендирания размер на адвокатското
възнаграждение от упражнилия защита адвокат, освен това съдът не е обвързан от
определените размери на адвокатските възнаграждения в НМРАВ и определя същото в
минимален размер с оглед характера и сложността на делото, както следва 400 лв. за
исковото производството и 200 лв. за заповедното. С оглед изхода на делото в полза на
адвоката, защитавал ответника следва да се присъдят сумите, както следва 14, 40 лв. за
исковото производство и 7, 20 лв. за заповедното производство.
От тях по съразмерност съобразно уважената част от претенциите за исковото
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че З. Л. М., ЕГН **********, с адрес **** дължи
на [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 422 ГПК
във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл.
430, ал. 2 ТЗ и чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1
ЗЗД по Договор за паричен заем Кредирект № ***, сключен на 08.11.2019 г. при
индивидуални условия., сключен между [фирма] и З. Л. М., вземанията по който са
прехвърлени в полза на [фирма], с приложение /анекс/ № 1 към Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г. следните суми 981, 24 лева, представляваща
главница по договора, ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.06.2023г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 145, 45 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 09.06.2020 г. до 22.05.2023 г., за които суми е издадена заповед от
04.08.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 33650/2023
г. по описа на СРС, III ГО, 88 с-в.
ОТХВЪРЛЯ иска за признаване на установено, че З. Л. М., ЕГН **********, с адрес
**** дължи на [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** на основание чл.
422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1
ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 41, 79 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода от 08.11.2019 г. до 09.06.2020 г. по Договор за паричен заем Кредирект № ***,
сключен на 08.11.2019 г. при индивидуални условия., сключен между [фирма] и З. Л. М.,
вземанията по който са прехвърлени в полза на [фирма], с приложение /анекс/ № 1 към
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г.
ОСЪЖДА З. Л. М., ЕГН **********, с адрес **** да заплати на [фирма], ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, общо сумата от 209,
7
54 лв. разноски в исковото производство, както и сумата от 57, 06 лв. – разноски в
заповедното производство по съразмерност.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв да заплати на адв. Д. П. от САК, със
служебен адрес *** сумата от 14, 40 лв. адвокатско възнаграждение в исковото
производство с оглед изхода по делото, както и сумата от 7, 20 лв. – адвокатско
възнаграждение в заповедното производство с оглед изхода по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8