ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 260/19.05.2020г.
гр.Варна
Варненският апелативен
съд, в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ МАРИНОВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
като разгледа
докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно ч. гр. дело
№ 169/2020г.,
за да се произнесе
съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба на И.Й.И., чрез
процесуален представител адв.Д. *** против протоколно определение от
17.02.2020г. на ОС - Търговище, постановено по в.гр.д. № 350/2019г., с което
производството по делото е спряно до приключване на спора по т.д. № 21/2020г.
по описа на същия съд, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност
на обжалваното определение. Твърди се, че самият жалбоподател не е знаел за
заведеното дело срещу застрахователя, както и че не е налице хипотезата на
чл.229 ал.1 т.4 ГПК, доколкото отговорността на работодателя е на основание
чл.200 КТ и същият няма сключена застраховка в полза на работниците, за да е
приложима разпоредбата на чл.200 ал.3 КТ. Иска се отмяна на атакувания съдебен
акт и връщане на делото на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените
действия.
В срока по чл.276 ГПК е постъпил отговор от
насрещната страна – „Антар“ ООД, с който жалбата се оспорва като неоснователна.
Излагат се доводи, че двата иска почиват на едни и същи фактически основания,
макар и срещу различни ответници – обезвреда на претърпени неимуществени вреди
от идентично и за двете дела ПТП, поради което и по-рано образуваното дело е
преюдициално спрямо по-късно заведеното.
Частната
жалба е депозирана в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима. По същество същата е неоснователна
по следните съображения:
Производството по в.гр.д. № 350/2019г. на ОС –
Търговище е образувано по подадена от „Антар“ ООД въззивна жалба срещу решение
на районния съд, постановено по гр.д. № 1113/2019г., в частта, в която
дружеството е осъдено да заплати на настоящия жалбоподател сумата от
18 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди, настъпили при трудова злополука от 29.06.2016г., на
основание чл.200 КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
28.06.2019г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 5 470.01
лева, дължимо обезщетение за забава върху присъдената главница за периода
29.06.2016г. – 29.06.2019г.
Видно от материалите по делото е, че
инцидентът, признат по надлежния ред за трудова злополука е настъпило на
29.06.2016г., с управляван от ищеца И.И. лек автомобил и насрещно движещо се
МПС, пътно-транспортно произшествие, в резултат на което е претърпял неимуществени
вреди. С присъда по НОХД № 205/2017г. на РС – Омуртаг, изменена с решение по
ВНОХД № 93/2018г. на ОС - Търговище И. е признат за виновен за това, че
нарушавайки правилата за движение и причинил процесното ПТП, като при
определяне размера на наказанието, съгласно мотивите на въззивното решение
съдът е отчел допуснати нарушения на Закона за движение по пътищата и от водача
на другия лек автомобил – Стоян Илиев. Именно последното е било въведено като
фактическо обстоятелство за предявяване на иск от жалбоподателя по чл.432 КЗ
срещу „ЗАД Алианц България“ АД, в качеството му на застраховател по застраховка
„Гражданската отговорност“ на този водач за обезщетяване на претърпените в
резултат на получените травматични увреждания от И.И. неимуществени вреди. По
този иск на 23.10.2018г. е било образувано гр.д. № 402/2018г. по описа на РС –
Омуртаг, преобразувано под № 21/2020г. на ОС – Търговище, търговско отделение
поради допуснато увеличение на цената на иска.
Съгласно извършената от настоящия състав
служебна справка към настоящия момент по т.д. № 21/2020г. е постановено решение
от 13.04.2010г., с което исковата претенция е частично уважена. Това решение не
е влязло в сила.
При така установеното от фактическа страна
изводът на ОС – Търговище за преюдициалност на спора по т.д. № 21/2020г. спрямо
исковата претенция, предмет на разглеждане по в.гр.д. № 350/2020г. е правилен и
законосъобразен.
Действително, с оглед различните страни по
двата иска решението по чл.432 КЗ няма да формира сила на пресъдено нещо в
отношенията между настоящите страни. В същото време обаче разрешаването му ще е
от значение за основателността на материалното право за обезвреда на
претърпените от жалбоподателя неимуществени вреди в резултат на настъпилото
ПТП, съставляващо и трудова злополука. Предмет и на двата иска е заплащане на
обезщетение за едни и същи вреди, претърпени от едно и също деяние.
Обстоятелството, че основанията за ангажиране отговорността на работодателя и
застрахователя са различни не променя това обстоятелство.
Макар и отговорността на работодателя по чл.200 КТ да е гаранционно-обезпечителна, т.е. за възникването на същата да е
достатъчно наличието на валидно трудово правоотношение, без значение дали за
настъпването на увреждането вина има друго лице /също негов работник или трето
лице/ или се дължи на случайно събитие, то по арг. от разпоредбите на чл.202 КТ
и чл.54 ЗЗД, при наличие на виновно поведение от страна на друг субект
основният отговорен за обезвреда на претърпените от увреждането вреди е именно
причинилият ги. Следователно, дължимото от работодателя обезщетение има за цел
да отстрани причинените от деликвента вреди.
Обусловена от отговорността на деликвента е и
договорната отговорност на застрахователя по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“. По силата на сключения договор, застрахователят дължи
обезвреда, в рамките на уговорената застрахователна сума, на причинените от
застрахования на трети лица вреди.
Следователно прекият причинител, работодателят
и застрахователят отговарят на различни основания, но за едни и същи вреди.
Увреденият разполага с правото да предяви по свой избор иск срещу всеки един от
тях, но плащането на дължимото се за вредите обезщетение от един от тях
погасява задълженията на другите. Разпоредбите на чл.200 ал.3 и ал.4 КТ не
изключват възможността заплатеното от застрахователя на деликвента или от самия
деликвент обезщетение да бъдат съобразени при определяне отговорността на
работодателя /в т.см. решение по гр.д. № 1865/2018г. на ВКС, ІІІ г.о./. Нещо
повече, именно защото това обезщетение е относимо към съществуването на
материалното право на обезщетение на претърпените вреди, в частност размера на
подлежащата на обезщетяване вреда, то предявяването на иска по чл.432 КЗ преди
иска по чл.200 КТ поставя втория в отношение на обусловеност спрямо първия.
Изцяло неоснователни са наведените в частната
жалба доводи за незнание от страна на жалбоподателя за образуваното
производство по чл.432 КЗ. Тази искова претенция е предявена от негово име,
макар и чрез процесуален представител. Доказателства за ненадлежно процесуално
представителство, респ. предприети от страна на ищеца действия по прекратяване
на производството по т.д. № 21/2020г., при условие, че твърденията за незнание
и несъгласие са основателни, не са ангажирани. Нещо повече, по този иск, след
депозиране на настоящата честна жалба има постановено решение по същество.
С оглед на гореизложеното, настоящият състав
намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено, поради което и
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение
от 17.02.2020г. на ОС - Търговище, постановено по в.гр.д. № 350/2019г., с което
производството по делото е спряно до приключване на спора по т.д. № 21/2020г.
по описа на същия съд, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК.
Определението може да се обжалва с частна
жалба, при условията на чл.280 ГПК, пред Върховния касационен съд, в 1-седмичен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.