Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 17.10.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на девети октомври
през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 15000 по
описа за 2018 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Б.Г.С. и А.С.С. /ищци пред СРС/ срещу
решение № 468428 от 10.08.2018 г., постановено от СРС, Първо ГО, 49-ти състав
по гр.д.№ 24716 по описа за 2017 г., с което претенциите им срещу Е.Б.С. с
правно основание по чл.45 ЗЗД – имуществени вреди, представляващи платена
неустойка в размер на общо 18 000 лв./сумата в размер на 15 000 лв. по отношение на Б.Г.С. и 3 000
лв. по отношение на А.С.С./ по предварителен договор за продажба на недвижим
имот от 30.03.2013 г., вследствие на предявен от ответницата /по делото пред
СРС/ - Е.С. иск по чл.135 ЗЗД, както и по чл.86, ал.1 ЗЗД, са отхвърлени като неоснователни и в тежест на
ищцата са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност на
така постановеното съдебно решение като се сочи, че същото е постановено в
разрез с материалния закон и събраните по делото доказателства; решението не
било съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС, постановена по искове
с правно основание чл.135 ЗЗД. Налице било противоправно поведение на
ответницата. Считат, че последната била злоупотребила с правото на иск като
предявила такъв по чл.135 ЗЗД. Е.С. не била кредитор на Д.С., син на Е.С. и затова
предявяването на иска по чл.135 ЗЗД, представлявало превратно упражняване на
права- искът на Е.С. срещу Д.С., по който иск било образувано гр.д.№ 10479/13
г. по описа на СРС, 26-ти състав бил отхвърлен с влязло в сила на 15.02.2017 г.,
решение от 17.01.2017 г. Е.С. била знаела, че няма принос към придобиването на
имота, предмет на сделката, по която претендирала заплащане на продажната цена.
С тези си действия Е.С. била причинила значителни вреди на въззивниците /ищци
пред СРС/, които не могли да изпълнят задълженията си по предварителния договор
и затова следвало да заплатят уговорената там неустойка. Първоинстанционният
съд бил допуснал нарушения на процесуалните правила във връзка с обсъждане на
доказателствата, събрани по делото. Неправилно СРС бил приел, че не е доказано,
че договор с М.М.не бил сключен само и единствено поради вписаната по партидата
на имота искова молба, подадена от Е.С.. Предварителният договор бил сключен на
30.03.2013 г., а исковата молба по иска по чл.135 ЗЗД била вписана на
16.04.2018 г. Самият М.бил разпитан по делото като свидетел. Ирелевантни били
обстоятелствата дали страните по предварителния договор са били изпълнили
останалите си задължения и затова СРС не следвало да излага мотиви в този
смисъл. Нелогични били мотивите на СРС относно липсата на доказателства за
платен задатък. За да изпълнят задължението си за заплащане на неустойката по
предварителния договор, ищците били сключили договор за заем с В.А.като
последната била превела сумата в размер на 18 000 лв. в полза на купувача М.М..
Без значение било дали ищците били изпълнили задължението си по договора за
заем; налице бил пасив в тяхното имущество. Считат, че са налице кумулативно
дадените предпоставки на чл.45 ЗЗД за уважаване на претенцията им, както и на
тази по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което претенциите
им да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от Е.Б.С., ответник пред
СРС. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното решение. Считат, че не са допуснати от СРС сочените от
въззивниците нарушения на материалния и процесуален закон. СРС правилно бил
установил фактическата обстановка по спора. Като ищца Е.С. била доказала
качеството си на кредитор, поради което разполагала с правото на иск по чл.135 ЗЗД. Касаело се за вземане за издръжка - Е.С. била бивша съпруга на Д.С., син
на Б.С.. Последният не бил заплащал дължимата издръжка на децата от брака,
което се установявало от представените по делото присъди и съдебно решение. Д.С.
се аргументирал, че няма имущество и средства да изплаща издръжка, а
същевременно се бил разпоредил в полза на майка си – Б.С. с идеални части от
три недвижими имота, вкл. този заради който бил предявен иска по чл.135 ЗЗД. За
предявяването на последния, Е.С. изрично била уведомила бившия си съпруг;
исковата молба била предявена на 11.03.2013 г., а вписването било извършено на
16.04.2013 г. Недоказан бил увреждащият характер на действията на ответницата
/по настоящето дело/, защото тя била предявила иска по чл.135 ЗЗД в защита
интересите на децата. Сочи се, че липсвали доказателства относно достоверната
дата на предварителния договор, още повече, че Е.С. още през 2011 г. била
уведомила Д.С., че ще предприеме действия по обявяване на недействителност по
отношение на нея на извършените дарения. Липсвали доказателства за плащане на
капаро, респ. за плащане на неустойка,т.е. не било доказано причиняването на
реална вреда. Освен това при тълкуване клаузите на предварителния договор не се
достигало до извода, че неустойка е дължима. Според въззиваемата предварителният
договор и договора за заем били сключени за целите на процеса. Претендират се
разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
Въззивниците са уведомени за така
постановеното от СРС решение на 14.09.2018 г.
Въззивната жалба е подадена на 17.09.2018
г. , т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите
въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка
въззивната инстанция приема, че първоинстанционният
съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
Относно
спора за фактите:
От събраните пред първата съдебна инстанция писмени
доказателства е установено, че ответницата
Е.С. е отправила нот.покана до Д.С. /неучастващо по настоящето дело лице и
бивш съпруг на ответницата/ относно изплащането на припадащата й се част от
продажната цена на ап.603, която покана е получена от адресата на 27.09.2011 г./л.86 по делото пред
СРС/.
Не се спори по делото, а и от представените
доказателства се установява, че Д.С. се е разпоредил чрез дарение в полза на Б.С.,
негова майка, по отношение на притежаваните от него идеални части от недвижим
имот, представляващ ап.23, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, както и от
ап.15, бл.473 А, находящ се в същия ж.к. Това се установява и от представения
по делото/пред СРС/ нот.акт от 23.01.2012
г.
Установява се от доказателствата,
събрани пред СРС, че Е.С. е предявила срещу Д.С. иск за заплащане на
припадащата й се част от продажната цена на ап. № 603 в размер на
25 621,20 лв., по който иск е било образувано гр.д.№ 4873 по описа за 2013 г. Производството по този иск е
приключило с влязло в сила решение, постановено на 17.01.2017 г., с което
решение претенцията на Е.С. е била отхвърлена като неоснователна. За да стори
това, СРС се е позовал на обстоятелството, че страните са във фактическа
раздяла от края на 2006 г. като преди юридическото прекратяване на брака /на
26.06.2017 г./, Д.С. е заживял на семейни начала с А., от която очаквал дете.
Решението е влязло в сила на 15.02.2017 г.
Преди постановяването на решението по гр.д.№ 4873 по
описа за 2013 г., още на 11.03.2013 г.
от Е.С. срещу Д.С. е бил предявен иск по чл.135 ЗЗД. Видно от обстоятелствената
част на исковата молба, ищцата е твърдяла, че чрез извършените от ответника
дарения се осуетява възможността тя да бъде удовлетворена по едно свое вземане-
продажбата на ап. № 603, находящ се в гр.София, ж.к.“Младост“ 1, за който се
твърди, че е придобит по време на брака и за която сделка ищцата била
упълномощила ответника; последният не бил осъществил отчетната сделка макар
имота да бил продаден, както и не й била предадена полагащата й се част от
продажната цена. Исковата молба е била вписана
на 11.04.2013 г.
На 15.03.2017 г. Е.С. се е отказала от
иска по чл.135 ЗЗД и производството по делото е било прекратено с влязло в сила
определение на 31.03.2017 г.
Действително, нито поканите за
изпълнение на предварителния договор, нито
тези за заплащането на неустойката в размер на 18 000 лв. имат достоверна
дата по смисъла на чл.181 ГПК. Такава
няма и договора за паричен заем за който се твърди, че е сключен между В.А.и Е.С.. Следва да отбележим, че от мотивите на
присъдата, четена по н.д.№ 1996 по описа за 2014 г. на ВКС, Трето ТО, се
установява, че В.А.е жената, с която Д.С. живее на семейна начала и от която
има дете.
Плащането на сумата в размер на 18 000 лв. в
полза на М.М., обаче, се удостоверява от представените платежни документи на
л.40 и 41 по делото пред СРС, а като основание е посочено „плащане на неустойка
по предварителен договор“. Същите документи са с дата 12.02.2015 г./като дата
на сключване на договора е посочена 26.01.2015 г./.Съгласно уговореното в т.2,
договорът се счита сключен от датата на постъпване на сумите в полза на М.,
т.е. от 15.02.2015 г. Връщането на сумите е уговорено да стане до 30.12.2016 г.
По доводите във въззивната жалба:
За да
бъде основателен иска за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, следва да
се установи, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или
бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди.
В постановеното по реда на
чл.290 ГПК от ВКС, Четвърто ГО, решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр.д.№ 5193
по описа за 2013 г.е прието, че носителят на правото на иск е
свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни.
Затова предявяването на иск поначало е правомерно. Това обаче не изключва
възможността от злоупотреба както с правото на иск, така и с всяко друго
съдопроизводствено действие. Последиците от такава злоупотреба са уредени в чл.
3 ГПК. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото
се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на
други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с
интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Доказването на деянието
(предявяването на иска) и неговата противоправност (недобросъвестността) е в
тежест на пострадалия/в случая ищците пред СРС/, докато вината на дееца се
предполага до доказване на противното. Вредата и причинната връзка с
противоправното деяние също са в тежест да бъдат доказани от пострадалия
Налице
ли е противоправно упражняване от страна на Е.С. /ответник по иска по чл.45 ЗЗД/ на процесуалните й права по иска по чл.135 ЗЗД:
С
Павловия
иск ищецът цели да бъде обявена недействителността на една правна сделка или
едно действие по отношение на него.
Правата
на кредитора биват засегнати, когато длъжникът е извършил сделка, която го
уврежда. Кредиторът може да се брани срещу увреждащата го сделка независимо от
поредността във времето на възникването на неговото вземане и на извършването
на увреждащата сделка.
В
производството по Павловия иск съдът изхожда от положението, че
вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Съдът може да
приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.
Увреждащо кредитора е всяко правно или фактическо действие на длъжника, с което
се осуетява или затруднява осъществяването на правото на кредитора да се
удовлетвори от длъжниковото имущество. Без значение е дали длъжникът притежава
друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, тъй като оспорената
сделка страда само от относителна недействителност, която лесно може да се
преодолее, като длъжникът изплати задължението си към кредитора или искът на
кредитора за вземането бъде отхвърлен.
В
конкретния случай с оглед доводите в исковата молба ищцата Е.С. не е твърдяла,
че ответникът по иска по чл.135 ЗЗД – Д.С. се е обогатил за нейна сметка като е
спестил разходите по издръжката на децата им/каквато бащата действително е бил
осъден да заплаща, както и се установява, че е налице влязла в сила присъда за
престъпление по чл.183,алл.1 НК/. Твърдяла е, че има вземане срещу него на
лично основание- припадащата й се част от продажната цена на ап.№ 603. В случая
нейното вземане е отречено едва с влязлото в сила решение на 15.02.2017 г. и на
15.03.2017 г., т.е. 1 месец след това, се е отказала от иска по чл.135 ЗЗД.
При
това положение не можем да приемем, че Е.С. превратно е упражнила процесуални
права, респ., че е налице противоправно поведение от нейна страна.
Следователно,
липсва една от кумулативно дадените предпоставки по чл.45 ЗЗД.
Независимо от това СРС се е произнесъл и по другите
предпоставки, поради което с оглед доводите във въззивната жалба, настоящата
инстанция излага следните мотиви:
Действително,
от съдържанието на предварителния договор не се достига до извода, че същият
има характер на разписка. В чл.2.1.1. е налице изрична уговорка, че за
престирането на сумата в размер на 9 000 лв. се съставя разписка, т.е.
липсва уговорка, че договорът представлява разписка. Липсата на такова съдържание
на договора се установява и от самият документ, както и се потвърждава от
свидетеля М., купувач по предварителния договор. Липсва волеизявление на
страните, обективирано в писмен акт относно изменението на предварителния
договор. При това положение приложима е забраната на чл.164, ал.1, т.5 ГПК.
От
друга страна правната доктрина прави разлика между капаро /задатък/- чл.93 ЗЗД,
каквито са уговорени в процесния предварителен договор и неустойка /чл.92 ЗЗД/,
която се претендира като причинена имуществена вреда. Именно връщане на
задатъка в двоен размер е било уговорено в чл.5.4 от предварителния договор,
виж л.17 по делото пред СРС.
С
оглед гореизложените мотиви, въззивната инстанция приема, че СРС правилно е
установил фактическата обстановка по спора. Събраните по делото доказателства
са обсъдени в тяхната съвкупност; не са
допуснати сочените от въззивниците процесуални нарушения. Правилно е приложен
материалния закон. Първонистанционният съд е приложим относима за спора
задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК.
Затова и решението ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора обжалваното
решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивниците разноски не се следват.
Въззиваемата претендира разноски и
такива са сторени в размер на 1 100 лв. и които следва да й бъдат
присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
468428 от 10.08.2018 г., постановено по гр.д.№24716 по описа за 2017 г. на СРС,
Първо ГО, 49-ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА
Б.Г.С., ЕГН ********** и А.С.С., ЕГН ********** и двамата със съдебен
адрес: ***- Адвокатско дружество „Ц. и П.“, да заплатят на Е.Б.С., ЕГН **********, съдебен адрес: *** –адв. П.
и адв.А., сумата в размер на 1 100 лв.-
разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението МОЖЕ да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок
от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: