Решение по дело №14348/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5434
Дата: 17 юли 2019 г. (в сила от 30 септември 2019 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20181100514348
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

Р     Е     Ш   Е     Н     И     Е

 

                                        град София, 17.07.2019 година

 

        В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:                              

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №14348 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

         Постъпила е въззивна жалба от „О.” ООД, чрез пълномощник адв.М.М., срещу решение №356662 от 08.03.2018г., постановено по гр.дело №76454/2015г. по описа на СРС,  І Г.О., 118-ти състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, че жалбоподателят - „О.” ООД дължи на „М.С.” АД на правно основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД сумата от 23332 лв., представляваща остатъчна неплатена част от дължима наемна цена по договор за наем на недвижим имот - производствено помещение, с площ от 1520 кв.м., находящо се в предприятието на ищеца в гр.Пазарджик, бул.„********, дължима за периода от 01.02.2013г. до 31.12.2013г., за която сума са издадени фактури с №№1834/01.02.2013г., 1853/01.03.2013г., 1868/01.04.2013г., 1901/31.05.2013г., 1917/29.06.2013г., 2018/20.12.2013г., ведно със законна лихва за периода от 22.06.2015г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 24.06.2015г. по ч.гр.д. №34820/2015г. по описа на СРС,  І Г.О., 118-ти състав, както и  на основание  чл.78, ал.1 ГПК е осъден жалбоподателят - „О.” ООД да заплати на „М.С.” АД сумата от 1413.09 лв., разноски в исковото производство, както и сумата от 1129.16 лв., разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №34820/2015г. по описа на СРС,  І Г.О., 118-ти състав, изчислени съразмерно с уважената част от иска.    Във въззивната жалба са релевирани твърдения относно незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната част,  като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че в съдебно заседание се е явил управителя на ответното дружество - Р.М.- италиански гражданин, който е заявил, че не владее български език и желае да му бъде назначен преводач, но такъв не е бил назначен от съда, което представлява процесуално нарушение на чл.4, ал.2 от ГПК. В тази връзка се поддържа, че управителят на ответното дружество - Р.М.- италиански гражданин, не е успял своевременно да направи необходимите възражения, относими към предмет на спора, което е довело до накърняване на правото му на защита в първоинстанционното производство. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени  решението на СРС в обжалваната част и постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.

         Въззиваемата страна -  „М.С.” АД, чрез адв.Р.В., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Излагат се доводи, че решението на СРС в обжалваната част е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона и при спазване на съдопроизводствените правила. Твърди се, че в проведеното съдебно заседание, на което е присъствал управителя на ответното дружество - Р.М.- италиански гражданин, не е направено възражение, че не разбира смисъла и съдържанието на предявения иск поради не владеене на български език. Напротив - същият в съдебно заседание взема становище, че не оспорва дължимостта на претендираните от ищеца наемни вноски за исковия период, но уточнява, че се водят преговори за извънсъдебно уреждане на спора. Поддържа се още, че след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства СРС е обосновал правилен извод, че през исковия период от време страните са били обвързани с валидно облигационно правоотношение между тях на основание сключен договор за наем, като правилно е преценено от СРС, че с оглед липсата на представени от ответника доказателства за заплащане на дължимите от него наемни вноски за исковия период са налице основанията в закона за ангажиране на неговата договорна отговорност и заявената искова претенция се явява основателна и доказана до размер с оглед кредитираното заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред настоящата инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.

         Предявен е от „М.С.” АД срещу „О.” ООД установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД.

         С оглед петитума на въззивната жалба предмета на въззивен контрол е първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД. В частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД решението е влязло в сила като необжалваемо.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.д. №34820/2015г. по описа на СРС,  І Г.О., 118-ти състав, въззиваемия-ищец- „М.С.” АД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 22.06.2015г. и е постановена на 24.06.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „О.” ООД за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - „О.” ООД възражение, поради което дължимата от него сума, посочена в заповедта на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваната част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявения от „М.С.” АД срещу „О.” ООД установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД за сумата от 23332 лв., представляваща остатъчна неплатена част от дължима наемна цена по договор за наем на недвижим имот - производствено помещение, с площ от 1520 кв.м., находящо се в предприятието на ищеца в гр.Пазарджик, бул.„********, дължима за периода от 01.02.2013г. до 31.12.2013г.. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Съдът приема, че доводите в жалбата на ответника за допуснато от СРС процесуално нарушение по чл.4, ал.2 от ГПК във връзка с не назначаване на преводач на управителя на ответното дружество - Р.М.- италиански гражданин, и по този начин засягане на негови процесуални права, е изцяло неоснователно. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба, подадена от ответника не са направени никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което довода на ответника за допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната от него въззивна жалба се явява неоснователен.

Във въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания досежно порочността на обжалвания съдебен акт, предвид на което въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че обжалваното съдебно решение за законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон. При съвкупен анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че в конкретната хипотеза по делото е доказано, че за процесния период от време между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение на основание сключен между тях договор за наем на недвижим имот - производствено помещение, с площ от 1520 кв.м., находящо се в предприятието на ищеца в гр.Пазарджик, бул.„********. Съгласно разпоредбата на чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД наемателят е длъжен да заплаща наемна цена, свързана с ползването на наетата от него вещ. При липсата по делото на доказателства за изпълнение на това задължение от наемателя същият се явява  неизправна страна по договора за наем и следва да бъде ангажирана неговата отговорност. Предявеният иск се явява основателен, като досежно размера, до който е уважен правилно СРС е кредитирал приетото по делото като неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Постановеният съдебен акт в частта, в която е уважен предявеният иск поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд като правилен и законосъобразен следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

Във въззивната жалба изрично е посочено, че се обжалва съдебно решение в частта на присъдените разноски, но конкретни доводи за незаконосъобразност не са изложени. Съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. Постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта за разноските следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция основателна е претенцията на въззиваемата страна за присъждане на разноски. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 ГПК въззивникът - „О.” ООД следва да бъде осъден да плати на въззиваемия - „М.С.” АД сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 300.00 лв., съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК и доказателства за реално плащане.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                         

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №356662 от 08.03.2018г., постановено по гр.дело №76454/2015г. по описа на СРС,  І Г.О., 118-ти състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА „О.” ООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на „М.С.” АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/, направени разноски във въззивната инстанция.

 РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                  ЧЛЕНОВЕ : 1./

 

 

                                                        2./