Р Е Ш
Е Н И Е
№ 17.10.2019
г. гр.Търговище
Търговищкият окръжен съд гражданска колегия
На тридесети септември
2019 година
В публично съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен
Стойчев
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Даскалова
Бисера Максимова
Секретар Станка Желева
като разгледа докладваното от Б.Максимова
в. гр. д. № 247 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С
Решение № 263 от 22.04.2019 година,
постановено по гр. д. 2230/2018 година по описа на ТРС, съдът е отхвърлил предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2,
офис 4, представлявано от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов,
действащи чрез юрисконсулт А.Б., против против П.В.Д. с ЕГН ********** с пост.
адрес ***, установителни искове за съществуване на вземания, както следва: за
сумата от 2 820,36 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата от
03.09.2018 година до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на
337,08 лв. от 21.09.2017 г. до 21.05.2018 г. и обезщетение за забава в размер
на 112,92 лв. от 21.09.2017 г. до 02.09.2018 г., за което съдът е издал заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 897/03.09.2018 г., постановена по ч.гр.д.№
1568/2018 г. по описа на РСТ, като
неоснователни, на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във вр. с
чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД.
Със същото решение са отхвърлени като неоснователни и предявените в
условията на евентуалност осъдителни искове между същите страни за сумата от 2
820,36 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата от 03.09.2018
год., до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 337,08 лв. от
21.09.2017 г. до 21.05.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 349,41 лв.
за периода от 21.09.2017 г. до 10.12.2018 г., като неоснователни, на осн. чл.
79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД.
Постъпила е въззивна жалба от "А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4,
представлявано от Изпълнителния директор Мартин Деспов Деспов, чрез юрисконсулт
А.Б..
Във въззивната жалба се излагат следните основни съображения:
Въззивникът твърди, че неоснователно първоинстанционният съд е приел, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, с мотивите, че
процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а
именно, че размерът на шрифта на договора е по-малък от 12. Приложеният към
делото препис на договора за заем е сканирано копие на оригинала. В случай, че
съдът е имал съмнения относно шрифта на процесния договор е следвало да укаже
на ищцовото дружество доказателствената тежест по отношение на този факт, което
да даде възможност на ищеца да ангажира доказателства в тази насока, като
поиска допускането на съдебно-техническа експертиза, а също така и да представи
процесния договор в оригинал.
На следващо място въззивникът твърди, че неправилно първоинстанционният
съд е отхвърлил предявените искове с мотива, че процесния договор не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради което е недействителен.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.9 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит
трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Видно от
представения по делото договор за кредит същия съдържа информация за ОЛП, който
е в размер на 20%, като страните са договорили този лихвен процент да е фиксиран.
Доколкото е уговорен фиксиран лихвен процент цитираната по - горе разпоредба на
ЗПК не би следвало да се прилага доколкото не се касае за променлив лихвен
процент. Също така, липсата на посочване на информация в договора за лихвения
процент, който се прилага при просрочени плащания, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, начина на неговата промяна, както и стойността
на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договора попада в
хипотезата чл. 11, ал. 1, т. 15 ЗПК, не обосновава недействителност на договора
съобразно чл. 22 ЗПК. Нещо повече, в случая страните изрично са уговорили, че
при забава в плащанията заемателят ще дължи законната лихва за забава/като
формално е изпълнено и изискването за посочване на разходи, които се дължат при
неизпълнение на договора с оглед заявеното от заемателя, че е запознат w
съгласен с действащата тарифата на кредитора.
Въззивникът излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е
отхвърлил претенцията като е приел, че липсва ясно разписана методика за
формиране на ГПР по кредита. В процесния договор за кредит е посочен годишният
лихвен процент и ГПР като са посочени и съответните допускания при изчисляване
на последия, което съответства на изскванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 и чл. 19 ЗПК. Според чл. 19, ал.4 ЗПК се определя размер на Годишният процент на
разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена постановление
на Министерския съвет на Република България. В настоящия случай законната лихва
за посочения период на договора е размер 10,00 %. ГПР ясно и недвусмислено е
посочен в договора за паричен заем, като е фиксиран за срока на договора и е в
размер на 32,92%. Предвид това обстоятелство ГПР е в законоустановените норми и
не следва да се редуцира, нито следва клаузата да се счита за нищожна, тъй като
не противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Дори да се приеме, че процесният договор е недействителен поради
противоречие с императивни норми на ЗПК в случая следва да се има предвид
следното: Процесният договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит, предвид което в случая безспорно е приложима
императивната разпоредба на на чл. 23 от ЗПК, съгласно която когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид изложеното въззивникът моли съда да постанови решение, с което
да отмени Решение № 263 от 22.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 2230/2018 г. по
описа на PC Търговище, и да присъди в полза на ищовото дружество направените в
хода на настоящото производство разноски за държавна такса и юрисконсулско
възнаграждение в размер на 350,00 лв.
Не е постъпил е отговор на въззивната жалба от ответника.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
Съдът, след като констатира, че въззивната жалба е подадена срок и е ДОПУСТИМА, провери изложените в нея оплаквания,
обсъди представените доказателства и
констатира следното:
Предявен е иск с правно основание в разпоредбата на чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
По фактите съдът съобрази следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 1568/2018 г. по описа на РС-Търговище,
ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД, е подал на 03.09.2018
г. /с дата на пощенското клеймо: 31.08.2018 година/ заявление за издаване на
заповед по чл.410 от ГПК против
ответника П.В.Д. с ЕГН **********, с адрес ***. Съдът е издал заповед № 897
от 03.09.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, с
която разпоредил длъжникът да
заплати: сумата от 2820,36
лв., представляваща главница по
цедирано на заявителя от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД задължение по
Договор за паричен кредит №2701950 от 19.04.2017 година, обявено за предсрочно
изискуемо от 21.05.2018 година, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 03.09.2018 година до окончателно изплащане на задължението,
договорна лихва в размер на 337,08 лв. за
периода от 21.09.2017 г. до 21.05.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 112,92 лв. за периода от 21.09.2017 г.
до 02.09.2018 г., на осн. чл. 410, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и направените в
производството разноски в размер на 65.41 лева за държавна такса и 50 лева
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът е приел, че ответникът е уведомен по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК
и е указал на заявителя да предяви иск за установяване съществуване на
вземането си против длъжника. Това определя и правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия иск по реда на чл. 422 от ГПК във вр. чл. 415, ал. 1
т. 1 и т. 2 от ГПК и с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с
чл. 240 от ЗЗД. В същото време, ищецът, в условия на евентуалност, е заявил, че
предявява и осъдителен иск за същите суми по повод неизпълнение на посочения в
заповедта по чл. 410 от ГПК договор за потребителски кредит.
От представения по настоящото
дело писмен договор се установява, че „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и
ответника П.В.Д., са сключили Договор за паричен кредит № №2701950 от
19.04.2017 година. Съгласно договора за кредит параметрите по заема са, както
следва: чиста стойност на кредита – 3000
лева; такса за разглеждане – 150 лева; общ размер на кредита – 3150 лева; брой
месечни вноски – 36; месечна сума: 126.20 лева; падежна дата: 21 число; първа
вноска на 21.05.2017 година; фиксиран ГЛП – 20%; ГПР – 32.92%, месечна
застрахователна премия – 8.59 лева; обща сума, дължима от потребителя: 4543.08
лева. Страните са подписали общи условия и погасителен план към кредита.
Ищецът твърди и това не се оспорва от ответника в съдебно заседание,
проведено пред първостепенния съд, че по така сключения договор ответникът е
извършвал плащания в общ размер от 676.64 лева.
Вземането, което е възникнало в полза на кредитодателя „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, е било прехвърлено в полза на ищеца по силата на
рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземане от 20.12.2016 година и индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземане от 21.05.2018 година, за което длъжникът е уведомен с
писмо изх. №УПЦ-П-УКФ/2701950 от 28.05.2018 година, връчено на длъжника на
01.06.2018 година. С въпросното писмо ищецът не само е уведомил длъжника за
извършената цесия, но и за това, че обявява кредитът за изцяло предсрочно
изискуем като е посочена и дължимата към 28.05.2018 година общо дължима сума в
размер на 3208.09 лева.
Във въззивната инстанция е назначено вещо лице-специалист в НТО при
РДВР-Търговище, което дава заключение, че процесният договор е изготвен на
шрифт 11.
От правна гледна точка съдът съобрази следното:
Ищецът и ответниците са били в
облигационни отношения, възникнали по
силата на договор за потребителски
кредит. Спрямо този договор се прилагат разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
Един от основните въпроси в настоящото производство е доколкото
договорът за потребителски кредит №2701950 от 19.04.2017 година, сключен между цедента
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответника, е действителен и отговаря на
изискванията, съдържащи се в ЗПК, респ. – доколко вземането на ищеца се явява
действително във връзка с формата и съдържанието на този договор.
В тази връзка съдът държи да подчертае, че
ЗПК е приет през 2010 година с цел да се извърши транспониране на ДИРЕКТИВА
2008/48/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета. За да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, Директива
2008/48/ЕО предвижда хармонизирана рамка на Общността в разглежданата област. В
съображение 7 и 9 от въпросната директива е посочено, че предвид постоянно
развиващия се пазар на потребителски кредити и нарастващата мобилност на
европейските граждани, едно далновидно законодателство на Общността, което може
да се адаптира към бъдещи форми на кредитиране и което дава на държавите-членки
необходимата степен на гъвкавост при прилагането им, следва да спомогне за
установяването на съвкупност от съвременни правни норми относно потребителския
кредит. Пълната хармонизация е необходима, за да се осигури на всички
потребители в Общността високо и равностойно ниво на защита на техните интереси
и за да се създаде реален вътрешен пазар. Ето защо на държавите-членки не
следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни
от предвидените в настоящата директива.
Практиката на
Съда на ЕС по повод прилагане на въпросната директива в националното
законодателство, е дала отговор на редица въпроси, които са относими в
настоящото производство. В РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав) от 9 ноември 2016
година по дело C‑42/15 е прието следното: Видно от член 10,
параграф 2 от Директива 2008/48, тълкуван във връзка със съображение 31 от тази
директива, изискването в договора за кредит, изготвен на хартиен или друг траен
носител, да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е
нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си. Това изискване допринася за постигането
на преследваната с Директива 2008/48 цел да се установи във връзка с
потребителските кредити пълна и
задължителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури високо и равностойно равнище на защита на
интересите на всички потребители в Съюза и за да се улесни изграждането на
добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити (вж. решение 21
април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 61). Предвид ясния текст на тези разпоредби следва да
се приеме, че Директива 2008/48 не предвижда изискване договорът за кредит да
съдържа подобно извлечение под формата на погасителен план. Що се отнася до
възможността на държавите членки да предвидят такова изискване в националната
си правна уредба, важно е да се отбележи, че по отношение на договорите, които
попадат в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки не могат да
приемат непредвидени в тази директива задължения за страните по договора,
когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната област (вж. по
аналогия решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank România, C‑602/10, EU:C:2012:443, т. 63 и 64). Следва обаче да се отбележи, че член 10,
параграф 2 от Директива 2008/48 извършва такава хармонизация, що се отнася до
данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит. Несъмнено
съгласно член 10, параграф 2, буква ф) от тази директива в договора за кредит
трябва ясно и кратко да се излагат евентуално и другите условия по договора.
Целта на тази разпоредба обаче е да се предвиди изискване договорът, изготвен
на хартиен или друг траен носител, да включва всички клаузи или условия,
договорени от страните в рамките на съществуващите между тях договорни
отношения по кредита. Същевременно въпросната разпоредба не бива да бъде
тълкувана като допускаща държавите членки да предвиждат в националната си
правна уредба изискване договорът за кредит да включва данни, различни от
изброените в член 10, параграф 2 от посочената директива. Отделно се посочва,
че Член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска
държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не
съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива,
договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става
въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени
обхвата на своето задължение.
Сходни
съображения са изложени и в РЕШЕНИЕ НА СЪДА (шести състав) от 5 септември 2019
година по дело C‑331/18.
Решенията на съда на ЕС са задължителни за националните юрисдикции, пред
които е висящ спор със сходно съдържание.
Съгласно Директива 2008/48/ЕО договорите за кредит се изготвят на
хартиен или друг траен носител като договорът за кредит посочва по ясен и
кратък начин конкретни данни, които задължително следва да се съдържат в него,
за да може потребителят да прецени обема на своето задължение. В ЗПК е
посочено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат
и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/.
Видно от съдържанието на обсъжданата директива и съдържанието на
разпоредбата сна чл. 10, ал. 1 от ЗПК, българският законодател е въвел
допълнително изискване към договора за потребителски кредит всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък
от 12. По този начин законодателят е въвел изискване, което не се съдържа в
Директива 2008/48/ЕО, но което води до значителна санкция за кредитодателя –
загубване на правото да получи лихви и разноски по кредита.
Настоящият въззивен състав приема, че доколкото разпоредбата на чл. 10,
ал. 1 от ЗПК в частта й на изискването всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, не е в
съответствие с Директива 2008/48/ЕО, то
не следва да прилага този текст.
Въззивният състав се обединява около становището, че макар дпроцесният
договор за кредит да е изпълнен с шрифт 11, то същият е на хартиен носител и по
ясен и кратък начин съдържа данните, изискуеми в чл.10, параграф 2 от
Директивата.
В конкретния случай ответникът е получил в заем сумата от 3000 лева за срок от
36 месеца и се е задължил да върне сумата от 4543.08 лв. В тази сума влиза
сумата от 3000 лева чиста стойност на кредита, сумата от 150 лева такса за
разглеждане на кредита, 309.24 лева застрахователна премия, 1083.96 лева
възнаградителна лихва, видно от подробното описание на обстоятелствата в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение.
Месечната погасителна вноска е в размер на 126.20 лева и обхваща всички дължими
плащания по договора.
Съдържанието на договора е пределно ясно и потребителят се е съгласил с
него. Кредитодателят е изпълнил договорното си задължение и е предоставил на длъжника
заемната сума, поради което в тежест на ответника-заемополучател е да докаже,
че е изпълнил насрещното си задължение по договора да върне предоставеният му
заем, ведно с договорените лихви в сроковете уговорени в договора. В случая е
установено, че ответникът е върнал сума в размер на 676.64 лева. Поради неплащане на месечни вноски кредитът е
бил обявен за предсрочно изискуем и това е доведено до знанието на длъжника.
Настоящият съдебен състав приема, че предявените искови претенции са
установени с оглед правното основание , на което се базират. Що се отнася до
техния размер, съдът съобрази следното:
По делото липсват всякакви данни кой и с кого е сключил договор за
застраховка на процесния кредит и дали са плащани за него застрахователни
премии. Доколокото сумата за застрахователна премия, дължима всеки месец в
размер на 8.59 лева, е включена в месечната погасителна вноска от 126.20 лева,
съдът приема, че доколкото липсват доказателства за наличие на договор за
застраховка и плащане на застраховатетелни премии на застраховател, то по
делото не е доказано задължението на ответника да заплаща такива премии. Ето
защо следва да се приеме, че внесената от него сума за погасяване на
задълженията му по процесния договор в размер на 676.64 лева следва да се отнесе за погасяване
на главницата и възнаградителната лихва. При това положение ответникът е
погасил изцяло първите 5 плащания за главница и лихви; погасил е лихвата за
шестата вноска и част от главницата за тази вноска в размер на 42.73 лева. От
тази шеста вноска е останал задължен със сумата от 27.87 лева за главница.
Дължими са останалите 30 вноски за главница и за възнаградителна лихва.
Ответникът е останал задължен за главница в размер на 2777.63
лева. Погасил е задължение за
възнаградителна лихва в размер на 305.42 лева. В случая се претендира
възнаградителната лихва само за определен период, а именно – от 21.09.2017 г.
до 21.05.2018 г. Дължимата за този период възнаградителна лихва е в размер
на 298.21
лева, доколкото съдът приема, че възнаградителната лихва, предвидена в шестата
вноска, е заплатена от ответника.
С оглед изложено исковата претенция за дължима главница по Договор за
паричен кредит №2701950 от 19.04.2017 година е доказана в размер на 2777.63
лева, а претенцията за възнаградителна лихва за периода от 21.09.2017 г. до
21.05.2018 г. е доказана в размер на 298.21
лева.
За периода 21.09.2017 година до 02.08.2018 година ответникът дължи и
лихва за забава в размер на 267.73 лева,
изчислена от съда с калкулатор за изчисляване на законна лихв – вж. https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html.
Същата обаче се претендира в размер на 112.92
лева и следва да се уважи в този размер.
Решението на ТРС следва да се отмени частично с оглед така приетия
размер на иска, който въззивният съд приема за доказан.
По така предявения осъдителен иск, по който е налице произнасяне със
съдебното решение, съдът приема следното:
Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК е специално и е пряко
обвързано със заповедното по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност е
свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на
исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник,
така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за
изпълнение. Според дадените в ТР разяснения, в производството по иска с пр.
осн. чл. 422 ГПК ищецът може да предяви осъдителен иск при условията на
евентуалност само при въвеждане на друго
основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на
което е издадена заповедта за изпълнение. В конкретния случай осъдителния иск е
предявен на същото основание – неизпълнение на договор за кредит от страна на
ответника. При това положение решението на ТРС, в частта му, в която
осъдителният иск е отхвърлен, се явява недопустимо и следва да се обезсили, а
производството по такъв иск – да бъде прекратено.
По разноските: искът е предявен за сумата от общо 3270.36 лева, а съдът
приема, че е основателен за сумата от общо лева 3188.76 лева – т.е. на 97.50%.
Следва да се преизчислят разноските в заповедното производство, както и в полза
на ищеца да се присъдят разноски за двете съдебни инстанции съобразно уважената
част на иска. В заповедното производство ищецът има присъдени разноски в размер
на 65.41 лева държавна такса и 50 лева възнаграждение за юрисконсулт. Следва да
му се присъдят разноски в размер на 63.77 лева държавна такса и 48.75 лева
възнаграждение за юрисконсулт съобразно уважената част на исковите претенции.
Пред районния съд ищецът е направил разноски както следва: 147.40 лева за
внесена държавна такса като претендира и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 350 лева.Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица или
еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда,
ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл. 25 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, която е издадена на ооснование чл. 3
от ЗПП, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от
100 до 300 лв. С оглед обема на работа на процесуалния представител на ищеца и
доколкото същият не се е явявал в съдебно заседание, съдът счита, че
юрисконсултското възнаграждение за всяка една инстанция следва да бъде в размер
на 100 лева. С оглед частичната основателност на иска за първа инстанция ищецът
има право на разноски в размер на 143.71 лева за държавна такса и 97.50 лева
юрисконсултско възнаграждение. За въззивната инстанция ищецът е направил
разноски в размер на 106.41 лева за
заплатена държавна такса и 263.07 лева за възнаграждение за вещо лице. Следва
да му се присъдят 103.75 лева за заплатена държавна такса, 198.57 лева за
възнаграждение за вещо лице и 97.50 лева юрисконсултско възнаграждение. На
ищеца следва да се присъдят общо разноски в исковото производство за двете
инстанции в размер на 641.03 лева.
Пред районния съд ответникът е поискал разсрочване на задълженията му,
ако бъде осъден да заплати исковите суми. В същото време не е представил
никакви доказателства, от които може да се направи извод за неговото финансово
състояние и наличие на предпоставките за разсрочване на задълженията му по
съдебното решение.
Въз основа на изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 263
от 22.04.2019 година, постановено по гр.
д. 2230/2018 година по описа на ТРС, в частта му, в която съдът е
отхвърлил предявените от „А.з.с.н.в.“ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”,
ет.2, офис 4, представлявано от Николина Станчева и Мартин Деспов, действащи
чрез юрисконсулт Полина Балабанова, против П.В.Д. с ЕГН ********** ***, в
условията на евентуалност осъдителни искове за сумата от 2 820,36 лв. главница,
ведно със законната лихва върху главницата от 03.09.2018 год., до изплащане на
задължението, договорна лихва в размер на 337,08 лв. от 21.09.2017 г. до
21.05.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 349,41 лв. за периода от
21.09.2017 г. до 10.12.2018 г., като неоснователни, на осн. чл. 79,ал.1 от ЗЗД
вр. чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД, като недопустимо и прекратява
производството в тази му част.
ОТМЕНЯ Решение № 263
от 22.04.2019 година, постановено по гр.
д. 2230/2018 година по описа на ТРС, в частта му, в която съдът е
отхвърлил предявените от „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** офис-сграда
„Лабиринт”, ет.2, офис 4, представлявано от изп. директори Николина Станчева и
Мартин Деспов, действащи чрез юрисконсулт А.Б., против против П.В.Д. с ЕГН **********
с пост. адрес ***, установителни искове за съществуване на вземания, както
следва: за сумата от 2 820,36 лв. главница САМО
за сумата от 2777.63 лева, договорна лихва в размер на 337,08 лв. от
21.09.2017 г. до 21.05.2018 г. САМО за
сумата от 298.21 лева, както и за обезщетението за забава в размер на 112,92
лв. от 21.09.2017 г. до 02.09.2018 г., за което съдът е издал заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК № 897/03.09.2018 г., постановена по ч.гр.д.№
1568/2018 г. по описа на РСТ, като неоснователни,
на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД, като в така отменената част
постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че съществува вземането н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4,
представлявано от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов, действащи
чрез юрисконсулт А.Б., срещу, П.В.Д. с ЕГН ********** с пост. адрес ***, за
сумите, както следва: за сумата от 2777.63 /две хиляди седемстотин
седемдесет и седем лева и шестдесет и три стотинки/ лева, представляваща главница по цедирано на
заявителя от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД задължение по Договор за
потребителски кредит №2701950 от 19.04.2017 година, сключен с П.В.Д., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 03.09.2018 година до изплащане на задължението, за
сумата от 298.21 /двеста деветдест и
осем лева и двадесет и една стотинки/ лева
възнаградителна лихва по договора за периода от 21.09.2017 г. до 21.05.2018 г.
и за сумата от 112.92 /сто и
дванадесет лева и деветдесет и две стотинки/ лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода от 21.09.2017 г. до 02.09.2018 г., за които суми съдът е издал Заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 897/03.09.2018 г., постановена по ч.гр.д.№
1568/2018 г. по описа на РСТ, на осн.
чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД във
вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 263 от 22.04.2019 година,
постановено по гр. д. 2230/2018 година по описа на ТРС, в останалата му
обжалвана допустима част.
ОСЪЖДА
П.В.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати н.„А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4,
представлявано от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов, действащи
чрез юрисконсулт А.Б., направените в заповедното производство разноски в размер
на 63.77 лева държавна такса и 48.75 лева възнаграждение за
юрисконсулт.
ОСЪЖДА
П.В.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати н.„А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4,
представлявано от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов, действащи
чрез юрисконсулт А.Б., направените в исковото производство разноски в размер на
641.03
лева за двете съдебни инстанции.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.