№ 2223
гр. София, 05.07.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 116-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание
на пети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:П. Г. П.
като разгледа докладваното от П. Г. П. Административно наказателно дело
№ 20231110203010 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 144 от АПК
вр. чл.63д от ЗАНН.
Образувано е по повод искане на въззиваемата страна - началник група в ОПП СДВР
от 09.06.2023г, обективирано в нарочна молба за изменение на решението по делото в частта
за разноските, като се иска присъждането на минимален размер на адвокатско
възнаграждение вместо присъдената сума от 1200 лева.
Искането е депозирано в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е изпълнена процедурата по
чл. 248, ал. 2 НПК, доколкото молбата, обективираща искането, е изпратена на въззивника.
Въззивникът в становище посочва, че искането е неоснователно
Съдът след като обсъди събраните по делото доказателства, намира искането за
неоснователно поради следните съображения:
Производството по НАХД № 3010/2023 г. по описа на СРС е образувано по жалба на
К. К. чрез адв. Н. срещу наказателно постановление (НП) № 22-4332-028754 от
13.01.2023г.,с което Г. В. Б. Б. - началник група към СДВР ОПП е наложила на К. Б. К., с
ЕГН **********, административно наказание - глоба, в размер 2000. 00 /две хиляди/ лева и
лишаване от право да управлява МПС за срок от две години, на основание чл.53 от ЗАНН, за
извършено нарушение на 174, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП
С решение от 23.05.2023г. на 116-ти състав на СРС„ НО наказателното
постановление е отменено, а решението е влязло в сила като необжалвано.
Настоящият състав намира, че искането не е недопустимо, доколкото съгласно
правилата на чл.248 от ГПК, към които ЗАНН и съответно АПК препращат, в срока за
обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му,
съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в
частта му за разноските. Обстоятелството дали възражението за прекомерност е направено в
срока до приключване на устните състезания, в случая съдебните прения, касае
основателността на искането, а не неговата допустимост или евентуална преклудираност.
Съгласно чл.63д, ал.2, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може
1
по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Разпоредбата е идентична с чл.78, ал.5 от ГПК, по който текст има
еднопосочна практика на ВКС, че това искане може да бъде заявено както писмено, така и
устно в открито съдебно заседание, но крайният срок за упражняването на правото да се
иска намаление на адвокатското възнаграждение е ограничен до приключване на устните
състезания в съответната инстанция (Определение № 385 от 9.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. №
313/2015 г., II т. о., ТК). В случая, видно от материалите по делото, последното проведено
пред СРС заседание е на 02.05.2023г. и до този момент възражение за прекомерност нито е
правено, нито въззиваемата страна твърди да е правила. Приключването на етапа съдебни
прения слага и край на възможността страните да правят допълнителни искания и
възражения, доколкото единственото действие, което остава да бъде извършено е
постановяването на съдебното решение. Страната сама се е поставила в това неблагоприятно
положение, доколкото не е направила необходимото волеизявление за прекомерност да
достигне до съда до края на съдебните прения, а съдът е действал добросъвестно и е
постановил решението си без да преценява евентуалната прекомерност на поисканото
адвокатско възнаграждение.
Следва да се посочи, че цитираното решение на Европейския съд по правата на
човека (ЕСПЧ) по делото НАЦИОНАЛНО ДВИЖЕНИЕ „ЕЕ.“ срещу БЪЛГАРИЯ (Жалба №
31678/17) е неотносимо към настоящия спор и е неправилно цитирано в молбата за
изменение на постановеното от СРС решение.
На първо място следва да се посочи, че приложното поле на Европейската конвенция
за правата на човека (ЕКПЧ) е ясно дефинирано в чл.1 от същата, а именно, че
високодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и
свободите, определени в част I на тази Конвенция. В случая в молбата за изменение на
решението в частта за разноските се твърди, че държавата в лицето на съдебната власт, чрез
своите органи, в случая СРС, е нарушила права по ЕКПЧ на същата тази държава в лицето
на друг неин орган, част от изпълнителната власт - СДВР, като ведомството е осъдено да
заплати на частноправен субект сторените по настоящето дело разноски. Разпоредбите на
Конвенцията са категорични, че същата е неприложима в тази хипотеза, доколкото този
наднационален източник на правото защитава правата на частноправните субекти, а не на
държавата от самата нея. В случая позоваването на ЕКПЧ в тази хипотеза е нелогично и не
намира основа в разпоредбите на цитирания акт. Ето защо приложение следва да намери
националната правна уредба на ниво закон – ЗАНН, АПК и ГПК, която не предвижда
възможност съдът да намалява поисканото възнаграждение, платено за един адвокат, в
случай, че липсва възражение за прекомерност, направено в срок.
Отделно от това, цитираното решение на Съда по правата на човека (ЕСПЧ) е
цитирано превратно. Видно от § 80 от решението, дружеството-жалбоподател -
НАЦИОНАЛНО ДВИЖЕНИЕ „ЕЕ.“ пред компетентния да се произнесе по разноските съд –
ВАС, е направило възражение за прекомерност, което в случая въззиваемата страна не е
сторила и съответно мотивите на ЕСПЧ касаят аргументите на националния съд дали
възнаграждението е прекомерно или не, а не възможността да националния съд,
разпределящ разноските, да се произнася без направено възражение за прекомерност. Така в
§ 81 от решението е посочено, че съдът осъзнава, че на държавите следва да се предоставя
широка свобода на преценка при регулирането на техните системи за разпределение на
разноски (вж. mutatis mutandis, Пердигао, цитирано по-горе, § 70). Всъщност, както вече
беше отбелязано, българското законодателство предвижда механизъм, който позволява в
известна степен преразглеждане на пропорционалността на съдебните разноски (вж.
параграфи 78-79 по-горе). По отношение на конкретното дело обаче ВАС прилага тези
правила, без да отчита в достатъчна степен конкретните обстоятелства по делото на
сдружението жалбоподател, по-специално обстоятелството, че размерът на присъдените
2
разноски е значителен, и че с оглед на сложността на производството за възобновяване и
обема на извършената правна дейност, разпореждането за разноските, за една съдебна
инстанция, не може да бъде счетено за основателно (сравнете с Хоаре, цитираното по-горе
решение, § 60). Така, присъждайки такъв размер на разноски за възнаграждение на адвоката
на ответната страна, без да посочи достатъчни и релевантни основания, за да гарантира, че
това възнаграждение действително е справедливо и обосновано, както се изисква от
вътрешното право, ВАС не успява правилно да балансира различните съществуващи
интереси. Следователно сдружението жалбоподател понася индивидуална и прекомерна
тежест, която нарушава необходимия справедлив баланс между обществения интерес и
основните права на отделните лица.
В случая следва да се има предвид, че ЕСПЧ валидира механизма за депозиране на
възражение срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение, уредено в
българските процесуални закони, но излага и аргументите си как съдът следва да се
произнесе по него и какви мотиви да изложи. Самото решение на ЕСПЧ не задължава
националните съдилища без направено възражение за прекомерност на претендираните
суми да се произнасят служебно и по свой почин по обосноваността, пропорционалността и
съразмерността му. В случая се касае за липса на каквато и да е заинтересованост от
въззиваемата страна към производството по делото, пълна липса на процесуална активност,
изоставяне и неупражняване на процесуални права, което няма как да бъде компенсирано от
настоящия съд, който да действа извън процесуалните си правомощия в полза на която и да
е страна. Ето защо съдът намира, че цитираното решение е неотносимо към спора, не
задължава националния съд да се произнася служебно по въпросите за разноските в
основаното производство, което в случая го лишава от възможността при липса на
възражение за прекомерност да намалява присъдените с решението суми в тежест на органа,
в който въззиваемата страна упражнява правомощията си.
Поради изложеното молбата за изменение на решението в частта за разноските се
явява неоснователна поради изложените съображения и следва да бъде оставена без
уважение.
С оглед гореизложеното и на основание 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 144 от
АПК вр. чл.63д от ЗАНН, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на началник група в ОПП СДВР за изменение
на Решение №2433 от 23.05.2023г., постановено по НАХД 3010/2023г. по описа на СРС, НО,
116ти състав, в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва пред АССГ в 14-дневен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3