Р Е Ш Е Н И Е № 593
гр. Монтана, 4 октомври 2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – МОНТАНА, в открито
съдебно заседание на 21.10.2023 година, в състав:
Председател: РЕНИ ЦВЕТАНОВА
при секретаря
Петя Видова, като разгледа докладваното от
СЪДИЯ РЕНИ ЦВЕТАНОВА, V
състав, адм. дело № 511 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл. 118, ал. 3
във вр. ал. 1 от Кодекс за социално осигуряване, във вр. с чл. 145 и
сл. от Административнопроцесуален кодекс.
Образувано е по повод подадена жалба от В.Т.И., ЕГН *
адрес ***, чрез пълномощник адв. Д.М., съдебен адрес *** против Решение №
2153-11-55 от 17.07.2023 г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Монтана, с което жалбата
ѝ е приета за неоснователна и е потвърдено разпореждане №
111-00-1016-3/21.06.2023 г., издадено от ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Монтана.
Въз основа на дадени от съда указания, оспорващата
уточнява, че оспорва определеният размер и срок на обезщетението за безработица.
В
жалбата си оспорващата твърди, че при прекратяване на трудовата ѝ заетост
в Нидерландия, поради прекратяване на дейност на фирмата в тази държава,
получила лично Формуляр U1. Поискала той да бъде приложен от служителя на ТП на
НОИ, но ѝ било отказано под предлог, че те по служебен път правят запитване
до съответната служба в Нидерландия. В точка 3 от този формуляр „Причина за
прекратяване на заетостта“ заявява, че работодателят е маркирал т. 3.7 „други“:
„Посредством констативно споразумение за напускане по инициатива на
работодателя, без работникът да е имал вина“. Счита, че Решение №
2153-11-55/17.07.2023 г. на Директора на ТП на НОИ, с което е потвърдено
Разпореждане № 111-00-1016-3/21.06.2023 г. на началник сектор КП са постановени
при неизяснена фактическа обстановка и са незаконосъобразни. Счита, че
неправилно AO изтълкувал причината за прекратяване на трудовата ѝ заетост
и я определил по реда на чл. 54б, ал. 3 от КСО. Твърди, че работодателят, след
като закрива изцяло дейността си на територията на Нидерландия, е започнал
процедура по освобождаване на всичките си работници. Било направено събрание,
на което чрез преводач им било обяснено това, получили и в превод на български
език Уведомително писмо, лично адресирано до всеки от тях. На страница втора от
него е записано: „За предпочитане е да се постигне споразумение за прекратяване
на трудовия договор“. Както и че ще бъде направено предложение за прекратяване
на трудовия договор по взаимно съгласие. Това предложение ще бъде направено под
формата на Допълнително споразумение. Заявява, че тук се получава разминаването
в реалната причина за прекратяване на трудовия ѝ договор - закриване на
клона и подаденото от съответните органи на Нидерландия причина за
прекратяването, посочена като „има постигнато споразумение между работодателя и
работника“, прието от AO като „прекратяване по взаимно съгласие“, приравнено на
чл. 325, ал. 1 от Кодекса на труда. Излага съображения, че от страна на
работодателя „Monaghan“ са предприети действия за спазването на
законодателството на Нидерландия, като прекратяването на трудовите договори на
всички работници било чрез предложени от него Допълнителни споразумения. Това е
по инициатива на работодателя, защото той закрива клона си и прекратява
дейността си в Нидерландия и няма как да има работници в нея. Счита, че нейният
случай попада в хипотезата на чл. 328 ал. 1, т. 1 или т. 2 от Кодекса на труда,
/т. 1. при закриване на предприятието; т. 2. при закриване на част от
предприятието или съкращаване на щата/ защото прекратяването на трудовия
договор е по инициатива на работодателя с предизвестие, отправено лично до нея,
заедно с Допълнителното споразумение за това. Видно от преносим документ U1,
като причина за прекратяване на заетостта е посочено, че е по инициатива на
работодателя и е без вина на работника. Освободени по този ред били около 60
работници от България в тази фирма - тя вече няма дейност на територията на
Нидерландия, съответно и работници, но не по инициатива или вина на
работниците, както е възприето от ТП на НОИ – Монтана. Счита, че административният
орган е постановил разпореждането, респ. решението си, при неизяснена
фактическа обстановка, което е довело до постановяването на незаконосъобразен
акт. Моли решение № 2153-11-55/17.07.2023 г. на Директора на ТП на НОИ – Монтана
да бъде отменено като незаконосъобразно. Претендира направените в настоящото
производство разноски. В съдебно заседание, оспорващата, редовно призована, не
се явява и не се представлява.
Ответната страна Директорът на ТП на НОИ – Монтана
не взема становище по жалбата. В с.з., редовно призован, се представлява от ст.
юрк. Л., която оспорва жалбата. Моли съдът да постанови решение, с което остави
в сила оспорения административен акт, по съображения изложени в него.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Доказателствата по делото са писмени.
Жалбата против решение № 2153-11-55/17.07.2023 г. на
Директор на ТП на НОИ – Монтана е подадена на 01.08.2023 г., видно от
поставеното клеймо на ТП на НОИ – Монтана /л. 3/. Оспореното Решение е получено
на 19.07.2023 г. /л. 24/ или жалбата е подадена в законоустановения 14-дневен
срок. Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1
от КСО, решението на ръководителя на териториалното поделение на НОИ
може да се обжалва в 14-дневен срок от получаването му, пред административния
съд. Оспорващата като негов адресат притежава правен интерес за неговото
оспорване, поради което и жалбата се явява подадена от надлежно легитимирано
лице, поради което е допустима за разглеждане по същество.
Административен съд – Монтана след като обсъди
сочените в жалбата основания, във връзка със събраните по делото доказателства,
приема за установено от фактическа страна следното:
Оспорващата В.Т.И. *** Заявление с №
508-02-30/05.05.2023 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, на
основание чл. 54а от КСО /л. 69/, като декларира прекратено осигуряване считано от
01.05.2023 г. с работодател от Нидерландия. На 10.05.2023 г. подава Заявление за удостоверяване на осигурителен период от
друга държава – членка на ЕС /л. 45/ с деклариран осигурителен период в Нидерландия от
01.04.2022 г. до 30.04.2023 г. В документ U017 - Електронен обмен на социално осигурителна
информация между България и ЕС /л. 37-39/ и U004 - Електронен обмен на социално
осигурителна информация между България и ЕС /л. 40-42/ са отразени осигурената заетост на оспорващата по законодателството на Нидерландия за времето от
01.04.2022 г. до 30.04.2023 г. и основанието за прекратяване на заетостта - „прекратяване на
договора по взаимно съгласие“ - л. 39. На основание чл. 54ж, ал. 1, във връзка с чл. 54а,
ал. 1 и чл. 546, ал. 3 от КСО е издадено Разпореждане № 111-00-1016-3 от
21.06.2023 г., с което на В.Т.И. е отпуснато ПОБ за периода от 01.05.2023 г. до
31.08.2023 г. в минимален размер, определен със ЗБДОО на 18,00 лв. дневно. След подадено от страна на г-жа И. възражение срещу
постановеното Разпореждане №
111-00-1016-3 от 21.06.2023 г., със Справка с вх. № 111-00-1016-5/05.07.2023
г. /л. 25/ е приет служебно получен документ H002 - отговор на искането за информация /л. 26-29/,
който документ не е надлежно преведен, поради което същият не може да служи
като годно доказателство и не следва да се обсъжда от съда при постановяване на
настоящото решение.
Видно от Формуляр U1 /л. 7-10/, попълнен от Нидерландски осигурителен институт,
осигурителният период на лицето в Нидерландия е от 01.04.2022 г. – 30.04.2023
г., с
възнаграждение за референтния период 27520,84 евро. Като причина за прекратяване на заетостта в т. 3.7 -
друго (заетост) е посочено
„Посредством констативно споразумение за напускане по инициатива на
работодателя, без работника да е имал вина“. В т. 4.2. е отбелязано, че ще се получи компенсация за прекратяване на заетостта или
друго подобно плащане, както и, че лицето няма право на обезщетение за
безработица от службата, издала настоящия документ, защото съгласно
законодателството на държавата не съществува право на обезщетение.
В представеното Допълнително споразумение /л. 15/
между работодателя частно дружество с ограничена отговорност MPC Nederland B.V. и В.Т. е записано, че страните желаят да прекратят
съществуващия между тях трудов договор чрез споразумение и желаят да затвърдят
това споразумение в писмена форма с настоящото Допълнително споразумение. В
Член 1, буква А се посочва, че се договарят „Трудовият договор между страните
се прекратява по взаимно съгласие, считано от 01.05.2023 г. (дата на
прекратяване).“
При така установената фактическа обстановка и като обсъди поотделно и в
тяхната съвкупност събраните по делото писмени доказателства и доводите на
страните, Административен съд – Монтана достигна до следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 168 от АПК,
във вр. с чл. 146 от АПК,
при извършване на служебната проверка за законосъобразност на оспорвания
административен акт, съдът констатира, че оспореното Решение № 2153-11-55 от 17.07.2023
г. е постановено от материално и териториално компетентен по смисъла на чл. 117,
ал. 1, т. 2, б. "е" от КСО административен орган – Директорът на ТП
на НОИ – Монтана, в писмена форма и е със съдържание, регламентирано в чл. 59,
ал. 2 от АПК. Съдържа информация за реда, срока и органа, пред който подлежи на
обжалване.
Процесното разпореждане е обжалвано по
административен ред и в резултат на проведено производство по чл. 117, ал. 2,
т. 2 от КСО е постановено и оспореното решение. В него са посочени
последователно извършените действия, изложени са фактически и правни изводи. В
производството по административен контрол за законосъобразност не са допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила, представляващи
основание за отмяната му.
Право на парично обезщетение за безработица съгласно
чл. 54а от КСО
имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“
най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на
осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по
заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в
Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават
пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или
професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която
подлежат на задължително осигуряване по КСО, по законодателството на друга
държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1
от Кодекса на труда.
По отношение на оспорващата са потвърдени процесните
периоди за осигурена заетост по законодателството на Нидерландия. Не е спорно,
че В.Т.И. е регистрирана, като безработен в Агенцията по заетостта, няма
отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст или професионална пенсия за
ранно пенсиониране и не упражнява трудова дейност, поради което и има право да
получава парично обезщетение за безработица.
В случая се спори по определения размер и срок на
обезщетението за безработица и в тази връзка по отношение основанието за
прекратяване на трудовата заетост.
Съгласно чл. 61 от
Регламент /Е0/ № 883/2004, на което основание е издаден формуляр U1,
компетентната институция на държавата членка, чието законодателство поставя
придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на
обезщетения за безработица, в зависимост или от завършването на периоди на
осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите
на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно
законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно
прилаганото от нея законодателство. Изчисляване на паричното обезщетение за
безработица, което се отпуска на лицето, следва да се извърши при прилагане на
нормата по чл. 62, § 1 вр. § 2 от Регламента, при съобразяване на трудовото
възнаграждение или професионален доход, получавани от осигуреното лице при
последната му работа по трудово правоотношение съгласно българското
законодателство.
Административният орган е определил размера на
дължимото обезщетение при условията на чл. 54б, ал. 3
от КСО, който текст предвижда безработните лица, чиито
правоотношения са били прекратени по тяхно желание или с тяхно съгласие, или
поради виновното им поведение, на основание чл. 325, т. 1
и 2, чл. 326, 330 и 331 от Кодекса на
труда, чл. 103, ал. 1,
т. 1, 2 и 5, чл. 105,
чл. 107, ал. 1,
т. 1 – 4 и чл. 107а от
Закона за държавния служител, чл. 162, т. 1
и 6, чл. 163
и чл. 165, т. 2
и 3 от Закона за
отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 226, ал. 1,
т. 4, 6, 8 и 16 от Закона за
Министерството на вътрешните работи, чл. 101, ал. 1,
т. 5, 8 и 11 от Закона за
Държавна агенция "Разузнаване" и чл. 165, ал. 1,
т. 2, 3 и 5 и чл. 271, т. 2,
3 и 5 от Закона за
съдебната власт или по други закони, получават минималния размер на
паричното обезщетение за безработица за срок 4 месеца. За да приложи тази
разпоредба на КСО административният орган е приел, че прекратяването на
заетостта на В.Т.И. в Нидерландия е станало „по взаимно съгласие“, т.е. с нейно
съгласие.
Видно от документ U017, причина за прекратяване на
последната заетост е „прекратяване на договора по взаимно съгласие“. Липсват
доказателства, подкрепящи твърдението на оспорващата, че причина за
прекратяване на заетостта е „закриване на предприятието, част от предприятието
или съкращаване на щата“. Изключително ясно, категорично и недвусмислено в
представените официални документи от компетентната осигурителна институция на
Нидерландия, а именно: Електронен обмен на социално осигурителна информация
между България и ЕС U017 – Осигурително досие – трансграничен работник като
основание за прекратяване на заетостта е посочено „прекратяване на договора по
взаимно съгласие“. Такова правно основание е отразено и в представения от
оспорващата формуляр U1, на който същата се позовава. Посочената
в него причината за прекратяване на сключеното правоотношение, а именно: в т. 3
е, както следва: „Посредством констативно споразумение за напускане по
инициатива на работодателя, без работникът да е имал вина“. Тази причина е
съответна на чл. 331 от КТ, според който работодателят може да предложи по своя
инициатива на работника или служителя прекратяване на трудовия договор срещу
обезщетение.
Прекратяването на трудовата заетост между
работодателя и наетият работник е обективирано в допълнително споразумение,
надлежно приложено по делото, за което не се твърди да не е сключвано. Без
значение е обстоятелството, че прекратяването на заетостта не е по инициатива
на работника, т.е. не е по негова вина, след като същият се е съгласил с това
прекратяване и е подписал споразумение за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие.
Този състав на съда не установява разминаване в
съдържанието на представените официални документи, като действителната,
„реалната“ причина за прекратяване на трудовото правоотношение е надлежно
удостоверена в същите. По своята същност, както формуляр U1, така и документите от Електронен
обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, са надлежни
европейски документи, които се издават от държавата – членка, в която е положен
труда на лицето. Самата оспорваща не твърди, че не е сключвала споразумение, а
единствено, че действителната причина за сключване на това споразумение е
закриване на клона в Нидерландия, което не е по нейна вина, но което
обстоятелство остава ирелевантно при разрешаване на правата ѝ свързани с
получаване на парично обезщетение при безработица, след като сключването на
споразумението е факт, като именно поради липсата на вина в работника, за него
е предвидено да получи определена по размер компенсация, отделно от полагащото
се трудово възнаграждение - т. 4.1 и т. 4.2. от формуляра U 1.
Периодът за изплащане на обезщетението се определя
според продължителността на осигурителния стаж, по време на който лицата са
били осигурени за безработица за времето след 31 декември 2001 г., който е от 4
до 12 месеца (чл. 54в, ал. 1 КСО). За периода от време, през което се следва получаването на обезщетение
и за неговия размер, правно значение има, както получаваният доход, така и основанието
за прекратяване на правоотношението, в който смисъл е разпоредбата на чл. 54б,
ал. 3 от КСО. Според цитираната разпоредба безработните лица, чиито правоотношения
са били прекратени по тяхно желание или с тяхно съгласие, получават минималния
размер на паричното обезщетение за безработица за срок 4 месеца.
При това фактическо положение, правилно е определен
и размерът на дневното парично обезщетение за безработица, който съгласно чл. 11, т. 2, б.
"а" от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2022
г., приложим до приемането на ЗБДОО за 2023 г., е в размер на 18 лв.
дневно.
Съобразно изложеното съдът намира, че оспореният
административен акт е издаден от компетентен орган, в рамките на правомощията
му, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, в съответствие с материалните разпоредби и целта на закона, поради
което жалбата се явява неоснователна и следва да се отхвърли
С оглед изхода на делото, въз основа разпоредбата на
чл. 143, ал. 3
от АПК, основателно е искането на ответника за присъждане на
разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/
лв., съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК,
във вр. с чл. 37 от Закона
за правната помощ и чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от гореизложеното и на
основание чл. 172, ал. 2,
пр. 4 от АПК и чл. 143, ал. 3
от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата подадена от В.Т.И., ЕГН * адрес ***,
чрез пълномощник адв. Д.М., съдебен адрес ***, против решение № 2153-11-55 от
17.07.2023 г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Монтана, като неоснователна.
ОСЪЖДА В.Т.И., ЕГН * адрес ***, да заплати на Директора на ТП на НОИ –
Монтана сумата от 100 /сто/ лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС, с оглед
нормата на чл. 119 от КСО и размера на търсената за възстановяване сума, в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :