Решение по дело №257/2024 на Административен съд - Пловдив

Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 ЗИНЗС.

Образувано е по касационна жалба на ГД“Изпълнение на наказанията“ към министерство на правосъдието, чрез ст.юрисконсулт Ч., против решение № 2210 от 05.12.2023 г. на Административен съд – Пловдив, в осъдителната част.

Твърди се неправилност и необоснованост на решението с доводи, че съдът при постановяване на решението си не е съобразил действителната фактическа обстановка по делото. Излагат се доводи, че са представени множество протоколи за ДДД обработки, които свидетелстват за полаганите грижа в борбата с насекоми и гризачи. Сочи се, че действително е налице известна пренаселеност в част от спалните помещения, но това се компенсира с възможността за раздвижване в коридорите и престой на открито.

В крайна сметка се иска отмяна на обжалваното съдебно решение поради необоснованост.

В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява.

В представено писмено становище от адв.Н. като пълномощник на И. Л., се заема тезата за незаконосъобразност на касационната жалба. Иска се същата да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева на основание чл.38 от ЗА за оказана безплатна помощ и съдействие в полза на адв.Н..

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност на жалбата.

Административен съд Пловдив, ХХVІ касационен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, от страна по делото, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК е неоснователна.

Предмет на касационната проверка е решение № 2210 от 05.12.2023 г. на Административен съд – Пловдив, в осъдителната му част, с която ГДИН е осъдена да заплати на И. А. Л. сумата от общо 3500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС по време на престоя му в ЗООТ „Хеброс“ в периода от 01.09.2017 г. до 06.11.2018 г. вкл., изразили се в липса на достатъчно жилищна площ и осветление и наличие на инсекти за 432 дни в посочения период.

Съдът е приел, на база събраните пред него писмени и гласни доказателства, за единствено доказани претенциите за пренаселеност при пребиваването в ЗООТ „Хеброс“ от страна на Л., както и тези за липса на достатъчно осветление и наличие на инсекти.

Пред първата инстанция по безспорен начин се установява, че на Л. не е била осигурена необходимата жилищна площ от 4 кв.м. в целия период на пребиваване в ЗООТ „Хеброс“, а именно от 01.09.2017 г. до 06.11.2018 г. вкл., общо 432 дни, след преценка на доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ответника не са представени доказателства с колко други л.св. е пребивавал в едно спално помещение. Това налага извод, че по отношение на Л. жизненото му пространство е било значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС. По тези причини, съдът е приел, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ГД „Изпълнение на наказанията“ по отношение на конкретно установените факти по делото относно пренаселеността при пребиваването в ЗООТ „Хеброс“ от страна на Л. за периода от 01.09.2017 г. до 06.11.2018 г. вкл., общо 432 дни, включително, които водят до извода, че битовите условия в ЗООТ „Хеброс“ създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо бездействие от ГДИН, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на Л. в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в спалните помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му биологично съществуване, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ.

Отново, при правилна преценка на разпределението на доказателствената тежест, първата инстанция е приела обосновано за доказани твърденията на Л. за извършени нарушения на чл.43, ал.5 от ЗИНЗС, свързани с липсата на достатъчно светлина – предвид непредставянето на доказателства от страна на ГДИН следва извода, че прозорците в спално помещение № 6 са с малък размер т.е. без достатъчен достъп до естествена светлина.

Неоснователни са касационните оплаквания, че противно на приетото от първата инстанция, са представени доказателства, множество протоколи за ДДД обработки, които свидетелстват за полаганите грижа в борбата с насекоми и гризачи, съответно изведените в решението изводи са необосновани. Видно от представените доказателства пред първата инстанция, представените протоколи за извършена ДДД обработка (л.39 и сл.), както и тези за обработка против хлебарки и дървеници, касаят Затвора Пловдив и ЗООТ – Смолян, но не и ЗООТ „Хеброс“, за престоя в който ЗООТ „Хеброс“ е прието за доказано наличието на инсекти, съответно е осъден касатора.

Затова приемайки, че кумулативно са налице елементите от правопораждащ фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това че са доказани част от оплакванията, техният вид и характер и съобразявайки въздействието на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие и спецификите в икономическите и социални стандарти в страната за периода, съотнесени към по - високите такива в преобладаващата част от страните членки на Европейския съюз, съдът е определил справедливо обезщетение в размер от 8,10 лева/ден за процесния период от 01.09.2017 г. до 06.11.2018 г. вкл. Така за доказаните 432 дни на увреждане следва да бъде присъдено общо обезщетение в размер на 3500 лева.

Съдът е намерил, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на конкретно установените факти по делото, съобразявайки правилно разпределението на доказателствената тежест при непредставяне на доказателства от страна на ГДИН, които водят до извода, че битовите условия създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство.

Решението е правилно.

Въз основа на установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК препраща и към мотивите на VIІ състав.

Правилен е изводът на първоинстанционния състав, изведен от правилно установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от ищеца. Законът забранява осъдените и задържаните да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им осигури условия за изтърпяване на наложеното наказание, съобразени с уважение към човешкото достойнство, като начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности в степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на наказанието лишаване от свобода, и като се имат предвид практическите нужди на лишените от свобода, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законовите задължения относно липсата на достатъчно жилищна площ за процесния период, недостатъчно светлина, както и наличие на инсекти, вследствие на което са претърпени вреди, пряка и непосредствена последица от нарушаването на чл.3 ЗИНЗС.

Неоснователно е възражението на ГДИН за недоказаност на вредата, бездействието от страна на администрацията и причинната връзка. По категоричен начин са установени нарушенията по чл.3 ЗИНЗС. Т.нар. в касационната жалба „известна пренаселеност“ не може да се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и по време на ежедневния престой на открито, защото тази възможност също е законово предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС). Т.е., с изпълнението на задължение, вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае бездействието за осигуряване на необходимата жилищна площ.

В тази връзка правилно е съобразена нормата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС, според която, в случаите по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Т.е., когато ищецът докаже извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се презюмира. В случая, доколкото е доказано от страна на ищеца извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС от специализираните органи по изпълнение на наказанията, следва да се приеме, че същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния, които неимуществени вреди са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и по-конкретно с недостатъчната жилищна площ в помещенията, в които е бил настанен за процесния период, липсата на светлина и наличието на инсекти.

Противно на възраженията по касационната жалба, касационната инстанция намира, че присъденото обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ. Т.е., при определяне на конкретния размер на обезщетението съдебният състав е съобразил възможния ефект върху ищеца, обсъдени са общите условия на наказанието лишаване от свобода и кумулативните, наслагващи се ефекти от негативните условия върху ищеца, както изисква ЕСПЧ. Присъденото обезщетение е справедливо определено, защото е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху ищеца, съответстващ също на размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения по казуси, близки на процесния. Присъденото обезщетение в пълен обем разрешава въпроса за възникналата отговорност на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита наличието на правоотношение в пенитенциарно заведение, интензитета на вредите, тяхната продължителност и кумулативния им ефект върху ищеца.

Предвид всичко изложено, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила в обжалваната му част.

При този изход на спора на ответника се дължат разноски.

На основание чл.286, ал.3 от ЗИНЗС и претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесулно представителство по делото на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., касаторът следва да заплати на адв.Н. адвокатско възнаграждение, което съдът определя на такова в размер на 385 лева съразмерно на уважената част от иска, изчислена на основание чл.8, ал.1 във връзка с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХVІ касационен състав

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2210 от 05.12.2023 г. на Административен съд – Пловдив по АД № 696/2023 г., в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на И. А. Л., [ЕГН], сумата от 3500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС по време на престоя му в ЗООТ „Хеброс“ в периода от 01.09.2017 г. до 06.11.2018 г. вкл., както и в частта, в която ГДИН – София е осъдена да заплати на И. А. Л., сумата от 10 лева разноски и на адвокат С. К. Н., сумата от 385 лева адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София да заплати на адвокат С. К. Н., гр.Пловдив, ул.“Йоаким Груев“ №41, партер, сумата от 385 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.

Решението е окончателно.