Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 07.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеоноваа
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7121 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.01.2019 год., постановено
по гр.дело №29050/2018 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, З. „Л.И.“ АД е
осъдено да заплати на Р.А.Ц. по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 978 лв., представляваща неизплатено обезщетение за претърпени
имуществени вреди – разходи за лечение и медикаменти, от настъпило на
17.12.2016 год. пътнотранспортно
произшествие по вина на застрахован по риска „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ при ответника водач на лек автомобил „Фиат Седичи“ с рег.№*****,
ведно със законната лихва върху тази суми, считано от датата на подаване на
исковата молба – 09.05.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 91.91
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 06.06.2017 год. до 08.05.2018 год., както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 430 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника З. „Л.И.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че не дължал
присъдената сума, тъй като по делото не било установено настъпването на
твърдяното застрахователно събитие, което да се е осъществило в резултат на
виновното и противоправно поведение на застрахованото лице. Неправилно СРС бил
приел, че се е осъществил риск, покрит от договора за застраховка „Гражданска
отговорност“. Отговорността на застрахователя била функционална на
отговорността на виновния водач. В частност водачът на лекия автомобил А.Д.не
бил извършил нарушение на правилата за движение по пътищата. Описаният в
исковата молба механизъм на процесното пътнотранспортно произшествие бил
оспорен от ответника. Освен това произшествието от 17.12.2016 год. било
настъпило в причинна връзка с действията на ищеца като участник в движението –
водач на двуколесно превозно средство – същият бил нарушил правилото,
установено в разпоредбата на чл. 80 ЗДвП. Действително протоколът за ПТП бил
официален свидетелстващ документ, но по делото не било доказано между двете превозни
средства бил настъпил удар, в резултат на който на ищеца били причинени телесни
травми. Нямало данни за увреждания по процесните превозни средства.
Заключението по съдебната автотехническа експертиза не се основавало на
обективни източници за настъпване на факти от действителността, а на допускане
на възникването на удар между двете превозни средства – а данни за такъв удар
не били налице. Липсвали и доказателства, че ищецът е направил разходи за
лечение в размер на претендираната сума и че патримониумът му е бил намелен.
Заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза не установявало,
че разходите са направени за сметка на ищеца /заплатени от него/, т.е. че за
него е настъпила имуществена вреда. Неправилно било обсъдено от СРС и релевираното
при условията на евентуално възражение за съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на водача на двуколесното превозно средство, поради нарушение на чл.
80 ЗДвП /движение най-вдясно на пътя/ – установено било, че широчината на
пътното платно била 6 м., а ищецът се намирал на 2.5 м. вляво от десния бордюр
по посоката на движение, т.е. същият се намира приблизително в средата на пътя,
в левия край на дясното пътно платно. Видно било от събраните гласни
доказателства, че при преодоляване на ляв завой велосипедистът се е намирал на
средата на пътя, което обосновало извода, че ако още при навлизане след
кръстовището той е заел дясната част на дясната лента, най-вероятно нямало да
настъпи удар. Доказано било също така въз основа на заключението по съдебната
автотехническа експертиза, че при спазване на правилото на чл. 80 ЗДвП от
страна на ищеца, траекториите на двете превозни средства нямало да имат
пресечна точка. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете
– отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата Р.А.Ц. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на ответника по жалбата, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
432, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ
дава право на увреденото лице при пътнотранспортно произшествие да насочи иск
за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който
деликвента има застраховка “гражданска отговорност”. По този иск ищецът следва
да установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на МПС
/фактическия състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в
причинна връзка от което са произлезли вреди, като вината се предполага до
доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка
“гражданска отговорност” между този водач и застрахователя /ответното
дружество/. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е по делото, а и се установява от събраните
писмени доказателства, в т.ч. констативен протокол, съставен от дежурен
ПТП-О“ПП“-СДВР /който има характера на официален свидетелстващ документ по чл.
179, ал. 1 ГПК/, гласни доказателства чрез разпита на свидетеля А.Л.Д., които
следва да бъдат ценени като ясни, последователни и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото, както и от заключенията на вещите лица по
допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебна
автотехническа експертиза и съдебно-медицинска експертиза, които подлежат на
кредитиране /чл. 202 ГПК/, съществуването на договор за застраховка
„гражданска отговорност”, който има за обект лек автомобил „Фиат Седичи“ с рег.№*****, като застрахован бил А.Л.Д.,
а застраховател – ответното дружество З. „Л.И.“ АД, както и че в срока на застрахователното
покритие е настъпило процесното ПТП –
на 17.12.2016 год., в гр.София, на ул.“Севастократор Калоян“ /път с двупосочно
движение/, с посока от ул.“Иваница Данчев“ към ул.“Кумата“, между велосипед „Бачини“
/двуколесно превозно средство/, управляван от ищеца Р.А.Ц., движещ се на около
2 м. – 2.5 м. вляво от десния край на платното за движение /т.е. около средата
на платното/ и движещия се след него процесен лек автомобил, непосредствено
след осъществяването на маневра „завиване наляво“ от двете превозни средства, в
резултат на което на ищеца е било причинено следното увреждане – травма в
областта на левия лакът – с видима деформация, оток, спонтанна и палпаторна
болезненост и костни крепитации – раздробено счупване на ляв олекранон /ставен
израстък на лакътната кост, оформящ лакътната става/.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивната
инстанция са свързани с това чия е вината за настъпването на процесното
пътнотранспортно произшествие, в т.ч. наличието на съпричиняване на вредоносния
резултат от страна ищеца, както и с това дали ищецът е направил твърдените
разходи за лечение.
Въз основа на съвкупната преценка на
ценените гласни доказателства чрез разпита на свидетеля А.Л.Д. и заключението
по съдебната автотехническа експертиза, въззивният съд приема, че действията на
водача на лекия автомобил съставляват граждански деликт. Същият е нарушил правилото
на чл. 23, ал. 1 ЗДвП, според което водачът на пътно превозно средство е длъжен
да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство,
че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко,
както и правилото, установено в разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, съгласно
което водачът е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници
в движението, каквито са водачите на двуколесни превозни средства. Допуснатите
от водача на лекия автомобил нарушения на обсъжданите правила от ЗДвП е в пряка
причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.
На следващо място настоящият съдебен
състав счита, че обосновано въз основа на ценените писмени доказателства по
делото – фискални бонове, данъчни фактури и рецептурни бланки /които се явяват надлежни доказателствени
средства, установяващи заплащането на процесните суми/ и заключението по съдебно-медицинска
експертиза първоинстанционният съд е приел за установено, че ищецът е направил разходи
за своето лечение в общ размер на 978.90 лв., както следва: на 20.12.2016 год.
– за лекарства в размер на 17 лв., на 20.12.2016 год. – за медицински консумативи
в размер на 860 лв., на 21.12.2016 год. – за потребителска такса – КП в размер
на 23.20 лв., на 22.12.2016 год. – за лекарства в размер на 48.70 лв. и на
23.03.2017 год. – за боуен терапия в размер на 30 лв.
Неоснователни се явяват оплакванията
във въззивната жалба, тъй като посочените разходи са били необходими,
действително са били направени и
намаляването на имуществото на ищеца с посочената сума е в
причинно-следствена връзка с телесното му увреждане, настъпили в резултат на
процесното ПТП. Няма съмнение, че разходите са били направени от ищеца във
връзка с лечебния процес, престой в болнично лечение и с оглед оперативната
интервенция, на която същият е бил подложен – с поставяне на метални
остеосинтезиращи елементи /които се заплащат от пациентите, а не се поемат от
Здравната каса/. А извършването на лечебен масаж /боуен терапия/ е логично
продължение на възстановителния процес – облекчаващо страданията и подпомагащо
възстановяването на ищеца.
Следователно ищецът се легитимира
като кредитор на претендираното вземане за имуществени вреди.
Възражението на ответника за
съпричиняване се явява неоснователно, поради следните съображения:
Принос по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки
за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма
на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, респ. увеличил е техният размер /или необходимо
е действията или бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие, но не е
необходимо наличието на вина/. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на
съпричиняването страна – ответника – виж и т. 7 от Тълкувателно решение №
1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
В разглеждания случай предвид
установения механизъм на ПТП и доколкото от показанията на свидетеля А.Д.е
видно, че произшествието е настъпило по време на осъществяването на маневрата
„завиване наляво“ или непосредствено след осъществяването й, то приложение намират
правилата на чл. 36 ЗДвП – завиването
наляво се извършва от най-лявата пътна лента по посока на движението, а когато
лентите са обозначени за движение в съответната посока – от лента,
предназначени за завиване наляво /ал. 1/; при завиване наляво за навлизане в
път с двупосочно движение водачът на пътното превозно средство завива така, че
да навлезе по възможно най-краткия път в дясната част на платното за движение.
Следователно при осъществяването на посоченото маневра, респ. непосредствено след
приключването й, не би било възможно, респ. не може да се очаква процесният
велосипед да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за
движение, каквото изискване законодателят поставя в разпоредбата на чл. 80, т.
2 ЗДвП.
В този смисъл законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираният пряк по чл. 432, ал. 1 КЗ иск
се явява изцяло основателен, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Доколкото ищецът се легитимира като
кредитор на претендираното главно вземане за имуществени вреди и предвид
установените по делото фактически положения, че застрахователят /ответникът/ е бил
уведомен от ищеца за настъпилото застрахователно събитие на 05.06.2017 год., то
същият е изпаднал в забава на 06.09.2017 год., след изтичане на 05.09.2017 год.
на тримесечния срок по чл. 497, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ, а за
периода от 06.06.2017 год. до 05.09.2017 год. той дължи законната лихва за забава
върху застрахователното обезщетение за имуществени вреди на основание чл. 429,
ал. 3 вр. с чл. 493, ал. 1, т. 5 и чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ /в този смисъл виж
Решение № 167 от 30.01.2020 год. на ВКС по т. д. № 2273/2018 год., ІІ т. о.,
ТК/, то предявената акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява
основателна за исковия период от 06.06.2017 год. до 08.05.2018 год. в размер на
91.91 лв. /определен СРС по реда на чл. 162 ГПК/, срещу уважаването на която не
са изложени самостоятелни оплаквания във въззивната жалба – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.01.2019 год., постановено по гр.дело
№29050/2018 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/