Р Е Ш Е Н И Е
№ .....
гр. Враца, 30 октомври 2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВРАЧАНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, четвърти граждански
състав, в публично заседание на 03.10.2019 г. в състав:
Районен съдия: Иван Иванов
при участието
на секретаря Мария Богданова
като разгледа докладваното от съдия Иванов гражданско дело № 2589 по описа за 2019 г. на Врачанския районен съд,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и
следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Теленор България” ЕАД с ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Младост 4“,
Бизнес Парк София, сграда 6 срещу Р.П.В. с ЕГН ********** ***, с която
са предявени обективно кумулативно съединени
искове по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 92 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД) за признаване за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата 291,31 лева-главница, представляваща незаплатена
далекосъобщителна услуга, дължима по договор за далекосъобщителна услуга от
08.08.2015 г. и договор за далекосъобщителна услуга от 20.07.2015 г., за
периода от 01.11.2016 г. до 28.02.2017 г.; сумата 337,38 лв.-главница,
представляваща неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 09.10.2015 г.
и договор за лизинг от 24.12.2015 г. за периода от 01.11.2016 г. до 28.02.2017
г.; сумата 1 444,59 лева, представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга от 08.08.2015 г., договор
за далекосъобщителна услуга от 20.07.2015 г., договор за лизинг от 09.10.2015
г. и договор за лизинг от 24.12.2015 г., за които вземания са издадени следните
фактури: № **********/01.12.2016 г.; № **********/01.01.2017 г.; №
**********/01.02.2017 г.; № **********/01.03.2017 г. Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че между страните е съществувало
валидно облигационно отношение въз основа на договор
за далекосъобщителна услуга от 08.08.2015 г., договор за далекосъобщителна
услуга от 20.07.2015 г., договор за лизинг от 09.10.2015 г. и договор за лизинг
от 24.12.2015 г. В срока на действие на
двата договора били издадени следните фактури: № **********/01.12.2016 г.;
№ **********/01.01.2017 г.; № **********/01.02.2017 г.; № **********/01.03.2017
г., с които били начислени следните задължения: сумата 291,31 лева-главница, представляваща
незаплатена далекосъобщителна услуга; сумата 337,38 лв.-главница, представляваща
неплатени лизингови вноски; сумата 1 444,59 лева, представляваща неустойка
за предсрочно прекратяване на договорите за далекосъобщителна услуга и
договорите за лизинг.
Поддържа се, че поради
неизпълнение на задълженията на ответника да заплати главницата, представляваща незаплатена далекосъобщителна
услуга, ищецът е упражнил правото си да
прекрати договорите за далекосъобщителна услуга и договорите за лизинг и да начисли сумата 1 444,59
лева-неустойка. Твърди се и че
ответникът не е изпълнил задълженията си да заплати на ищеца сумата
337,38 лв.-главница, представляваща неплатени лизингови вноски. Сочи се, че съгласно договорите ищецът има
право да получи в срок всички начислени суми за мобилни услуги и лизингови
вноски.
Тъй като ответникът не изплатил процесните задължения, на 08.03.2019 г. ищецът подал срещу ответника
заявление по чл. 410 от ГПК за процесните суми, било образувано ч. гр. дело №
856/2019 г. на Врачански районен съд, като съдът уважил заявлението и издал
заповед за изпълнение от 13.03.2019 г., която била редовно връчена на длъжника.
В срока по чл. 412, т. 8 от ГПК ответникът подал възражение срещу заповедта за
изпълнение, поради което е предявен настоящият иск.
Ответникът Р.П.В., чрез пълномощника си адв. Г.З., в срока
по чл. 131 от ГПК е подал писмен отговор, с който е оспорил исковете като
процесуално недопустими, неоснователни и недоказани по следните
съображения: процесните вземания са
погасени с изтичането на кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД;
не са налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на което и
да било от процесните задължения, тъй като липсва редовно връчено на ответника
волеизявление на ищеца в този смисъл; договорите за мобилни услуги и за лизинг
между страните съдържат неравноправни по смисъла на Закона за защита на
потребителите и нищожни клаузи, като в подкрепа на твърденията за нищожност са
въведени и доводи за противоречие на договорни клаузи с утвърдените в
обществото добри нрави. Оспорени са общо представените с исковата молба
доказателства. Претендират се разноски.
В заповедното производство-ч. гр. дело
№ 856/2019 г. на Врачанския районен съд длъжникът Р.П.В. е подал писмено
възражение, в което е посочил, че не дължи на ищеца претендираните суми, както
и че същите са погасени по давност.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и исканията и
възраженията на страните, приема за установено следното:
От фактическа страна.
Представен е договор без номер от 20.07.2015 г. между „Теленор
България“ ЕАД и ответника Р.В. за мобилни услуги по абонаментен план „Стандарт” за SIM карта 89359050000512272926 с месечна абонаментна такса 29,99
лв. за срок от 24 месеца. Представено е и
подписано от ответника приложение към договора за мобилни услуги, имащо
характер на ценоразпис, което не установява конкретно съдържание на
облигационна връзка между страните.
Приложен е и договор без номер от 08.08.2015 г. между
„Теленор България“ ЕАД и ответника Р.В. за мобилни услуги по абонаментен план
„Стандарт” за SIM карта
89359050000706748475 с месечна абонаментна такса 19,99 лв. за срок от 24 месеца, както и съответното приложение към него с характер на
ценоразпис.
От допълнително споразумение от 09.10.2015 г. към договор
за мобилни услуги от 20.07.2015 г. се установява, че е променен абонаментния
план на ответника Р.В., като е уговорена месечна абонаментна такса 29,99 лв. за
срок от 24 месеца.
Видно от допълнително споразумение от 24.12.2015 г. към
договор за мобилни услуги 08.08.2015 г., с него е променен абонаментния план на
ответника Р.В., като е уговорена месечна абонаментна такса 39,99 лв. за срок от
24 месеца.
От допълнително споразумение от 27.05.2016 г. се
установява, че на ответника Р.В. е предоставен трети мобилен номер – 0893 677
940, за който е уговорена месечна абонаментна такса 40,99 лв. за срок от 24
месеца.
Представен е и договор без номер от 09.10.2015 г. между
„Теленор България“ ЕАД и ответника Р.В. за лизинг за мобилен телефон Sony Xperia M4 Aqua
Black за срок от 23 месеца и месечна лизингова
вноска 18,59 лв., договор без номер от 24.12.2015 г. между „Теленор България“
ЕАД и ответника Р.В. за лизинг за мобилен телефон Huawei P8 Lite Black за срок от 23 месеца и месечна лизингова вноска 4,79 лв.,
както и договор без номер от 27.05.2016 г. между „Теленор България“ ЕАД и
ответника Р.В. за лизинг за мобилен телефон Huawei P9 Lite White за срок от 23 месеца и
месечна лизингова вноска 20,59 лв.
От горепосочените договори се установява, че страните са
били в облигационни отношения въз основа на сключените между тях два договора
за далекосъобщителни услуги, три допълнителни споразумения за промяна на
абонаментните планове по договорите за далекосъобщителни услуги и три договора
за лизинг, като ответникът е декларирал, че е получил копие от общите условия на
мобилния оператор, относими към предоставените услуги и към договора за лизинг и
е запознат с разпоредбите им.
По делото не са представени приложимите към договора Общи
условия на „Теленор България” ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни
телефонни услуги и Общи условия на „Теленор България” ЕАД по договори за лизинг,
но същите са публикувани на интернет страницата на ищцовото дружество, поради
което съдът приема, че ищецът е установил тяхното съдържание. Съгласно общите
условия: Заплащането на услугите се извършва въз основа на месечна фактура,
която се издава на името на абоната, като плащането следва да става в 18-дневен
срок от издаването на фактурата. Неполучаването на фактурата не освобождава
абонатите от задължението им за плащане на дължимите суми. В случай, че това
задължение на абоната не бъде изпълнено, доставчикът на далекосъобщителни
услуги има право да прекрати договора, както и да получи неустойка, като уговорката
за неустойка-чл. 76 от общите условия е
отменена с решение № 240 от 10.02.2016 г., постановено по търг. дело №
3678/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд по иск на Комисията за защита
на потребителите.
Представени са фактури, както следва: №
**********/01.12.2016 г.; № **********/01.01.2017 г.; № **********/01.02.2017
г.; № **********/01.03.2017 г. и приложенията към тях, в които е начислено
потребление на далекосъобщителни услуги чрез мобилни телефони с № 0896
146 808, № 0893 677 940 и № 0894 690 757 на обща стойност 291,31 лв.,
лизингови вноски в общ размер на 337,38 лв., както и неустойка в размер на 1 444,59
лв.
От правна страна.
По иска за главница за мобилни
услуги.
За да бъде основателен иска за
реално изпълнение, следва ищецът да докаже както сключването на договора, така
и изпълнението на собствените си задължения, произтичащи от него. В тежест на ищеца е да установи твърдените от него факти, включително
изпадането на ответника в забава и нейния начален момент, както и размера на
претенцията си, като в същия смисъл е разпределена доказателствената тежест с
определение от 09.09.2019 г. по делото. В разглеждания случай е доказано сключването между
страните на три договора за мобилни услуги, като ответникът, чрез пълномощника си адв. Г.З.,
своевременно е навел възражения, че исковете са неоснователни и недоказани.
По делото липсват
доказателства относно изпълнението на задължението на ищеца за предоставяне на
уговорените услуги на ответника. Такива доказателства не представляват и представените по
делото фактури: № **********/01.12.2016
г.; № **********/01.01.2017 г.; № **********/01.02.2017 г.; №
**********/01.03.2017 г. и съответните приложения към тях, тъй като фактурата
не е източник на задълженията на получателя по нея, а само ги конкретизира по
основание и размер, с цел внасяне на яснота в договорните отношения, както и за
целите на данъчното облагане. Фактурата като частен писмен документ не
притежава обвързваща съда доказателствена сила за удостоверените в нея
вземания. При наличие на изрично оспорване от страна на ответника чрез пълномощник,
както е в случая, в тежест на ищеца е да докаже основанието на посоченото във
фактурата вземане, което както се посочи ищецът в настоящия процес не стори.
Поради изложеното
съдът намира, че ищецът не доказа в настоящото производство, че е предоставил
на ответника далекосъобщителните услуги, посочени в исковата молба, както и че
е начислил правилно дължимата стойност за тях съобразно договорите за
предоставяне на далекосъобщителни услуги и съобразно общите условия.
По делото не бе установен
обема на предоставените услуги чрез мобилен телефон, съответно извършването на
разговори, техния брой и продължителност. Представените фактури бяха оспорени
от ответника и тяхната вярност не бе доказана от ищеца. Ето защо съдът намира,
че ответникът следва да заплати единствено и само месечната абонаментна такса
за трите мобилни номера: № 0896 146 808, № 0893 677 940 и № 0894 690
757, тъй като липсва оспорване на обстоятелството, че през процесния период
телефонният номер на мобилния телефон е бил активен. Месечната такса за четирите
процесни месеца (периода от 01.11.2016 г. до 28.02.2017 г.) е 443,88 лв. (4 х 29,99
лв.+4 х 39,99+4 х 40,99). Тъй като по иска за главница се претендира сумата
291,31 лв., именно в този размер установителният иск за главница за мобилни
услуги следва да бъде уважен.
По иска за главница за лизингови
вноски.
От приетите
по делото три договора за лизинг се установява, че между ищцовото дружество от
една страна, като лизингодател, и ответника от друга, като лизингополучател, са
сключени договори за лизинг на мобилни телефони, както следва: Sony Xperia M4 Aqua
Black на изплащане посредством 23 месечни лизингови
вноски в размер на 18,59 лв. всяка; Huawei P8 Lite Black на
изплащане посредством 23 месечни лизингови вноски в размер на 4,79 лв. всяка и Huawei P9 Lite White на изплащане посредством 23 месечни лизингови вноски в
размер на 20,59 лв. всяка, съгласно съгласно уговорените погасителни планове по
трите лизингови договора. В чл. 4 от всеки от договорите е посочено, че с
подписване на договорите лизингополучателят декларира и потвърждава, че
лизингодателя му предава устройство във вид годен за употреба, функционира
изрядно и съответства напълно на договорените технически характеристики и е
комплектован с цялата документация, включително гаранционна карта.
Относно наличието на основание за начисляване на посочените суми съдът взе предвид уговореното в договора за лизинг
(чл. 12) за това, че в случай на неизпълнение на задължението за плащане на
лизингови вноски лизингодателя има право в съответствие с разпоредбите на
договора, общите условия и действащото законодателство, да обяви месечните
вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други суми, посочени в договора
за лизинг, дължими и платими.
При това положение съдът приема, че между страните е сключен договор за
лизинг на горепосочените три мобилни телефона, по които ответникът не е
изпълнил задължението си да плати лизингови вноски и задълженията са обявени за
предсрочно изискуеми. Ето защо искът за заплащане на суми на основание тези
договори се явяват основателни и доказани до пълния предявен размер от 337,38
лв. и ответникът следва да бъде осъден да плати на ищеца тази сума.
По възражението на ответника за наличието на неравноправни клаузи в
договорите за далекосъобщителни услуги и договорите за лизинг.
При запознаване с представените по делото договори съдът намира, че е
налице неравноправен характер и нищожност единствено на уговорките за
неустойка, доколкото при прилагането им ищецът би получил при прекратен договор
същата престация, която би му се следвала, ако изпълнява задълженията си по
договора, а останалото съдържание на договорите обвързва страните и същите са
длъжни да се съобразяват с него.
По възражението на ответника за погасяване по давност на процесните
задължения на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Видно от съдържанието на исковата молба и представените по делото фактури,
всички претендирани задължения се отнасят за периода от 01.11.2016 г. до 28.02.2017 г., а заявлението по чл. 410
от ГПК е подадено на 08.03.2019 г., т.е. към датата на предявяване на иска не е
била изтекла тригодишна погасителна давност за нито едно от процесните
задължения, а направеното в тази насока възражение е неоснователно.
По иска за неустойка.
Съдът намира, че от събраните по делото доказателства не
може да бъде направен извод за основателност на иска. Въпреки че включените в
предмета на доказване по делото въпроси останаха спорни между страните, ищецът
не проведе пълно и главно доказване на твърдяното от него обстоятелство, че е
предоставена услуга на ответника през исковия период, която не е заплатена в
срок, за да обоснове, че е възникнало право да бъде претендирана неустойка. В
конкретния случай ищцовото дружество основава претенцията си на твърдения, че
разполага с вземане, представляващо дължима неустойка по договор за мобилни
услуги. Съдът намира, че от събраните по делото доказателства не е проведено
доказване за възникнало право на доставчика на мобилни услуги да претендира
неустойка. Съгласно чл. 92 от ЗЗД задължението
за неустойка възниква при неизпълнение на конкретно задължение за едната страна
по договора, като страните следва да са уговорили начина, по който да бъде
начислявана неустойката. В конкретния случай от общите условия на дружеството
доставчик се установява, че при неплащане в срок на задължения за предоставени
услуги, доставчикът има право едностранно да прекрати договора, а същевременно
договорът, сключен между ответника и „Теленор България” ЕАД съдържа уговорка за
неустойка в размер на дължимите месечни такси до крайната дата на договора.
Предвид обстоятелството, че в хода на производството не е проведено доказване
кога и от кого е прекратено договорното правоотношение, по какъв начин
страната, която упражнява правото си да прекрати договора е уведомила другата
страна, нито са изложени обстоятелства за формирането размера на неустойката,
съдът приема, че исковата претенция подлежи на отхвърляне.
По разноските:
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и съгласно задължителното разрешение, дадено с
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
Върховния касационен съд, съдът в исковото производство по чл. 422 от ГПК
разпределя отговорността за разноските.
При този изход на делото за ищеца възниква право на
разноски, съразмерно на уважената част от исковете. Ищецът е представил
доказателства, че е направил следните разноски: сумата 404,54 лв. – разноски за
внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение по ч. гр. дело № 856/2019
г. на Врачански районен съд, от които му се следва сумата 122,67 лв. и сумата 558,69
лв. – разноски за внесена държавна такса (108,53 лв.) и заплатено адвокатско
възнаграждение (450,16 лв.) по гр. дело № 2589/2019 г. на Врачански районен съд, от които му се
следва сумата 169,41 лв.
Пълномощникът на ответника е направила при условията на чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата разноски, както следва: по ч. гр. дело №
856/2019 г. сумата 187,56 лева, от които й се следва сумата 130,69 лв.; по гр.
дело № 2589/2019 г. на Врачански районен
съд сумата 375,13 лева, от които й се следва сумата 261,38 лв.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК,
че Р.П.В. с ЕГН ********** *** дължи на „Теленор България” ЕАД с ЕИК
*********, гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6 сумата
291,31 лева-главница, представляваща
незаплатена далекосъобщителна услуга, дължима по договор за далекосъобщителна
услуга от 08.08.2015 г. и договор за далекосъобщителна услуга от 20.07.2015 г.,
за периода от 01.11.2016 г. до 28.02.2017 г. и сумата 337,38 лева-главница, представляваща неплатени лизингови вноски по
договор за лизинг от 09.10.2015 г. и договор за лизинг от 24.12.2015 г. за
периода от 01.11.2016 г. до 28.02.2017 г., за които вземания са издадени
следните фактури: № **********/01.12.2016 г.; № **********/01.01.2017 г.; №
**********/01.02.2017 г.; № **********/01.03.2017 г., ведно със законната лихва
върху двете главници от 08.03.2019 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК № 586 от 13.03.2019 г. по ч. гр. дело № 856/2019 г. на Врачански районен
съд, като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен и недоказан иска по чл. 422 от ГПК за сумата 1 444,59 лева,
представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга от 08.08.2015
г., договор за далекосъобщителна услуга от 20.07.2015 г., договор за лизинг от
09.10.2015 г. и договор за лизинг от 24.12.2015 г.
ОСЪЖДА на основание 78, ал. 1 от ГПК Р.П.В. с ЕГН ********** *** да заплати
на „Теленор България” ЕАД с ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес
Парк София, сграда 6 сумата 122,67
лева – разноски за внесена държавна такса и заплатено адвокатско
възнаграждение по ч. гр. дело № 856/2019 г. на Врачански районен съд, както и
сумата 169,41 лева – внесена
държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение по гр. дело № 2589/2019 г.
на Врачански районен съд, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2 от
ЗА „Теленор България” ЕАД с ЕИК *********,
гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6 да заплати на адв. Г.П.З. с ЕГН **********, адрес на упражняване на
дейността гр. Враца, ********сумата 130,69
лева – разноски за адвокатски хонорар по ч. гр. дело № 856/2019 г. на
Врачански районен съд, както и сумата 261,38
лева – разноски за адвокатски хонорар по гр. дело № 2589/2019 г. на
Врачански районен съд, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Врачански
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: