РЕШЕНИЕ
№
гр.Ловеч, 14.11.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, първи касационен състав, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТРИНА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ХРИСТОВ
ЙОНИТА ЦАНКОВА
при секретар ТАТЯНА ТОТЕВА и в присъствието на прокурора СВЕТЛА
ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия ЦАНКОВА КАНД № 90 / 2023 год. и на основание данните по делото и закона, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 63в от ЗАНН във връзка с гл. ХІІ от АПК.
С решение № 61 от 03.04.2023 г., постановено по НАХД № 671 / 2022 г., Ловешкият районен съд, осми състав, е потвърдил Наказателно постановление № 11-2200069 от 11.08.2022 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда”, гр. Ловеч, с което на основание чл. 416, ал. 5, във вр. с чл. 415, ал. 1 от КТ на „***“, ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ловеч, община Ловеч, с. Хлевене, ул. „Стойчова“ № 5, представлявано от управителя Б.Д.Ч., в качеството на работодател, е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лв., за извършено нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ, като законосъобразно.
Със същото решение е осъдено „***“, ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ловеч, община Ловеч, с. Хлевене, ул. „Стойчова“ № 5, представлявано от управителя Б.Д.Ч., да заплати на Дирекция „Инспекция по труда”, гр. Ловеч сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Недоволно от така постановеното решение е останало „***“, ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ловеч, община Ловеч, с. Хлевене, ул. „Стойчова“ № 5, представлявано от управителя Б.Д.Ч., което е подало касационна жалба с твърдения за нарушение на материалния закон , съществено нарушение на съдопроизводствените и необоснованост /последното касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК, но не и по приложимия чл. 348 от НПК/, поради което не следва да се обсъжда. Излагат се аргументи, че районният съд погрешно е приел, че с влизане в сила на предписание № 3, дадено с Протокол за извършена проверка изх. № ПР2212550/27.04.2022 г., влязло в сила на 12.05.2022 г., със задължителен срок за изпълнение 10.05.2022 г., се е преклудирала „възможността да се релевира инцидентно неговата незаконосъоразност“. Развити са подробни аргументи относно косвения съдебен контрол на влязлото в сила предписание № 3, дадено с Протокол за извършена проверка изх. № ПР2212550/27.04.2022 г., влязло в сила на 12.05.2022 г., като касаторът не оспорва, че не е обжалвал задължителното предписание, което е влязло в сила, а излага подробни аргументи, копирани от теоретичния труд на проф. И.Т. относно „Инцидентния контрол за законосъобразност на административните актове в гражданския и административния процес“, без да съобрази, че настоящото производство е административнонаказателно, като не е нито гражданско, нито административно такова. Все в тази връзка и преписвайки доводите на проф. И.Т. относно „Инцидентния контрол за законосъобразност на административните актове в гражданския и административния процес“, касаторът е посочил, че: „отправям възражение за нищожност и материална незаконосъобразност на предписанието, дадено в протокол изх. № ПР2212550/27.04.2022 г.“ В заключение се иска постановяване на съдебно решение, „с което да отмените обжалвания индивидуален административен акт, като незаконосъобразен“, без да се съобрази, че се обжалва съдебно решение, с което е потвърдено наказателно постановление, което в теорията и практиката се приема за правораздавателен акт, а не за индивидуален административен акт. Независимо от сочената непрецизност на петитума на касационната жалба, касационната инстанция намира, че е ясна волята за отмяна на обжалваното съдебно решение.
В съдебно заседание касаторът се представлява от управителя Б.Д.Ч., който поддържа касационната жалба, като акцентира, че процесните стълби, за които е издадено задължителното предписание, не се намират в имот, негова собственост.
Ответникът по касационната жалба - Дирекция „Инспекция по труда” – Ловеч, не се представлява в съдебно заседание, като е представена писмено становище от юрк. Д., в която се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на решението на ЛРС. Сочи се, че даденото на работодателя-касатор задължително предписание не е било обжалвано нито по съдебен, нито по административен ред, поради което е влязло в сила, като допълнително се сочи, че от страна на касатора не са били отправяни искания за удължаване срока на изпълнение. Отделно сочи се, че дори и да се докаже, че имотът не е собственост на касатора, то от това не следва, че същият „не се експлоатира от дружеството за целите на неговата търговска дейност“, като допълнително се сочи, че е безспорно установено, че върху стелажите, за обслужването на които са били използвани процесните самоделни дървени стълби, са се намирали авточасти в обекта на касатора, който е именно „Авточасти втора употреба“, находящ се в с. Хлевене, ул. „Стойчова“ № 5, стопанисван от касатора. Сочи се съдебна практика на административните съдилища в горния смисъл, като се претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв.
Представителят на прокуратурата счита, че касационната жалба е основателна, като намира, че не е безспорно доказано извършеното административно нарушение, алтернативно развива аргументи за приложението на чл. 28 от ЗАНН.
Касационният състав на съда като прецени събраните по делото доказателства и съобрази доводите на страните и наведените касационни основания, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана от касационната инстанция.
Жалбата е неоснователна.
С наказателно постановление № 11-2200069 от 11.08.2022 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда”, гр. Ловеч, на основание чл. 416, ал. 5, във вр. с чл. 415, ал. 1 от КТ на „***“, ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ловеч, община Ловеч, с. Хлевене, ул. „Стойчова“ № 5, представлявано от управителя Б.Д.Ч., в качеството на работодател, е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лв., за извършено нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ.
При проверка на законосъобразността на първоинстанционното решение касационната инстанция е обвързана само със сочените от касатора касационни основания-чл. 218, ал. 1 от АПК, като за вилидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи и служебно. Видно е, че решението на РС е валидно и допустимо.
Касаторът не сочи други касационни основания, освен нарушение на закона – чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Твърдението за недопустимост, представлява касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК, но не и по приложимия чл. 348 от НПК.
Наведените в касационната жалба основания във връзка с незаконосъобразност на НП са развити и пред първоинстанционния съд, като видно от мотивите на решението на РС, на всички твърдения на касатора, първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви, които касационната инстанция намира за законосъобразни и не следва да повтаря.
В допълнение касационната инстанция следва да препрати към мотивите на районния съд съгласно чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, предвид това, че всички доводи на касатора относно незаконосъобразност на наказателното постановление са били релевирани и пред районния съд, който е изложил подробни мотиви, които се споделят от касационната инстанция.
Основните доводи на касатора в касационната жалба са преписани от теоретичния труд на проф. И.Т. относно „Инцидентния контрол за законосъобразност на административните актове в гражданския и административния процес“, без да се съобрази, че настоящото производство е административнонаказателно, като не е нито гражданско, нито административно такова. Все в тази връзка и преписвайки доводите на проф. И.Т. относно „Инцидентния контрол за законосъобразност на административните актове в гражданския и административния процес“, касаторът е посочил, че: „отправям възражение за нищожност и материална незаконосъобразност на предписанието, дадено в протокол изх. № ПР2212550/27.04.2022 г.“
Именно, видно и от становището на проф. И.Т., което не е цитирано от касатора, а само е копирано, е видно, че в съдебната практика съществува противоречие относно т.нар. инцидентен/косвен контрол за законосъобразност на административните актове. Соченото от касатора Решение № 14 от 04.11.2014 г. по к.д. № 12/2014 г. на Конституционния съд на РБългария не е относимо, а отделно самият касатор цитира извадки от особено мнение на няколко конституционни съдии, а не от самото Решение № 14 от 04.11.2014 г. по к.д. № 12/2014 г. на Конституционния съд на РБългария, все във връзка с нецитираното, но копирано становище на проф. И. Т..
Отделно, видно от ползваното от касатора некоректно /без цитиране/ становище на проф. И.Т./: „има съдебни решения и то най-нови, в които се поддържа, че няма смисъл от инцидентен контрол в административния процес, защото от една страна „възможността за съдебен контрол относно действителността на административните актове е предвидена изрично като безсрочна – чл. 149, ал. 5 АПК, а от друга – допускането на такъв контрол би представлявало инцидентно съединяване на жалби срещу различни административни актове, при участието в процеса само на административния орган, издал един от тях. Затова, докато в отделен процес един административен акт не бъде обявен за нищожен или отменен като незаконосъобразен неговият стабилитет следва да бъде зачитан.“ (реш. № 8584/2020 г., VIII отд, ВАС).“
Следва да се посочи, че в АПК липсва разпоредба относно инцидентния /косвен/ съдебен контрол, като някои състави на ВАС приемат, че инцидентният контрол в производство по АПК не е допустим, а намира приложение само в производство пред гражданските съдилища по реда на ГПК.
Както беше посочено по-горе, касаторът, ползвайки теоретичното становище на проф. И.Т., макар и без да го цитира, не е съобразил, че настоящото производство е административнонаказателно, като касационните основания са тези по чл. 348 от НПК, поради което касационната инстанция не намира основания да се произнася относно възражението за нищожност/унищожаемост на предписание № 3, дадено с Протокол за извършена проверка изх. № ПР2212550/27.04.2022 г., влязло в сила на 12.05.2022 г., със задължителен срок за изпълнение 10.05.2022 г.
В случай на несъгласие с констатациите на задължителното предписание на л. 13-14 от делото на РС, работодателят е следвало да възрази, като обжалва същото по реда на АПК – чл. 405 от КТ. Ето защо както административнонаказващият орган така и съда в административнонаказателното производство са обвързани с констатациите на влязлото в сила задължително предписание № 3, дадено с Протокол за извършена проверка изх. № ПР2212550/27.04.2022 г., влязло в сила на 12.05.2022 г., със задължителен срок за изпълнение 10.05.2022 г.
Доводите на касатора, че двата броя самоделни еднораменни дървени стълби, които са поставени за обслужване на стелажите, не се намират в негов собствен имот са нетоносими и е следвало да бъдат развити в друго административно производство по реда на АПК при обжалване на същото задължително предписание – чл. 405 от КТ.
Изпълнителното деяние на нарушението по чл. 415, ал. 1 от КТ се изразява в неизпълнение на задължително предписание на контролен орган, като формата на изпълнителното деяние - действие или бездействие, зависи от съдържанието на предписанието. В случая се касае за бездействие, тъй като неизпълненото задължително предписание, в процесната част, се състои в задължение на дружеството - работодател да отстрани от обекта «използваните за обслужване на стелажите под навеса два броя самоделни еднораменни дървени стълби, които са нестабилни и позволяват отместване по време на работа».
Касаторът не отрича, че това предписание не е обжалвано, като напротив, излага аргументи, че в настоящото касационно производство при проверка на законосъобразност на решението на РС, касационната инстанция следва инцидентно да установи нищожност/незаконосъобразност на задължителното предписание.
Няма данни това
предписание да е оспорено по реда на чл. 405 от КТ, но обжалването не спира изпълнението, поради което от него е възникнало
задължението за адресата на предписанието, като срокът за изпълнение на
предписанието е изтекъл на 10.05.2022 г.
Именно неизпълнението на предписанието е основание за търсене на административнонаказателна отговорност, което представлява и изпълнителното деяние на административното нарушение по чл. 415, ал. 1 от КТ, в който смисъл и РС не е следвало да обсъжда съдържанието и констатациите на влязло в сила задължително предписание, което е подлежало на обжалване по реда на АПК в друго производство.
От събраните от РС писмени и гласни доказателства се установява, че предписанието не е било изпълнено в указания срок, с оглед на което са налице всички законови предпоставки за ангажиране на административнонаказателна отговорност на касатора. Тъй като е ангажирана отговорност на юридическо лице, отговорността е обективна и безвиновна.
Наведените в касационната жалба основания във връзка с незаканосъобразност на НП са развити и пред първоинстанционния съд, като видно от мотивите на решението на РС, на всички твърдения на касатора, първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви, които касационната инстанция намира за законосъобразни и не следва да повтаря, а следва да препрати към тях съгласно чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК.
Допълнително касационната инстанция споделя мотивите на РС за законосъобразност на наказателното постановление, както поради липса на допуснати при издаването на АУАН и НП на процесуални нарушения, така и по същество, т.к. правилно РС е анализирал всички писмени и гласни доказателства и е изложил мотиви кои гласни доказателства кредитира и по какви съображения. Ето защо касационата инстанция намира, че административното нарушение е доказано, като следва да препрати към мотивите на районния съд съгласно чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК.
Отделно касационната инстанция следва да посочи, че видно от гласните доказателства – показанията на свидетелите: св. Б.П. и св.В.Ц. в с.з. пред РС на 10.10.2022 г., както и св. П.Н. с.з. пред РС на 24.01.2023 г., тримата свидетели-очевидци сочат, че процесният навес, под който се намират двата броя самоделни дървени стълби, не е отделен с ограда, като самият навес е бил пълен с авточасти с оглед и дейността на проверявания обект, като на стелажите е имало също авточасти, като отделно - лицето, което е работило на трудов договор в предприятието на касатора при проверката е било заварено да слиза именно по стълбите в навеса, в който е имало подредени авточасти.
Ето защо според касационната инстанция е ирелевантно дали касаторът е собственик на терена или друго лице, като също неотносимо е кой конкретно е собственикът на терена под навеса и стълбите, при положение, че е установено при проверките от контролните органи – сочените свидетели - очевидци, че навесът и стълбите се ползват от обекта на касатора.
Предвид изричната разпоредба на чл. 415в, ал. 1 от КТ, който е специален закон по отношение на чл. 28 от ЗАНН, който се явява общ такъв, няма как да се прилага института на маловажност на случая по общия закон - чл. 28 от ЗАНН. Правилни са изводите на РС, че в конкретния случай административното нарушение не е било отстранено след установяването му, като не е било отстранено дори до момента на издаване на наказателното постановление, като не е отстранено и към момента на приключване на съдебното следствие пред РС, поради което и не намира приложение чл. 415в, ал. 1 от КТ, в който смисъл касационната инстанция споделя мотивите на РС за липса на маловажен случай.
Относно размера на наложената с наказателното постановление имуществена санкция, касационната инстанция намира, че същият отговаря на изискванията на чл. 27 от ЗАНН, а отделно наложената за процесното нарушение имуществена санкция с обжалваното пред РС наказателно постановление е минималната, предвидена в разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от КТ.
Ето защо касационната жалба е неоснователна, а решението на районния съд като законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
С оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 218, ал. 2 от АПК и за пълнота следва
да се отбележи, че решението на РС е
валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон.
При този изход на делото основателна е претенцията на
ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение аз
настоящата инстанция на основание действащата в момента редакция на чл. 63д от ЗАНН, във вр. с чл. 37 от
Закона за правната помощ и чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната
помощ, чийто размер с оглед правната и фактическа сложност на делото и
обстоятелството, че ответникът е заявил претенция от 80 лв., в същия размер
претенцията следва да бъде уважена.
На основание гореизложеното и чл. 63в от ЗАНН и чл. 221 от АПК Ловешкият административен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 61 от 03.04.2023 г., постановено по НАХД № 671 / 2022 г. на Ловешкия районен съд, осми състав.
ОСЪЖДА „***“, ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ловеч, община Ловеч, с. Хлевене, ул. „Стойчова“ № 5, представлявано от управителя Б.Д.Ч., да заплати на Дирекция „Инспекция по труда” (ДИТ) гр. Ловеч юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв. /осемдесет лева/ разноски за настоящата инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: