РЕШЕНИЕ
№ 333
гр. Пловдив, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20235300500033 по описа за 2023 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба вх.№ 93289/21.11.2022 г. от
„Неткредит“ООД, ЕИК *********, чрез адвокат Е. Ц., против решение №
3247/10.10.2022 г., поправено с решение № 3881/22.11.2022 г., постановено по
г.д.№ 17970/2021 г. по описа на РС Пловдив, с което е обявена за нищожна
клаузата за неустойка, обективирана в чл. 6, ал. 1 от договор за паричен заем
№ *** г. сключен между Т. К. М., с ЕГН ********** и „Неткредит” ООД,
ЕИК *********, като противоречаща на добрите нрави, както и са присъдени
разноски.
По изложени в жалбата оплаквания за неправилност и необоснованост
на обжалваното решение се иска неговата отмяна. Оспорва се, като
неправилен изводът на първостепенния съд, че задължението за заплащане на
неустойка в процесният договор за потребителски кредит е уговорено при
нарушение на добрите нрави, като се поддържа, че неустойката изпълнява
присъщите си функции – обзпечителна, гаранционна и санкционна и не
накърнява добрите нрави. Сочи се, че за ищеца не съществува правен интерес
от воденето на делото, тъй като никога не е дължал, нито заплащал
неустойката, уговорена в горепосочената клауза, тъй като е спазил
задължението си и е предоставил обезпечение на кредита, с оглед на което
производството, като недопустимо, следва да бъде прекратено. Изложени са
оплаквания и относно извода на съда, че неустойката представлява част от
1
възнаграждението по договора за кредит, по съображения, че неустойката не е
насрещна престация по договора, дължи се само при конкретно неизпълнение
на договорно задължение и само за периода на неизпълнението. Сочи се, че
целта на задължението за обезпечаване на кредита, чието неизпълнение би
било основание за начисляване на неустойката, е да гарантира изпълнението
на договора и да намали и обезщети вреди, които кредиторът може да
претърпи, съответно на извършената оценка на кредитоспособността на
потребителя и финансовия риск, който кредитодателят носи от възможното
неизпълнение. Поддържа се, че кредитополучателят е получил пълна
информация за условията на договора и размера на евентуално дължимата
неустойка още преди сключването му, съгласно Стандартен европейски
формуляр, с което се обосновава, че потребителят е разполагал с достатъчно
време да прецени може ли да изпълни изискванията на кредитодателя, както и
е могъл да избира сам вида обезпечение, с което кредитодателят му е създал
всички предпоставки да изпълни своето задължение и да не дължи неустойка,
включително с клаузата на чл. 6 от договора е предвидил мерки за
ограничение на размера на отговорността за неизпълнение. Поддържа се, че
след като кредитополучателят не се е възползвал от правото си по чл. 29 от
ЗПК да се откаже от договора, съответно предвидено и в чл. 4, ал. 1, т. 4 от
договора, следва да се приеме, че той не смята клаузата на чл. 4, ал. 3 от
Договора за неизпълнима. Поради изложеното се моли за отмяна на
решението и вместо това отхвърляне на предявения иск, като неоснователен и
недоказан. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. К. М., чрез адвокат
Е. И., с който се оспорва същата, като неоснователна. Излагат се доводи в
подкрепа на обжалваното решение и се моли то да бъде потвърдено.
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Производството пред районен съд е образувано по иск с правна
квалификация чл. 26 от ЗЗД, предявен от Т. К. М. против „Неткредит“ООД.
От съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в
отношенията между страните, че уговорката за заплащане на неустойка по чл.
6 ал. 1 от сключения между тях договор за потребителски кредит № *** г., е
недействителна поради противоречие с добрите нрави, неравноправност и
нарушение на изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от Закон за
потребителския кредит.
Ответникът оспорва иска по съображение за неговата недопустимост,
евентуално неоснователност. Недопустимост обосновава с оглед липсата на
правен интерес за ищеца от предявяване на иска, доколкото неустойка по
процесната клауза не е била начислявана и претендирана. Признава
2
сключването на договора за кредит и предоставяне на посочената в него сума
в заем на ищцата. Оспорва твърденията, че договорът или отделни негови
клаузи страдат от заявените в исковата молба пороци.
За да постанови обжалваното сега решение, с което предявеният иск е
уважен, районен съд е приел, че договорът за кредит не отговаря на
императивните изисквания на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20
и ал. 2 от ЗПК, както и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, като посоченият размер на
ГПР от 47,51 % не отговаря на действителния размер, доколкото включва
само възнаградителна лихва. Счетено е, че процесната клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави – необосновано висок размер,
нееквивалентен на насрещната престация на кредитора и представляваща
скрит разход по договора за кредит, целящ заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради липса на реално извършена срещу нея конкретна
услуга.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Налице е правен интерес от внасяне на яснота в
отношенията между потребителя и жалбоподателя - кредитор относно
действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка,
доколкото изявлението на кредитора, че не претендира суми по процесната
клауза, не лишава последния от възможността да търси в бъдеще плащане по
клаузата и представлява неяснота, създаваща несигурност в правното
положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т.1 от тълкувателно
решение № 1/7.03.2019г. по тълкувателно дело № 1/2018г. на ОСТК на ВКС).
Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми,
които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено
оплакване в тази насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР №
1/2013 на ОСГТК на ВКС. Поради това на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК
следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в
жалбата.
По отношение на приетата от районния съд фактическа обстановка
въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, като настоящата
инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка
без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или
въззиваемата страна.
В случая пред въззивната инстанция не е спорно, че между страните е
сключен договор за паричен заем № *** г. Същият е сключен за сумата от
900,00 лева, при уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 39.51 %,
годишен процент на разходите (ГПР) от 47.51 %, с уговорка за връщане на
кредита на дванадесет равни месечни вноски от по 92,00 лева Посочената в
договора дължима сума по кредита е от 1104,00 лева, като не се спори, че
заемната сума е реално предоставена на ищеца.
Според чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено задължение на
кредитополучателя в срок до края на следващия ден от сключване на
3
договора да представи на кредитора гаранция по кредита, съгласно
предвиденото в общите условия, издадена от банкова или небанкова
институция, която да бъде за сума в размер на 1104,00 лева със срок на
валидност до 25.12.2020 г.
В чл. 6, ал. 1 от договора се предвижда заплащане на неустойка в
размер на 1104,00 лева, дължима от кредитополучателя при неизпълнение на
задължението му за предоставяне на гаранцията по чл. 4, ал. 3. Неустойката се
изчислява на месец (ал. 2) или на ден – в хипотезата на ал. 3, дължи се само за
периодите, в които кредитът е бил без валидна гаранция. С ал. 5 на чл. 6 се
уговаря тази неустойка да се начислява и заплаща заедно с погасителните
вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Оплакванията във въззивната жалба са свързани с правните изводи на
първоинстанционния съд за нищожност на процесната клауза за неустойка. В
тази връзка настоящата инстанция намира от правна страна следното:
С оглед страните и неговия предмет, договорът за кредит, в чието
съдържание е включена сочената клауза, е такъв за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от Закон за потребителския кредит и към него са приложими
разпоредбите на този закон, както и на Закон за защита на потребителите.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон
(ЗПК), е нищожна. На свой ред в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е уредено
изискване за посочване в съдържанието на договора за кредит на годишния
процент на разходите (ГПР) по кредита, като в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е указано,
че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България, тоест повече от 50 %. Съгласно
чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен.
По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на
тази дефиниция въззивният съд намира, че уговорената в т. 6 от договора за
кредит неустойка, реално представлява разход, който произтича от и е пряко
свързан с договора за кредит, поради което и е следвало да бъде взета
предвид при определяне на ГПР. В случая не се спори относно
обстоятелството (установено и от заключението на приетата в
първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза), че в
уговорения с процесния договор ГПР (възлизащ на 47.51 %) е включена
единствено възнаградителната лихва. Задължението за заплащане на
процесната неустойка не е отчетено при формиране на ГПР, с което е
нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Ако този разход бъде
включен при определяне на ГПР, кредитът ще се оскъпи с още 50%.
4
Наред с това съдържанието на клаузите за предоставяне на гаранция и
дължимата неустойка при неизпълнение на това задължение и съпоставянето
им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага извод, че целта
на процесната неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя. Това е така, доколкото с нея
заемополучателят се санкционира за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение обаче има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира върху задължението за погасяване на заетата сума. В този смисъл
непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на кредит към датата на сключване
на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита, а не
да представя като неустойка действителната цена при предоставяне на
необезпечен кредит. В същото време размерът на неустойката е равен на
общото посочено вземане по договора (главница и възнаградителна лихва),
което я лишава от всякаква еквивалентност спрямо обезпеченото задължение.
Поради това се намира, че клаузата за неустойка в процесния договор излиза
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Води до скрито оскъпяване на кредита и противоречи на принципите за
справедливост и добросъвестност.
С оглед изложеното, настоящата инстанция споделя формирания от
районен съд извод за недействителност на спорната клауза. Поради това
въззивната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея решение следва
да бъде потвърдено, като правилно.
Предвид изхода от спора на процесуалния представител на въззиваемата
страна следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото
безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. Същото се определя в размер на 411,00 лева на
основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3247/10.10.2022 г., поправено с решение
№ 3881/22.11.2022 г., постановено по г.д.№ 17970/2021 г. по описа на Районен
съд Пловдив.
ОСЪЖДА „Неткредит“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10, да заплати на
адвокат Е. Г. И. - М., вписана при Адвокатска колегия - Пловдив, със съдебен
адрес: гр. ***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата от 411,00 лева
5
(четиристотин и единадесет лева) - адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ по в. г. д. № 33/2023 г. по описа на ОС Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6