Присъда по дело №5465/2018 на Районен съд - Пловдив

МОТИВИ КЪМ ПРИСЪДА ОТ 12.03.2019г. ПО НЧХД № 5465/2018 г. ПО ОПИСА НА РС- Пловдив, НО, IV- ти СЪСТАВ

 

К.Д.У., ЕГН ********** е внесъл частна тъжба и уточнение към нея срещу  В.А.Д., ЕГН **********  за това, в това, че на 27.02.2018 г. около 16,30 часа в гр. Пловдив, в сградата на ***РУ – Пловдив, при предаване на ключовете на служебен автомобил с рег.№ *****, в качеството си на длъжностно лице - **** към ***РУ – Пловдив при ОД на МВР – Пловдив, при изпълнение на служебните си задължения, е казал нещо унизително за честта и достойнството на К.Д.У., ЕГН **********, в качеството му на длъжностно лице  - ***** към ***РУ при ОД на МВР – Пловдив при изпълнение на службата му, като в негово присъствие го е нарекъл „***“ и „***“ и обидата е нанесена публично – престъпление по чл.148 ал.1 т.1, т.3 и т.4, вр. чл.146 ал.1 НК.

         С тъжбата се предявява и граждански иск, като се моли подсъдимият да бъде осъден да заплати на тъжителя сума в размер от 1000 лв., представляващи претърпени от последния неимуществени вреди (засегнати чест и достойнство ) от деянието, предмет на наказателното производство.

Производството пред първата инстанция е протекло по общия ред.

В хода на съдебните прения, частният тъжител и неговият повереник поддържат повдигнатото обвинение. Считат, че по делото по несъмнен начин е установено произнасянето на инкриминираните фрази и техния обиден характер. Изтъква се, че са налице и останалите квалифициращите признаци на деянието. По време на изричане на обидните думи, както тъжителят, така и подсъдимият са изпълнявали служебните си задължения в сграда на ***РУ при ОД на МВР- Пловдив. Допълнително, поводът за изричането на обидните думи по адрес на тъжителя е бил мястото, на което следва да се предадат ключовете от зачисления на районното управление служебен автомобил. Повереникът на тъжителя акцентира и върху обстоятелството, че обидата е нанесена публично, доколкото към момента на изричането й, в кабинета на тъжителя У. са присъствали още петима души. Предлага се, съдът да признае подсъдимия за виновен, като на основание чл. 78а го освободи от наказателна отговорност с адм. наказание „глоба“ в размер от 3000 лв. Моли се и така предявеният граждански иск да бъде уважен в своята цялост. Моли се в тежест на подсъдимия да бъдат възложени сторените в производството разноски.

Защитникът на подсъдимия счита, че деянието не е установено от обективна и субективна страна. Изтъква се, че се касае за една абсолютно тривиална ситуация, възникнала по повод на служебните отношения между тъжителя и подсъдимия. Поддържа, че подсъдимият е отишъл в кабинета на У., не за да търси конфронтация с него, а за да открие своя пряк началник. Когато У. е отправил на висок глас забележка към подсъдимия за мястото, на което трябва да остави ключовете от служебния автомобил, то подсъдимият Д. се е засегнал. Но дори и тогава, подсъдимият не е обидил или засегнал по какъвто и да било начин тъжителят. Защитникът поддържа, че Д. действително е изрекъл думата „***“, но тя не е била адресирана към тъжителя, а самият подсъдим така е нарекъл себе си, за това че позволява У. да се отнася грубо към него. Защитата акцентира и върху обстоятелството, че всички разпитани в хода на производството свидетели са прекалено лаконични и не могат да посочат какви точно изрази и/или обидни думи са възприели. Така, част от свидетелите посочват, че подсъдимият е употребил единствено думата „****“ по адрес на тъжителя, а други посочват, че употребената дума е „ ****“. Същевременно, св. М. изобщо не е сигурен коя от двете обидни думи е отправена- „****“ или „****“.Защитникът сочи и че св. З., която се е намирала в кабинета на У. по времето, по което се твърди да са изречени обидните думи, не си спомня да е имало каквото и да било пререкание между тъжителя и подсъдимия. Защитата поддържа и че обидата не е изречена, съответно нанесена на длъжностно лице при или по повод изпълнение на службата му, тъй като между У. и Д., макар и да са били колеги не е съществувала субординация. Предвид това, се моли подсъдимият Д. да бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение. По отношение на предявения граждански иск, то се моли същият да бъде отхвърлен в своята цялост. Изтъква се, че не са налице обидни думи, а и не се установява У. да е преживявал тежко периода след твърдяната обида.

В правото си на лична защита, подсъдимият поддържа казаното от своя защитник. Моли да не бъде уважавана тъжбата и предявения с нея граждански иск. Сочи, че не се е обръщал с обидна дума към тъжителя.

С последната си дума, подсъдимият моли да бъде признат за невинен.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите и възраженията на страните, счита за установено от фактическа и правна страна следното:

ОТНОСНО ФАКТИТЕ:

Подсъдимият  В.А.Д. е  родена на ***г., ****,  живее в *****, *****, български гражданин, женен, с висше образование, работещ, неосъждан, ЕГН **********.

          Подсъдимият и тъжителят били **** към ***РУ при ОД на МВР- гр. Пловдив. Към месец февруари 2018г. те заемали длъжности, както следва: тъжителят У. заемал длъжност „*****“, а подсъдимият Д. заемал длъжност „*****“. На дата 27.02.2018г. тъжителят У. изпълнявал задълженията си на ***** в ***РУ при ОД на МВР- Пловдив, съгласно утвърден със Заповед № 438р- 2055/ 25.01.2018г. на началника на управлението, месечен график.  Застъпил работна смяна към 08.30ч. и започнал дейност по приемане на граждани, както и на писмени сигнали и тъжби. Около 15.00ч. в работния кабинет на У. ( № 21) влязъл подсъдимият Д. и поискал ключовете за зачисления към районното управление служебен автомобил рег. № *****, за да конвоира неустановени по делото лица. По това време, тъжителят У. работел по случай за кражба на дамско портмоне с намиращи се в него лични вещи и сума от 500 лв., като за целта разпитвал пострадалото лице. У. предал ключовете от служебния автомобил на Д., като го помолил след като приключи работа с него, да остави ключовете отново в стая № 21, тъй като возилото ще бъде необходимо на У. в случай, че има необходимост да се посети местопроизшествие или да се извършват оперативно- издирвателни мероприятия.

         Около 16.30ч. на 27.02.2018г., тъжителят У. провеждал беседа със св. А.Р.З.- пострадала от престъпление „кражба“. В кабинет № 21 по това време се намирали и св. Б., св. М., св. С. и св. К.. Докато У. провеждал беседа със св. З., в кабинет № 21 влязъл и подс. Д., който търсел св. Б.. Тъжителят У. помислил, че подс. Д. идва в кабинета, за да остави ключовете от служебния автомобил. Именно поради това, попитал Д. – „Къде са ключовете?“. Д. отговорил: „Оставих ги долу“. У. на висок тон попитал Д.: „Защо ги остави долу, нали знаеш, че съм ***?“. Чувайки това, Д. изрекъл по адрес на У. думите: „**** такова, ключовете са долу“. У. ясно чул отправената към него обидна реплика и това го засегнало и смутило доста, но не казал нищо друго на подс. Д.. Следвайки тази размяна на реплики, подс. Д. излязъл от кабинета и продължил да изпълнява служебните си задължения. Така изречената обидна дума „****“ била възприета от присъстващите в стаята колеги на подс. Д. и тъжителя У., а именно- св. Б., св. М. и св. С., както и от гражданите- св. З. и св. К.. След случката, колегите на У. и Д. коментирали случилото се, като се обединили около становището, че това не е редно да се случва в районното управление. По повод на така развилите се събития, била образуваната проверка от ОД на МВР- Пловдив. Същата завършила с налагане на дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от шест месеца, както на подс. Д., така и на тъжителя У..

         От цялата ситуация тъжителят У. се почувствал обиден и унизен от думите на подсъдимия, произнесени пред граждани и негови колеги на дата 27.02.2018г. За огорчението  и преживените негативни емоции той споделил на св. Б.. Пред него У. разкрил, че му е трудно да преглътне обидата и често си спомня и се връща към така разигралата се ситуация.

 

ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:

Гореописаната фактическа обстановка, съдът прие за категорично изяснена от събраните по делото гласни доказателствени средства, обективирани в протоколите за разпит на свидетелите С. / л. 48- 49/, М. / л.49- 50/, С. / л. 50- 51/, Б. / л. 51/, М. / л. 126 -127/, Д. / л. 127/, З. / л. 127- 128/, К. / л. 152- гръб/. В така посочените гласни информационни източници не се съдържат съществени противоречия, като те едностранчиво изясняват гореизложената фактическа обстановка. Съдът счита за нужно да посочи, че св. З. и св. К., макар и да не си спомнят какво точно се е случило на процесната дата, то техните показания служат за контрол и проверка на изложеното от останалите свидетели досежно точната дата, на която се е развила конфликтната ситуация между подсъдимия и тъжителя. Така отразената фактическа обстановка се потвърждава и от приетите по делото писмени доказателства- Заповед № 317з- 1907/ 13.05.2015г. и акт за встъпване в длъжност на К.Д.У. / л. 17/, Заповед № 317з- 1620/ 20.04.2015г. и акт за встъпване в длъжност на В.А.Д. / л. 18- 19/, Преписка от ОД на МВР- Пловдив, съставена по повод на образувано срещу тъжителя У. и подс. Д. дисциплинарно производство / л. 73-83, л. 85-89, л. 96-119/, Постановление от 07.06.2018г. на прокурор при ОП- Пловдив, с което е потвърдено Постановление от 04.05.2018г. на прокурор при РП- Пловдив, с което е било отказано да се образува досъдебно производство / л. 123- 124/. В така изброените информационни източници не се наблюдават противоречия, предвид което и по аргумент на противното от чл. 305, ал. 3 НПК, не се налага детайлното им обсъждане.

Трайно установено е  в  съдебна практика положението, че обясненията на подсъдимия имат двойнствена правна природа- като те са едновременно средство за защита и годно доказателствено средство, чиято доказателствена стойност не може да бъде априори игнорирана при формиране фактическите изводи на съда. Решаващият състав следва да ги подложи на внимателна преценка с оглед тяхната логичност, последователност, вътрешна безпротиворечивост и  житейска издържаност, както и да ги съпостави с целия събран по делото доказателствен материал. Едва след извършването на всички тези процесуални действия съдът следва да реши дали  да ги кредитира или не.

С оглед изложените принципни постановки, настоящият състав счита, че обясненията на подсъдимия могат само частично да бъдат кредитирани като годно доказателствено средство. Предвид това, съдът ги цени само в частта, в която подсъдимият потвърждава, че на дата 27.02.2018г. около 16.30ч. се е намирал в сградата на ***РУ при ОД на МВР- Пловдив, в кабинет № 21 и е бил проведен диалог на висок тон между него и тъжителя У. по повод ключовете от зачисления на районното управление служебен автомобил, с рег. № *****.

Съдът не кредитира обаче, версията изложена от подсъдимия, че след кратката размяна на реплики по повод мястото, на което следва да бъдат оставени ключовете от служебния автомобил, на излизане от стаята е нарекъл себе си „**** такова“ като упрек за това, че позволява на У. да му повишава тон. Тази версия, от една страна не звучи правдиво, а от друга е изцяло изолирано твърдение на подсъдимия, което е неподплатено с какъвто и да било доказателствен материал. Именно и предвид това, съдът не кредитира в тази му част, даденото от подсъдимия обяснение в рамките на проведено на 12.03.2019г. ОСЗ.

 

ПО ПРАВНИТЕ АСПЕКТИ НА КАЗУСА:

С оглед на така приетата фактическа обстановка, то съдът счита, че подсъдимият Д. е осъществил в своето единство всички съставомерни от обективна и субективна страна признаци на престъпление по смисъла на чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 4, вр. чл. 146, ал. 1 НК, като на 27.02.2018 г. около 16,30 часа в гр. Пловдив, в сградата на ***РУ – Пловдив, при предаване на ключовете на служебен автомобил с рег.№ *****, в качеството си на длъжностно лице - ***** към ***РУ – Пловдив при ОД на МВР – Пловдив, при изпълнение на служебните си задължения, е казал нещо унизително за честта и достойнството на К.Д.У., ЕГН **********, в качеството му на длъжностно лице  - ***** към ***РУ при ОД на МВР – Пловдив при изпълнение на службата му, като в негово присъствие го е нарекъл „****“.

Съгласно трайно утвърденото разбиране както в теорията, така и в практиката, при обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения, жестове, които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел ( в този смисъл Решение № 22 от 31.01.1995 г. по НОХД № 558/94 г., III н.о. на ВС; Решение № 426 от 07.01.2016 г. по н. д. № 1183 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение; Решение  №232/ 11 януари 2017 година, първо наказателно отделение, дело № 851/2016 година; Решение № 93 от 22.05.2013 г. по н. д. № 163/2013 г. на ВКС, III н. о; Решение № 40/ 11 април 2018 година, първо наказателно отделение, дело № 1308 по описа за 2017 г.)

В този порядък, негативната оценка, която се дава на адресата следва да е своя собствена на дееца. Преценката дали епитети, квалификации, сравнения, жестове са унизителни се прави въз основа на общоприетите в обществото критерии за морално и етично поведение. При всички случаи, критерият е обективен и не зависи от субективните възприятия и интерпретации на техния адресат. За да се приеме, че е налице обида, следва да се установи, че поведението на извършителя или употребените от него изрази, словосъчетания, епитети противоречат на общоприетите норми за етично поведение и нормално човешко общуване. При словесната обида думите и изразите или имат изначално унизително значение или обидната им насоченост се извежда от контекста, в който са употребени. Поради това личните възгледи на лицето, към което се отправя обидата, са без значение за наказателно правната оценка относно характера на казаното. При всички случаи обаче става въпрос за елемент от живата реч, за словосъчетания, които са навлезли в езика и са част от него, поради което не е необходимо да бъдат подлагани на каквото и да било професионално езиково тълкуване или оценка.

Именно предвид изложените по- горе принципни съображения, съдът приема, че подсъдимият изричайки спрямо и в присъствие на тъжителя думата „****“, то безспорно е консумирал състава на престъплението „обида“. Не следва изобщо да се коментира дали думата „****“ съдържа в себе си обидна квалификация. Безспорно е, че тази дума се свързва с нещо нечисто, подчертано неприятно и именно в това се корени и обидния й характер и негативен вербален заряд. Инкриминираната дума „****“  е израз на общовалидна негативна морална оценка / Решение №183 от 31 октомври 2016 година, първо наказателно отделение, дело № 597 по описа за 2016г./ и обективно е от естество да накърни достойнството на отделната личност съобразно съвременните стандарти за нормално и общоприето човешко общуване / Решение № 159 от 19.06.2015 г. по н. д. № 300 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение., Решение № 159 от 19.06.2015 г. по н. д. № 300 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение/.

От друга страна инкриминираната дума е била казана в присъствието на нейния адресат, възприета е от него и е довела до накърняване на личната му чест, достойнство и персонален интегритет. Действително, изяснява се, че непосредствено преди изричането на обидната дума „****, между подсъдимия и тъжителя и имало размяна на думи на висок тон, но това не е излизало извън границите на допустимото. Съвсем непредизвикано обаче, преди да напусне кабинета на У., подс. Д. го е нарекъл „****“. Без значение за съставомерността на деянието е дали Д. е бил афектиран или се е чувствал засегнал от това, че У. му е повишил тон. Макар и да е говорил с повишен тон, У. не е излязъл извън допустимите предели при общуването между отделните индивиди в обществото.

Налице е и квалифициращия признак- обидата да е нанесена публично по смисъла на чл. 148, ал.1, т.1 НК, доколкото е изречена пред петима души и е възприета от тях също- намиращите се по това време в кабинет № 21 свидетели- Б., М., С., К. и З..

Налице са и квалифициращите признаци по чл. 148, ал. 1, т. 3 и т. 4 НК- обидата да е нанесена на длъжностно лице при изпълнение на службата му и да е изречена от длъжностно лице при изпълнение на службата му. Безспорно изяснено е, че както подс. Д., така и тъжителят У., към дата 27.02.2018г. са били служители към ОД на МВР- У. е заемал длъжност „*****“, а подсъдимият Д. е заемал длъжност „*****“. Предвид това, те покриват критерия за „длъжностно лице“, зададен в чл. 93, т. 1, б. „а“ НК. В тази насока следва да се посочи, че за да бъде съставомерна обидата по чл. 148, ал. 1, т. 3 и т. 4 НК, не е необходимо те да се намират в състояние на субординация. Същата е изцяло ирелевантна за осъществяване на посочените състави- достатъчно необходимото условие е те да са на служба в държавно учреждение, като не извършват дейност само на материално изпълнение. Деянието е извършено и при изпълнение на служебните задължения. Безспорно установено е, че обидата е изречена по повод на възникналия между тъжителя и подсъдимия вербален конфликт, касаещ мястото на което следва да бъдат оставени ключовете от зачисления към районното управление лек автомобил с рег. № *****. Боравенето и ползването на автомобила за служебни цели, е част от отношенията, които пряко възникват при изпълнение на служебните задължения и на двамата. Именно и защото тази дейност влиза в изпълняваните от подсъдимия и тъжителя служебни функции, то са налице и квалифициращите признаци по чл. 148, ал. 1, т. 3 и т. 4 НК.

Деянието е извършено с пряк умисъл като форма на вина.  Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на обществено опасните му последици и пряко е желаел това.Подсъдимият ясно е разбирал значението на използваната от него дума ( „****“), бил е наясно с отрицателната обществена оценка, с която е смислово натоварен този израз, разбирал е, че така може да накърни чувството и достойнството на тъжителя и пряко е искал това.

Следва да се посочи, че съобразно изложената по- горе фактическа обстановка, то не се установи от обективна страна, на 27.02.2018г. подсъдимият да е изрекъл по адрес на тъжителя У. думата „****“. В този порядък, нито един от свидетелите не потвърди наличието на подобен израз, поради което съдът счита, че подсъдимият следва да бъде признат за невинен и на основание чл. 304 НПК, да бъде оправдан по повдигнатото обвинение в тази му част.

 

ПО НАКАЗАНИЕТО:

Доколкото за престъплението по чл. 148, ал.1, т.1, т. 3 и т. 4 вр. чл. 146, ал. 1 НК се предвижда наказание глоба от три до 10 хиляди лева и обществено порицание, подсъдимият не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК, от деянието не са причинени имуществени вреди, то са налице условията за освобождаването на подсъдимия   от наказателна отговорност по реда на чл. 78А НК.

ПО РАЗМЕРА НА АДМИНИСТРАТИВНАТА САНКЦИЯ

При индивидуализиране на административното наказание глоба на подсъдимия,  съдът съобрази вида и характера на засегнатите обществени отношения  (по защита на личната чест и достойнство на лицата), степента на засягане на същите (дефинирана от интензитета на обществена неприемливост на инкриминирания израз: „****“), както и данните за личността на подсъдимия: с добри характеристични данни, без данни за каквито и да било предходни противообществени прояви, трудово и семейно ангажиран. Следва да се съобразят  и причините, поради които е нанесена обидата –изострените междуличностни отношения между подсъдимия и тъжителя, по повод на възникналото между тях вербално пререкание.

Съобразявайки гореизложените обстоятелства съдът счита, че на Д. следва да се наложи глоба в минималния размер, предвиден в закона, а именно 1000лв.  Този размер на глобата съдът счита, че съответства на степента на обществена опасност на деянието и на дееца , като преценява, че ефективно ще съдейства за поправянето на подсъдимия,  без да се накърнява принципа за пропорционалност между преследваните от закона цели и употребената държавна репресия.

ПО ПРЕДЯЯВЕНИЯ ГРАЖДАНСКИ ИСК:

Отговорността за вреди по предявения граждански иск в рамките на наказателното производство, винаги намира своята основа в деликтната отговорност, разписана в чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите. Предвид това, за да бъде уважен гражданският иск, то в условията на кумулативност следва да са налице следните материалноправни предпоставки: деяние, вреда, пряка причинно- следствена връзка между тях, противоправност и вреда. Както бе посочено и при обсъждане на правните и фактически аспекти на казуса, то безспорно установено е, че на дата 27.02.2018г. около 16.30ч. в гр. Пловдив, в сградата на ***РУ- Пловдив, подсъдимият Д. е нарекъл тъжителя У. с обидната дума „****“. Бяха подробно обсъдени, както деянието, така и неговата виновност и противоправност, предвид което съдът не счита за нужно да обсъжда отново тези елементи. Изложението в настоящата част то мотивите към присъдата ще бъде съсредоточено върху определяне размера на вредите и тяхната причинно- следствена връзка с деянието. Безспорно е, че думата „****“ е изречена в присъствието на тъжителя У., който непосредствено я е възприел. Изяснява се и че вследствие на това, съвсем закономерно, той се е почувствал засегнат. Били са накърнени неговите чест, достойнство и добро име. Това засягане на персоналния интегритет и чувство за самооценка на личността се отразява негативно на тъжителя. От показанията на св. Б. се установи, че тази обида трайно се е отпечатала в съзнанието на тъжителя и той често се връща към момента, в който му е нанесена и не може да забрави случилото се. Същевременно, съдът счита, че следва да бъде отчетено и обстоятелството, че се касае само за една обидна дума, както и че лицето, спрямо което е нанесена е полицейски служител, който бидейки такъв, би следвало да формира по- висок праг на търпимост спрямо подобни прояви. Предвид това, съдът счита, че справедливият размер на обезщетението, който ще репарира в пълнота претърпените от тъжителя вреди възлиза на 300 / триста / лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на извършване на деянието / 27.02.2018г./, до окончателното изплащане на сумата. Предявеният граждански иск следва да бъде отхвърлен за разликата от 300 лв. до пълния претендиран размер от 1000 лв.

 

ПО РАЗНОСКИТЕ:

С оглед изхода на делото и на основание чл. 189, ал. 3 НПК, подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на частния тъжител сума в размер от 512 лв., представляващи сторени от последния разноски в рамките на процеса. Сумата от 512 лв. се разпределя, както следва- 12лв. заплатена от тъжителя държавна такса при образуване на делото и 500 лв. адвокатски хонорар, за който е представен оправдаващ документ.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК, вр. чл. 2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по гражданския процесуален кодекс (ГПК), подсъдимият следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС- Пловдив сума в размер от 50 лв., представляваща държавна такса върху уважения размер на гражданския иск.

        

Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.

 

 

 

                                               РАЙОНЕН СЪДИЯ:  /П.

Вярно с оригинала.

Т.к.