Решение по дело №63189/2023 на Софийски районен съд

Номер на акта: 17870
Дата: 4 октомври 2024 г.
Съдия: Мария Веселинова Богданова Нончева
Дело: 20231110163189
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 20 ноември 2023 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 17870
гр. София, 04.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА

НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20231110163189 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от В. И. П. срещу „****. Предявени са
искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, сключен
между ищеца и ответника, и за връщането на платеното от ищеца по договора без
основание.
В исковата молба се твърди, че на 27.05.2022 г. между ищеца и ответника бил
сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** в размер от 2000,00
лева с уговорена възнаградителна лихва от 700,00 лева при лихвен процент от 35 % и
ГПР от 49,66 %, за срок от 26.06.2022 г. до 18.11.2023 г. Между ищеца и трето за спора
юридическо лице (*** p.l.c., със седалище и адрес на управелине в ***) бил сключен
договор за гаранция (поръчителство), като по същия се дължала такса за предоставяне
на гаранцията в общ размер от 1980,00 лева, дължима от ищеца-кредитополучател.
Изложени са твърдения, че сключването на договора за гаранция било условие за
сключването на договора за кредит, като всички задължения и по двата договора
следвало да бъдат заплащани по банкова сметка на ответника.
Ищецът счита, че договорът за кредит и договорът за гаранция (поръчителство),
били нищожни, тъй като нарушавали императивни правни норми, накърнявали
1
добрите нрави и в тях била използвана „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на Закон за потребителския кредит /ЗПК/. Според ищеца, таксата по договора
за гаранция представлявало разход по смисъла на ЗПК, а такъв в предоставения СЕФ
не бил включен. На ищеца не било предоставено право на избор относно вида
обезпечение, а то било избрано от ответника – договор за гаранция с трето лице („***“
ЕАД). Последното било поставено като изискване, за да бъде сключен договорът.
Ищецът поддържа, че клаузата в договор за кредит, предвиждаща задължително
сключване на договор за поръчителство, противоречала на добрите нрави и на целите
на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, защото ответникът се възползвал от
затрудненото финансово положение на ищеца. Според последния, клаузата следвало да
се тълкува като неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, защото условието
възнаграждението да се заплати на поръчителя, а не на кредитора, било нищожно, тъй
като внасяло неравноправие по кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143
ЗЗП. Изложени са подробни аргументи в подкрепа на твърденията за нищожност на
двата договора, въз основа на които ищецът претендира от ответника и връщането на
сумата от 520,00 лева. Същата била платена без основание, доколкото при
недействителен договор за кредит кредитополучателят дължал само чистата стойност
на кредита, но не и лихви или други разходи. Въз основа на изложеното ищецът
отправя искане за уважаване на предявените искове и за присъждане на сторените по
делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника, като в
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „****, с който предявеният иск се оспорва
като неоснователен. Според ответника, неоснователни били твърденията на ищеца, че
договорът за потребителски кредит бил нищожен. Посочва, че тъй като по силата на
чл. 5 от договора за потребителски кредит ищецът се задължил да даде подходящо
обезпечение на своето задължение, именно последният избрал това да стане чрез
поръчителство от „****“ (***). Неоснователно било твърдението, че договорът за
потребителски кредит бил обусловен от сключването на договор за гаранция, защото
потребителят можел да избере какво обезпечение да направи, тъй като сам избирал
вида на обезпечението при попълване на електронния формуляр, след като се
запознаел с дължимите такси. Ответникът посочва, че не била налице твърдяната от
ищцовата страна заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗПК. Относно
твърдението на ищеца, че били нарушени чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ответникът поддържа, че в процесния договор за потребителски кредит бил определен
твърд лихвен процент, в който възнаграждението по договора за поръчителство не се
включвало, тъй като тази услуга не била задължителна за сключването на договора за
кредит. Ответникът твърди, че предоставил цялата информация относно размера на
ГПР и начина на неговото формиране, съгласно чл. 5 ЗПК. В чл. 3 от договора за
потребителски кредит била предоставена цялата информация относно разходите,
2
предвидени в СЕФ, по ясен и разбираем начин, като била посочена общата сума, която
подлежала на връщане – главница и лихва. Поддържа, че ищецът бил уведомен за това
свое задължение преди да вземе решение за сключване на договора и е могъл да
направи собствена преценка дали би могъл да изпълнява това свое задължение или не.
Ответната страна твърди още, че ищецът имал потестативното право да се откаже от
договора за потребителски кредит в срок от 14 от сключването му, съгласно чл. 29
ЗПК, но не се възползвал от същото. Въз основа на тези доводи е отправено искане за
отхвърляне на предявените искове и за присъждане на сторените по делото разноски.

Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предмет на делото са: 1/ установителни искове, съединени в условията на
евентуалност, за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит с
правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП – поради наличие на неравноправни клаузи, с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 ЗПК
поради нарушаване на императивни правни норми, и с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави; 2/ кумулативно съединен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 520,00 лева, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, платена от ищеца в
полза на ответника при липса на основание във връзка с процесния договор.
По предявените искове за прогласяване нищожност на договор за потребителски
кредит съдът намира следното:
За основателността на предявените искове за прогласяване нищожност на
процесния договор за кредит ищецът следва при условията на пълно и главно
доказване да установи сключването на договора със съдържание, идентично с описано
в исковата молба, и наличието на посочените в исковата молба основания за
нищожност. В тежест на ответника по тях е да докаже наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните по договора за кредит.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 28.05.2024 г. о. с. з.,
са отделени като безспорни между страните следните обстоятелства: 1/ сключването
на Договор за потребителски кредит № *** от 27.05.2022 г. между В. И. П. и „**** за
сумата от 2000,00 лева и възнаградителна лихва от 700,00 лева; 2/ превеждането на
заемната сума в размер на 2000,00 лева от „**** на В. И. П.; 3/ заплащането от В. И. П.
в полза на „**** на сума по кредита в общ размер от 2520,00 лева; 4/ сключването на
Договор за гаранция (поръчителство) между В. И. П. и *** p.l.c.
3
В чл. 5 от процесния договор за кредит е предвидено, че кредитът се обезпечава
с поръчителство, предоставено от *****в полза на дружеството - кредитодател.
Посочено е също така, че с одобряването от дружеството на предоставеното в негова
полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени. В т. 8
на Част ІІ от преддоговорната информация, предоставена със Стандартен европейски
формуляр, е дадено описание на обезпечението, което следва да бъде предоставено по
договора за кредит, а именно договор за предоставяне на поръчителство/гаранция.
В т. 5. 3. от Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на „****
е посочено, че за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността
да бъде одобрен кредитът от дружеството, кредитополучателят може да предложи
едно от следните обезпечения: (а) обезпечение, предоставено от гарант, във формата
на договор за поръчителство и одобрено от дружеството; (б) обезпечение,
предоставено въз основа на договор за поръчителство, от поръчител – предложено от
кредитоискателя и одобрено от дружеството физическо лице.
Представен е и договор за гаранция (поръчителство) от 28.05.2022 г., сключен
между В. И. П. и *** p.l.c., по силата на който дружеството, в качеството му на гарант,
се е задължило да обезпечи изпълнението на задълженията на В. П. спрямо кредитора
„**** по сключения договор за потребителски кредит № ***/27.05.2022 г. Уговорено е
между страните, че за поетата гаранция В. П. дължи на гаранта такса в размер на
1980,00 лв., платима на месечни вноски съгласно погасителен план към договора (вж.
чл. 1.6 и чл. 2.3 от договора за гаранция и чл. 5 от Общите условия към договор за
гаранция (поръчителство)).
Като съобрази изложеното, съдът намира, че спорни по делото са
обстоятелствата относно наличието на основания за нищожност на процесния договор
за кредит, съответно - на основания за заплащане от страна на ищеца на сумата от
520,00 лева.
Спрямо процесния договор за кредит приложение намират правилата на ЗПК и
на чл. 143 - чл. 147б ЗЗП, поради което на първо място следва да бъдат разгледани
твърденията за наличие в договора на неравноправни клаузи.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
4
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 49,66 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция. Това възнаграждение следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Възнаграждението в полза на поръчителя, уговорено в процесния казус, безспорно
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и поради това следва
да бъде включено в ГПР по кредита. В договора за кредит (чл. 5) изрично е уговорено,
че кредитът ще бъде обезпечен от Ferratum Bank, тоест налице е изначално знание у
кредитора, че такъв договор ще бъде сключен. Следва да бъде съобразено и
обстоятелството, че наименованията на двете дружества – „**** и *** p.l.c. са сходни
(като лице, подписало договора за гаранция е посочено „***“ ЕАД), което навежда на
свързаност между тях, макар и непряка (чрез пряко участие на едното дружество в
другото). От извършена справка в Търговския регистър се установява още, че
едноличен собственик на капитала на „**** е „*** СЕ“, което наименование е
идентично със сегашното наименование „****“ на „***“ ЕАД. Видно е от клаузите по
договора за кредит и за поръчителство, че дружеството – поръчител представлява
предварително одобрено и известно на кредитора дружество, т. е. кредиторът е
запознат с обстоятелствата, при които се сключват договорите за поръчителство.
5
Всички тези обстоятелства водят до извода, че на кредитодателя е предварително
известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за възнаграждение, свързани с
осигуряването на обезпечението. Това възнаграждение безспорно е свързано с
договора за кредит, доколкото касае обезпечаването на задълженията по него, поради
което попада в легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Налага се изводът, че
сключването на договора за поръчителство представлява задължително условие, за да
породи действие договорът за кредит и за да бъде получена сумата по него, от което
следва, че това възнаграждение трябва да бъде включено в годишния процент на
разходите по договора за кредит. В същия смисъл е и заключението на изслушаната по
делото съдебно-техническа експертиза, кредитирана в цялост от съда като логична и
компетентно изготвена, съгласно която в системата на дружеството - кредитодател
технологично е заложена процедура по избор на гарант, като без маркиране на тази
стъпка (даване на съгласие за даване на поръчителство по договора за кредит) е
невъзможно потребителят да продължи в процеса по подаване на заявка за отпускане
на кредит.
Обстоятелството, че на потребителя е предоставен избор вместо дружеството –
гарант да посочи други физически лица за поръчители е ирелевантно, тъй като
значение в случая има какви са последиците при избора на това известно и
предварително одобрено от кредитора дружество – гарант и свързаните с него разходи,
които са възложени в тежест на потребителя. Макар всеки един от договорите – този
за кредит и този за предоставяне на поръчителство – формално да представляват
самостоятелни такива, двата договора следва да се разглеждат общо, тъй като са
неразривно свързани.
Предвид изложеното, съдът приема, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на кредитодателя по договора за
потребителски кредит отговаря на поставените в ЗПК изисквания и следва да бъде
включен в общия разход по кредита, което в случая не е сторено. Размерът на
възнаграждението по договора за поръчителство (1980,00 лева) е почти равен с
отпуснатата по кредита сума (2000,00 лв.), от което следва, че действителният ГПР по
договора за кредит е значително по-висок от обявените в него 49,66 %, включващи
само възнаградителната лихва от 700,00 лева. Следователно договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
в него не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите
е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
6
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира за основателен
предявения иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на
процесния договор за кредит.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
съдът намира следното:
За основателността на предявения осъдителен иск е необходимо ищецът да
установи при условията на пълно и главно доказване заплащането на сумата от него и
постъпването на същата в имуществения комплекс на ответника. При доказване на
горните обстоятелства в тежест на ответника е да установи наличието на валидно
основание за заплащане на тази сума от ищеца в негова полза.
Безспорно е между страните, че В. И. П. е заплатил в полза на „**** сума по
процесния кредит в общ размер от 2520,00 лева. Доколкото съдът достигна до извод за
недействителност на договора за кредит, то съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят
дължи единствено чистата стойност на кредита, която в настоящия случай е в размер
на 2000,00 лева, като лихва или други разходи по кредита не се дължат. В случая
сумата от 520,00 лева представлява надплатена от ищеца без основание разлика над
единствено дължимата от него главница по нищожния договор за кредит в размер на
2000,00 лева. Следователно претендираната сума от 520,00 лева се явява недължимо
платена от ищеца в полза на ответника и като такава подлежи на връщане, което води
до извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
По разноските:
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищецът, като в негова полза бъдат присъдени такива съгласно
представен списък по чл. 80 ГПК за платена държавна такса в размер на 256,61 лева. В
полза на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 800,00 лева, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Дължимото се възнаграждение за безплатно оказана правна помощ съдът определи,
като съобрази обстоятелството, че макар в условията на кумулативно съединяване да
са предявени установителен и осъдителен иск, материалният интерес по делото по
смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е един и същ. При определяне на възнаграждението съдът взе предвид
и обстоятелствата относно фактическата и правна сложност на иска по чл. 55, ал.1,
предл. 1 ЗЗД, който в случая се явява обусловен от основателността на иска за
прогласяване нищожността на процесния договор за кредит.
7

По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, сключен на 27.05.2022
г. между В. И. П., ЕГН: **********, и „****, ЕИК: ***.

ОСЪЖДА „****, ЕИК: 20059406, да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК на В. И. П., ЕГН: **********, сумата от 520,00 лева, платена
при липса на основание от ищеца в полза на ответника по Договор за предоставяне на
потребителски кредит № *** от 27.05.2022 г., както и сумата от 256,61 лева,
представляваща сторени от ищеца разноски в хода на първоинстанционното
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА ****, ЕИК: ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат А. З. Д., САК, личен № ***, сумата от 800,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца безплатна правна
помощ и съдействие в хода на първоинстанционното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8