№ 16260
гр. София, 04.05.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА Гражданско
дело № 20221110119018 по описа за 2022 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, депозирана от
„...........“ АД, с която са предявени установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК за
установяване задълженията на ответника по издадената по ч.гр.д. № 48004/2021 г. по описа
на СРС, 87 състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу З.
Е. В..
По делото е постановено решение, с което съдът е отхвърлил изцяло предявените
искове и е осъдил ищеца да заплати на ответника направените в заповедното и исковото
производство разноски за адвокатско възнаграждение.
В срок е постъпило искане от страна на ищеца по чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските чрез неприсъждане в полза на ответника на разноски за
заповедното производство или чрез намаляването на адвокатското възнаграждение, както и
чрез намаляване на адвокатското възнаграждение в исковото производство.
Насрещната страна счита, че молбата е неоснователна.
Молбата по чл. 248 ГПК е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Заповедното производство е строго формално, като както за заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, така и за възражението срещу издадена заповед са налице
утвърдени образци. За разлика обаче от заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
чието съдържание изисква посочване на фактически и правни основания за претендираното
вземане, възражението не е необходимо да бъде обосновано.
В настоящия случай длъжникът – чрез адв. Николова, е подал в срока по чл. 414, ал. 2
ГПК възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК с твърдение за недължимост на сумите по издаданета заповед за изпълнение на
1
парично задължение по чл. 410 ГПК.
Не може да се отрече правото на страната да ползва адвокатска защита при подаване
на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, с което се предприема оспорване на иска и се
препятства възможността да се постанови неприсъствено решение. Относно размера на
дължимото възнаграждение следва да се има предвид, че това процесуално действие
действително не е сред изрично предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради
което и на основание § 1 от ДР на Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по
аналогия. В случая съдът намира да е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата.
Съгласно чл. 7, ал. 7 от същата наредба за защита в производства за обезпечаване на бъдещ
иск, в производства по издаване на изпълнителен лист по чл. 405, ал. 3 и 4 ГПК и в
производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по
правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми. В
цитираната норма не са използвани изрични думи и изрази със значение, което да
обосновава ограничително тълкуване, че същата се прилага единствено по отношение на
кредитора, подал заявление за издаване на заповед за изпълнение. Напротив, граматическото
тълкуване на нормата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата установява, че езиковият смисъл,
използваните правни термини и връзките между тях са пределно ясни и коректно
формулирани, а това налага разпоредбата да се прилага точно според чл. 46, ал. 1, предл. 1
ЗНА. Граматическото тълкуване на процесната разпоредба води до извод, че същата
обхваща не само подаването на заявление, а цялото заповедно производство – за защита чрез
процесуален представител в „производствата за издаване на заповед за изпълнение“.
Следователно според този текст така определеният начин за изчисляване на минималното
адвокатско възнаграждение се отнася и до двете страни в заповедното производство – и за
заплатеното адвокатско възнаграждение от заявителя-кредитор, и за заплатеното
адвокатското възнаграждение от длъжника.
При наличието на изричната и ясна разпоредба на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г., регламентираща начина на определяне на минималното адвокатско
възнаграждение в заповедното производство, позоваването от страна на заявителя на
хипотезата на чл. 6, т. 3 и 5 от същата Наредба е незаконосъобразно, тъй като тези
разпоредби касаят извършването на други действия и то не по съдебни производства,
каквото е заповедното производство. Възнагражденията за процесуално представителство,
защита и съдействие по граждански дела са регламентирани с чл. 7 от Наредбата, който е
приложим в случая. Издаването на заповед за изпълнение срещу определено лице е
ангажиране на страна в съдебното производство, макар все още да не се касае за исково
такова. Не може да се направи аналогия между действията, извършени от адвоката в
качеството му на процесуален представител на длъжник в заповедното производство, и тези,
касаещи съставяне на книжа и молби, посочени в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г., или
за проучване на дело с даване на мнение по него – чл. 6, т. 3 от Наредбата, които са извън
съдебните производства. В разглеждания случай при оказана на длъжника адвокатска
услуга, изразяваща се в процесуално представителство и защита в заповедното
2
производство /изрично посочено в договора за правна защита и съдействие – л. 35 по делото/
е приложим чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/9.07.2004 г., а не разпоредбата на чл. 6, т. 3 или т. 5
от същата наредба.
При материален интерес в заповедното производство общо в размер на 6117,65 лв.,
минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 7, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредбата към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие е в размер на
444,12 лв., тоест по – висока от претендираната от длъжника. Ето защо, заплатеното от
длъжника адвокатско възнаграждение не надхвърля минималния размер, като с оглед
осъществената от процесуалния му представител защита, искането на заявителя за
намаляването му не е основателно, тъй като е под установения в чл. 7, ал. 7 от Наредбата
минимум.
По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение в исковото производство,
същите отново са под минимума, установен в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/9.07.2004 г.
Ето защо, молбата следва да бъде отхвърлена.
Мотивиран от горното и на основание чл. 248 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 248 от ГПК молбата на „...........“ АД, ЕИК ......., за изменение
на Решение № 2548/21.02.2023 г., постановено по гр.д. № 19018/2022 г. по описа на СРС, 87
състав, в частта за разноските.
Определението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3