Р Е Ш Е Н И Е №260505
03.11.2020 г.,
гр. Пловдив
В
И М Е Т О НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на единадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Станка
Деведжиева, като
разгледа докладваното от съдията АНД № 2922/2020 г. по описа на съда, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от Н.Г.Й., ЕГН: **********, с
адрес: ***, чрез адв. И.М. против
Наказателно постановление № 36-0000238/28.04.2020 г., издадено от И.Д.Ц. – и.д.
*** на ***, с което на основание чл. 93б, ал. 11, т. 3 от Закона за
автомобилните превози (ЗАвП) на жалбоподателя е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 1 000 (хиляда) лева за нарушение по чл.
88а, ал. 4 от ЗАвП.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди при
съставянето на акта за установяване на административно нарушение (АУАН) и при
издаването на НП да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са
ограничили правото му на защита. Поддържа като място на извършване на
нарушението да е отбелязан несъществуващ булевард, а в АУАН да е посочен и
погрешен период на извършване на нарушението. Взема становище допуснатите
нередовности да не могат да бъдат отстранявани по реда на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН. Моли наказателното постановление да бъде отменено. В условията на
евентуалност претендира да е налице хипотеза на маловажен случай на
административно нарушение. В съдебно заседание, редовно уведомен,
жалбоподателят се представлява от адв. М., който поддържа жалбата и претендира
сторените по делото разноски.
Въззиваемата страна в съпроводителното писмо с вх. №
26884 от 27.05.2020 г., с което препраща жалбата и административната преписка,
изразява становище наказателното постановление да е издадено в съответствие с
материалния и с процесуалния закон, а извършването на нарушението да е
установено по безспорен начин. С писмено становище с вх. № 39161/09.07.2020 г.
моли наказателното постановление да бъде потвърдено, като поддържа същото да е
законосъобразно и обосновано. В съдебно заседание, редовно призована,
въззиваемата страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от Н.Г.Й., спрямо когото е наложено
административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя
на 14.05.2020 г., установено от разписка за връчване на препис от НП, а жалбата
е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на 19.05.2020 г., поради
което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество,
същата е основателна, поради което
атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по следните
съображения:
От фактическа
страна съдът приема за установено следното:
На 14.02.2020 г. около 10:00 часа в гр. Пловдив, на
бул. „Копривщица“ свидетелите И.Л.П. и К.С.К. – *** в ***, извършили проверка
на лек автомобил за таксиметров превоз на пътници с марка и модел „Шевролет
Калос“ и с рег. № ***, чийто водач бил жалбоподателят Н.Г.Й.. Таксиметровият
автомобил бил с включен електронен таксиметров апарат с фискална памет, с
открита табела „такси“ и с издадена пътна книжка серия МА № ***
В хода на проверката свидетелите П. и К. приели, че
жалбоподателят като водач на автомобил за таксиметров превоз на пътници е
ползвал 12 часа седмична почивка за периода от 21:00 часа на 13.02.2020 г. до
09:00 часа на 14.02.2020 г. Тъй като ползваната от жалбоподателя Й. почивка
била с 24 часа по-кратка от задължителната почивка от 36 последователни часа,
то на 14.02.2020 г. свид. П. съставил акт за установяване на административно
нарушение против Й., в негово присъствие и в присъствието на свид. К.. На
жалбоподателя бил връчен препис от акта срещу разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свидетелите И.Л.П. и
К.С.К.. От тях се установява, че двамата са участвали в извършването на
проверка на автомобил, осъществяващ таксиметров превоз на пътници и управляван
от жалбоподателя Й., като в хода на проверката свидетелите установили, че след
шестдневен период на работа жалбоподателят е ползвал седмична почивка от 12
последователни часа
– за времето
от 21:00 часа на 13.02.2020 г. до 09:00 часа
на 14.02.2020 г. Изяснява се още, че АУАН бил съставен, тъй като
жалбоподателят не е спазил минималния период на задължителна седмична почивка
от 36 часа, като в случая ползвал седмична почивка само от 12 часа. Показанията
на свидетелите се ползват с доверие от съда, тъй като са взаимно кореспондиращи
си, вътрешно непротиворечиви и добросъвестно дадени от незаинтересовани по
делото свидетели. Същите се подкрепят и от събраните писмени доказателства.
От писмо с изх. № 20СД-1247/03.08.2020 г. по описа на
Община Пловдив (лист 24 от делото) се установява, че на територията на общината
не съществува административен адрес „Яко Доросиев“, както и че това е старо
наименование на бул. „Копривщица“ в гр. Пловдив.
От Заповед № РД-08-30/24.01.2020 г. на министъра на
транспорта, информационните технологии и съобщенията се установява, че НП е
издадено от надлежно оправомощено лице, което е действало в рамките на своята
материална и териториална компетентност. Компетентността на актосъставителя
произтича пряко от разпоредбите на чл. 37, ал. 1 от ЗАНН вр. чл. 92, ал. 1 от
ЗАвП.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
АУАН е съставен от оправомощено лице, предявен е за
запознаване със съдържанието му на нарушителя и му е връчен препис срещу
разписка. В 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното
НП от материално и териториално компетентен орган.
От събраните и проверени по делото доказателствени
материали се установява, че жалбоподателят Й. в качеството си на водач на
автомобил за таксиметров превоз на пътници действително е ползвал почивка от 12
последователни часа за времето от 21:00 часа на 13.02.2020 г. до 09:00 часа на
14.02.2020 г.
Въпреки това настоящият съдебен състав приема, че при
издаването на наказателното постановление е допуснато съществено процесуално
нарушение при описанието на нарушението. Тази нередовност е била констатирана и
от самия контролен орган още преди издаването на НП, като в доклад с рег. №
11-54-1628/26.02.2020 г. по описа на РД „АА“ - Пловдив от главен инспектор в
отдел „Контрол“, приложен към преписката, е обърнато внимание, че съставеният
АУАН не отговаря на изискванията по чл. 42, т. 4 от ЗАНН за надлежно описание
на нарушението. Въпреки това непълното и нередовно описание е пренесено и в
съдържанието на НП, с което е извършено нарушение и на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. В тази връзка съдът изцяло споделя бележките и указанията, дадени в
цитирания доклад от главен инспектор в отдел „Контрол“ при РД „АА“ - Пловдив. В
наказателното постановление действително е посочен период от 12 часа, за който е
прието да е ползваната от водача почивка. Следва обаче да се има предвид, че
задължение за почивка от последователни 36 часа възниква само при ползване на
седмична почивка, което предпоставя към този момент водачът да има изработени 6
последователни ежедневни периода. Това обстоятелство се явява включено в
състава на нарушението, тъй като от него зависи каква ще е продължителността на
необходимата почивка между два периода. Съдът изцяло споделя становището по
посочения по-горе доклад, че с начина, по който е описано деянието в НП, остава
неясно през какъв период е работил жалбоподателят и защо в крайна сметка АНО е
приел, че е следвало размерът на ползваната почивка да е именно 36 часа. Посочването,
че почивката е седмична, представлява единствено правна квалификация, но не е
твърдение за конкретен факт от обективната действителност. Напълно неясно
остава за съда как АНО е приел, че се касае за междуседмична почивка въз основа
на описаното в АУАН деяние. Съдебният контрол също е препятстван. Категорично
въпросът дали жалбоподателят е трябвало да ползва седмична или обикновена
почивка между два последователни периода на работа, е включен в предмета на
доказване по делото. Не са посочени обаче никакви фактически твърдения, от
които да се направи тази проверка. Че се касае за седмична почивка, не може да
се приема за доказано само защото така е написано в АУАН. Съдът ясно
подчертава, че в случая не се касае за доказателствен дефицит, а за изначален
порок при описанието на нарушението. От доказателствата по делото би могло да
се установи колко дни е работил жалбоподателят към датата на проверката, но
това не може да санира допуснатото нарушение. Това е така, защото фактите, от
които би се установил периодът, през който е работил жалбоподателят, на
практика ще му бъдат предявени в пълнота едва със въззивното съдебно решение.
Тези обстоятелства е следвало да бъдат предявени на нарушителя още със
съставянето на АУАН, за да може да се защитава срещу тях. Недопустимо е съдът
да потвърди НП, като за пръв път със съдебното решение приеме за установени
нови факти, описващи състава на нарушението, тъй като жалбоподателят никога не
се е защитавал срещу такова обвинение от фактическа страна.
Съдебната практика на касационната инстанция по
приложението на състава по чл. 88а, ал. 4 от ЗАвП също е приела, че описанието
на нарушението не може да се изчерпва само с посочване на началото и края на
почивката, а необходимо да бъде описан целият период, който да обуславя
ползването на почивка в размер на 36 часа. И това е така, защото по начина, по
който деянието е описано в НП, то кореспондира с разпоредбата на чл. 88а, ал.
1, изр. 2-ро от ЗАвП, съгласно която почивката между два периода на ежедневно
управление трябва да е не по-малко от 11 часа. В случая в АУАН и в НП са
описани и се твърдят именно два последователни периода – единият завършил в
21:00 часа на 13.02.2020 г. и следващият започнал в 09:00 часа на 14.02.2020 г.
По никакъв начин направеното описание не сочи на необходимост от ползване на
седмична почивка от водача.
За пълнота на изложението съдът обръща внимание за
начина, по който деянието е било описано в казуси, по които е прието да не е
допуснато нарушение при описанието му – така в Решение № 985 от 15.07.2009 г. к.а.н.д. № 1056/2009 г. на XXIII състав
на Административен съд – Пловдив деецът е бил наказан за това, че от
фактическа страна е извършвал таксиметров превоз на пътници за периода
20.10.2008 г. - 27.10.2008 г., включващ 8 периода на управление, без водачът да
е ползвал седмична почивка в минимален размер от 36 часа; в Решение № 730 от 17.03.2014 г. по к.а.н.д. №
187/2014 г. на Административен съд – Пловдив водачът е наказан за това, че
е извършвал таксиметров превоз на пътници в периода от 17.12.2012 г. до
23.12.2012 г. включително, но не е използвал седмична почивка от 36
последователни часа. В този смисъл е формираната съдебна практика, като видно
е, че направеното в наказателното постановление описание на нарушението
категорично не отговаря на този стандарт. По тези съображения съдът намира, че
е допуснато съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на НП.
Основателно е възражението и за посочения различен
период на извършване на нарушението в АУАН и НП, което създава неяснота във
фактическите рамки на административното обвинение. Така в НП е прието, че за периода
от 13.02.2020 г. до 14.02.2020 г. жалбоподателят е ползвал 12 часа седмична
почивка, докато в АУАН е описан период от 21.02.20120 г. до 14.02.2020 г. Видно
е, че в бланката, върху която е изпълнен актът, са правени поправки именно в
частта относно времето на извършване на нарушението, включително между редовете
е дописано друго число относно началния момент на този период. Числата,
описващи часовете и началната дата от периода, са удебелявани и видимо
нееднократно са изписвани една върху друга различни цифри. Тези действия, освен
че сочат на груба немарливост в дейността на наказващата администрация, то в
случая според настоящия състав са довели и до
ограничаване правото на защита на жалбоподателя. На първо място извършването
на поправки в АУАН не е забранено от процесуалния закон, но има нарочно
разписан ред, който следва да бъде спазван като гаранция, че лицето, срещу
което е съставен актът, също ще бъде своевременно и надлежно уведомено за
поправката. Съгласно чл. 130 от НПК всички поправки трябва да бъдат
удостоверени с подписа на лицата, които са подписали съответния документ. В
случая на първо място дописването в АУАН е напълно анонимно. Не е ясно дали е
извършено от актосъставителя, от свидетеля, от нарушителя или от някое трето
лице. На следващо място неясно е и дали жалбоподателят е бил запознат с така
извършените поправки. Най-сетне целта на поправката е да бъде отстранена
определена грешка, така че да се внесе яснота в съдържанието на акта. Тази цел
обаче категорично не е изпълнена. Вместо това с дописванията е постигнато
объркване и вътрешно противоречие в твърденията по акта – за начална дата на
периода се сочи 21.02.2020 г., същата е удебелена и няколкократно повторена,
под тази дата има дописано друго число, което обаче е изписано между редовете.
За горната удебелена дата липсва каквато и да е индикация, че не следва да бъде
съобразявана от дееца. Всичко това според съда има за резултат неяснота във
фактическите рамки на административното обвинение в частта му относно времето на
неговото извършване. Следователно тази неяснота не касае странично,
несъставомерно обстоятелство, а основен признак, необходим за
индивидуализацията на деянието, а оттук и за охраняване правото на защита на
жалбоподателя.
Актът за установяване на административно нарушение е
актът, с който се очертава предметът на доказване в процеса, изпълняващ
аналогична функция на обвинителния акт в наказателното производство. Всички
факти, обуславящи отговорността на лицето – време, място, начин на извършване и
авторство на деянието, трябва да бъдат конкретно описани и предявени на дееца
със съставянето на АУАН. В тази връзка е недопустимо лицето да бъде
санкционирано с НП за нови и различни факти от тези, по които се е защитавало
дотогава в процеса. За да може санкционираният да разбере какво нарушение се
твърди да е извършил и съответно да упражнява в пълен обем правото си на
защита, трябва още при предявяването му на акта да бъдат доведени до знанието
му всички фактически обстоятелства, подведени под даден признак от състава
нарушението, а следователно и периодът от време, през който се твърди да е
извършено деяние. В случая чрез противоречивите, а и непълни твърдения в АУАН
са описани фактическите параметри на изпълнителното деяние на нарушението –
през кой период водачът е работил, кога е настъпила необходимост да ползва
седмична почивка, т.е. кога е изработил шест последователни дневни периода, от
кога и до кога е ползвал седмична почивка. Съдебната практика е трайна и
безпротиворечива, че по реда на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН не могат да се изправят
пороци, засягащи описание на фактическите обстоятелства, при които е извършено
нарушението – датата, мястото и начина на извършването му (така Решение № 2294 от 24.10.2013 г. по к.а.н.д.
№ 1863/2013 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 468 от 01.03.2016 г. по к.а.н.д. № 3356/2015
г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 443
от 17.02.2020 г. по к.а.н.д. № 3579/2019 г. на Административен съд – Пловдив;
Решение № 2362 от 31.10.2012 г. по
к.а.н.д. № 2840/2012 г. на Административен съд – Пловдив). Да се приеме
противното би обезсмислило напълно
съставянето на АУАН, след като в НП наказващият орган произволно би могъл да
наказва нарушителя за всякакви факти. Изискването за припокриване на
установените факти и правни изводи между АУАН и НП е установено, тъй като
наказващият орган е инстанция по същество, която следва да анализира събраните
доказателства и да прецени дали е налице виновно извършено нарушение. Това
предполага лицето, срещу което е съставен АУАН, да е могло да се защитава още
пред тази първа инстанция по предявените му факти, тъй като в противен случай производството губи състезателния си
характер. Именно до това се е достигнало, като на първо място при
описанието на нарушението не са посочени всички факти, определящи
съставомерността на деянието, а именно неясно остава защо е прието, че към
13.02.2020 г. жалбоподателят е ползвал седмична почивка, а освен това периодът,
през който се твърди да е ползвана тази почивка, е неясно и противоречиво
описан в АУАН, а в НП за пръв път е
приет друг, различен период от време, през който да е извършено нарушението.
Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗАНН
административнонаказателното производство се образува със съставяне на акт за
установяване на извършеното административно нарушение, а съгласно чл. 52, ал. 1
от ЗАНН наказващият орган е длъжен да се произнесе по преписката в едномесечен
срок. Последното означава, че наказващият орган е сезиран и дължи произнасяне
относно наличието или липсата на посоченото за извършено в АУАН административно
нарушение - с дадените му в същия акт фактическо описание и правна
квалификация. Със съставянето на АУАН на соченото като нарушител лице се
повдига обвинение за конкретно извършено нарушение с индивидуализиращите го
белези – деяние, дата и място на извършване, правна квалификация. От този
момент за лицето възниква възможност да се защитава срещу вмененото му
нарушение. В този смисъл е недопустимо макар и при същата правна квалификация с
НП лицето да бъде наказано за административно нарушение с дата на извършване,
различна от посочената в АУАН.
Съгласно Решение
№ 519 от 10.03.2016 г. по к.а.н.д. № 3354/2015 г. на Административен съд –
Пловдив, тъй като административните наказания са форма на държавна принуда –
репресивни мерки, водещи до ограничаване на определени права или вменяване на
определени задължения по повод неправомерно поведение на определено лице, то
законодателят е предвидил строго формални процесуални правила за реализирането
на административнонаказателната отговорност и е недопустимо тяхното
разширително тълкуване. Всяко нарушение на изискванията за индивидуализацията
на извършеното нарушение (описание, дата, място, нарушени разпоредби) има за
последица неяснота относно вмененото нарушение и води до незаконосъобразност на
издаденото наказателното постановление.
Съществено процесуално нарушение е допуснато и поради
неправилно определяне на мястото на извършване на нарушението. В конкретния
случай административнонаказващият орган е приел, че мястото следва да бъде
описано с посочването на административния адрес, на който е извършена
проверката. В АУАН и в НП като място на извършване на нарушението е посочен
бул. „Яко Доросиев“ в гр. Пловдив. Възражението на жалбоподателя място с такъв
административен адрес в гр. Пловдив да не съществува се явява основателно
предвид събраните писмени доказателства – писмо от секретар на Община Пловдив,
приложено на лист 24 от делото. С посочването, че проверката е извършена на
булевард с несъществуващо име, се внася неяснота относно и този признак от
състава на нарушението – мястото на неговото извършване. Ясното и недвусмислено
посочване на мястото на извършване на нарушението също е елемент от правото на
защита, тъй като всяко деяние се индивидуализира и отграничава от другите
деяние в обективната действителност именно чрез време, място, начин на
извършване и своя автор. Липсата на посочено в НП място, което да е съществуващо
в обективната действителност, като място на извършване на нарушението
препятства възможността за съдебен контрол, а също така и за формирането на
сила на пресъдено нещо с НП. Последната се разпростира именно върху деянието
така, както е описано като време, място и начин на извършването си в НП.
Параметрите на деянието, върху които би се формирала силата на пресъдено нещо,
са от изключително значение, за да се избегне възможността деецът да бъде
наказан повторно в различни производства, но за обективно едно и също свое
деяние.
По гореизложените съображения съдът намери жалбата за
основателна, а наказателното постановление за незаконосъобразно. Последното е
издадено при допуснати съществени процесуални нарушения – липса на надлежно
описание на нарушението, противоречие между описанието в АУАН и в НП относно
времето на извършване на нарушението, както и при погрешно определено място на
осъществяване на деянието. Всички тези пороци се ценят от съда като процесуални
нарушения от категорията на съществените, тъй като неоправдано са ограничили
правото на жалбоподателя да се запознае с фактическите рамки на
административното обвинение и да се защитава срещу него. Същевременно
нарушенията не могат да се санират едва във въззивната инстанция. Това обуславя
отмяна на НП като незаконосъобразно.
По
разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН
страните имат право на разноски в процеса. С оглед изхода на делото такива се
дължат единствено на жалбоподателя, който е направил искане за присъждане на
разноски в размер на 250 лева, представляващи адвокатско възнаграждение. По
делото е доказано извършването на разноски от жалбоподателя в пълния претендиран
размер съгласно приложения към жалбата договор за правна защита и съдействие.
Съобразно чл. 63, ал. 4 от ЗАНН е направено и
възражение за прекомерност от въззиваемата страна, което настоящият състав
намира за неоснователно. При определяне на минималния размер на дължимото
адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено Решение № 5419 от 08.05.2020 г. по адм. дело № 14384/2019 г. на ВАС – ДВ бр. 45 от
2020 г. В тази връзка съдебната практика на ВАС и на ВКС е трайна, че
в случаите на реално заплатено от клиента адвокатско възнаграждение (а не
такова по чл. 38 от ЗПП), меродавна е редакцията на Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения към момента на сключване на договора
за правна защита и съдействие, респективно уговаряне на дължимото
възнаграждение – така изрично Решение №
9779 от 21.07.2017 г. по адм. дело № 9012/2016 на Върховния административен съд;
Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм.
дело № 4087/2016 на Върховния административен съд; Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. дело № 14588/2018 на Върховния
административен съд. В този смисъл и Определение № 58 от 22.03.2017 г. по т. д. №
390/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение; Определение № 650 от 19.12.2017 г. по ч. т.
д. № 2851/2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение; Определение № 277 от 20.12.2016 г. по т. д.
№ 362/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение.
Последващи промени относно минималните
размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредбата, нямат действие
за жалбоподателите, по чиято инициатива са отменени незаконосъобразни НП, тъй като с реалното заплащане на адвокатския
хонорар съобразно редакцията на Наредбата към момента на сключване
на договора за правна защита и съдействие вредата за тях вече е настъпила. Тази вреда следва да бъде
овъзмездена изцяло, щом е пряка и непосредствена последица от един
незаконосъобразен властнически акт.
Гореизложените принципни положения намират
подкрепа и в разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от
27.06.2016 г. на Върховния административен съд - ОСС от I и II колегия, в което
е прието, че за разлика от отмяната на индивидуалните и общите административни
актове, при която те се считат отменени от деня на тяхното издаване, за подзаконовите нормативни актове, какъвто
е Наредба № 1 от 09.07.2004 г., е налице специална уредба в чл. 195 от АПК, в
който е предвидено, че подзаконовият
нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното
решение. За периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до
неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за
законосъобразен и поражда валидни правни последици.
В случая договорът за правна защита и съдействие е сключен на 14.05.2020 г., а Решение № 5419 от 08.05.2020 г. по адм. дело № 14384/2019 г. на ВАС е обнародвно с ДВ
бр. 45 от 15.05.2020 г. и е влязло в сила на тази дата съгласно чл. 195, ал. 1
вр. чл. 194 от АПК, което налага извод, че съгласно действалото право към релевантния момент
за преценка минималният предвиден размер на адвокатското
възнаграждение е бил 300 лева. По тези съображения претенцията на жалбоподателя
следва да бъде уважена в пълния ѝ заявен размер от 250 лева.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази
на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните
такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от ДР на АПК „поемане на разноски от
административен орган“ означава поемане на разноските от юридическото лице, в
структурата на което е административният орган. Следователно в случая
разноските следва да бъдат възложени върху това юридическо лице, от което е
част административнонаказващият орган, а това е Изпълнителна агенция
„Автомобилна администрация“.
Така
мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление
№ 36-0000238/28.04.2020
г., издадено от И.Д.Ц. – и.д. директор на Регионална дирекция „Автомобилна
администрация“ - Пловдив, с което на Н.Г.Й., ЕГН: **********, с адрес: *** на
основание чл. 93б, ал. 11, т. 3 от Закона за автомобилните превози е наложено
административно наказание „глоба“ в
размер на 1 000 (хиляда) лева за
нарушение по чл. 88а, ал. 4 от Закона за автомобилните превози.
ОСЪЖДА
ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „АВТОМОБИЛНА АДМИНИСТРАЦИЯ“ да заплати на Н.Г.Й., ЕГН: **********,
с адрес: *** сумата от 250 (двеста и
петдесет) лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала,
ХБ