№ 88
гр. Благоевград , 11.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на единадесети февруари, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Гюлфие Яхова
Александър Трионджиев
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Александър Трионджиев Въззивно
гражданско дело № 20201200501252 по описа за 2020 година
съдът съобрази следното:
Производството е инициирано въз основа на въззивна жалба, подадена от „П.К.Б.“
ЕООД срещу Решение № 5788 от 15.07.2020 г., постановено по гр.д. № 976/2019 г. по описа
на Районен съд – Благоевград.
С първоинстанционното решение е уважен положителен установителен иск, предявен
по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 422 от ГПК срещу Д.С. П. за сумата от 1728.03 лева
– неизплатена главница по договор за кредит, като за разликата до 1986.44 лева исковата
молба е отхвърлена като неоснователна. Отхвърлени са установителните искове и за сумите
от 4347.90 лева – дължимо договорно възнаграждение и 1419.22 лева – дължима неустойка.
Със същото решение са отхвърлени като неоснователни всички предявени установителни
искове срещу солидарните длъжници Л. И. С. и Е. С. Х. за сумите от 1986.44 лева -
неизплатена главница по договор за кредит, 4347.90 лева – дължимо договорно
възнаграждение и 1419.22 лева – дължима неустойка.
За да отхвърли исковете по отношение на Л. И. С. и Е. С. Х. районният съдебен състав е
приел, че тези ответници имат качеството на поръчители, както и че исковата претенция
срещу основния длъжник /кредитополучател/ Д.С. П. е предявена след изтичане на
преклузивния шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.
1
Въззивната жалба е насочена само срещу онази част от съдебното решение, с която
по отношение на Л. И. С. и Е. С. Х. е отхвърлен установителният иск за сумата от 1728.03
лева – неизплатена главница по договор за кредит. Изложени са подробни съображения,
според които нормата на чл. 147 от ЗЗД в случая е неприложима, тъй като двете ответници
/понастоящем въззиваеми страни/ нямат качеството на поръчители. Други възражения
срещу неправилността на решението не са повдигнати. Настоява се оспореният съдебен акт
да бъде отменен в тази му част и предявеният установителен иск срещу двете въззиваеми
страни да бъде уважен до сумата от 1728.03 лева.
От Л. И. С. и Е. С. Х. са постъпили отговори на въззивната жалба, в които се твърди,
че решението на районния съд е правилно, поради което се настоява същото да бъде
потвърдено.
Предвид обстоятелството, че въззивната жалба е насочена само срещу онази част от
решението, с което са отхвърлени исковете на ищеца, посредством които иска да бъде
установено, че ответниците Л. И. С. и Е. С. Х. му дължат солидарно сумата от 1728.03 лева
– неизплатена главница по договор за кредит, решението на Районен съд – Благоевград в
останалата му необжалвана част е влязло в сила.
Депозираната въззивна жалба е допустима – изхожда от лице, което има интерес от
нея, подадена е в срок, насочена е срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт и е
внесена дължимата се държавна такса. В проведеното на 11.02.2021 г. открито съдебно
заседание страните не се явяват, като въззивникът „П.К.Б.“ ЕООД е депозирал писмено
становище, посредством което заявява, че поддържа жалбата. В хода на проведеното
въззивно производство не са събрани нови доказателства.
След извършена служебна проверка, въззивният съдебен състав констатира, че
решението е валидно.
За да се произнесе по съществото на въззивната жалба, Окръжен съд – Благоевград
съобрази следното:
Производството пред първа инстанция е било образувано по искова молба, подадена от
„П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК * срещу Д. С. П., ЕГН **********, Л. И. С., ЕГН ********** и Е. С.
Х., ЕГН **********. Посредством исковата молба са предявени положителни
установителни искове за установяване, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумите,
предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение № 1437 от 13.02.2019 г., издадена
на основание чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 226 от 2019 г. по описа на Районен съд -
Благоевград. Ищцовото дружество сочи, че на 01.07.2013 г. между него и Д.С.П. /като
задължено лице/ и Л. И. С. и Е. С. Х. /като солидарно задължени лица/ е сключен Договор за
револвиращ заем № **********. Сочи се, че договорът е подписан при Общи условия, които
са неразделна част от него и че съгласно същите общи условия и на основание чл. 121 – чл.
127 от ЗЗД Л. И. С. и Е. С. Х. имат качеството на съдлъжници и са се задължават да
2
отговарят за задължението на Д. С. П. при условията, посочени в договора. Твърди се, че
размерът на кредита е 2000 лева и че на основание т. 4 от Договор за револвиращ заем с част
от него /472.56 лева/ е извършено рефинансиране на старо задължение на Д.П. към
кредитодателя, а останалата част от кредита /1527.44 лева/ е преведена по посочена от Д.П.
банкова сметка. Според ищеца длъжникът по договорното правоотношение е поел
ангажимент да погасява предоставения заем посредством 48 равни месечни вноски, всяка от
които в размер на 135 лева, с падеж първо число на месеца. Наведени са твърдения, че по
договора е извършено плащане на две пълни и една частична погасителна вноска, като е
заплатена сума в размер на 271.97 лева. Сочи се, че след изпадане на длъжника в забава
договорът е прекратен от страна на „П.К.Б.“ ЕООД на 03.02.2014 г. и че на 04.02.2014 г. на
длъжниците са изпратени уведомителни писма, с които са информирани за прекратяването, а
също и че задължението по заема е обявено за предсрочно изискуемо. Ищецът заявява, че
поради неизпълнението на договорното задължение, е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по което било образувано
ч.гр.д. № 226/2019 г. и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу
солидарно отговорните длъжници за следните суми: 1986.44 лева – главница по договора за
револвиращ заем, ведно със законната лихва върху главницата от 25.01.2019 г. до
окончателното плащане, 4347.90 лева – възнаграждение за закупен допълнителен пакет от
услуги, 8.98 лева – законна лихва за забава за периода от 02.09.2013 г. до 03.02.2014 г.,
1419.22 лева – неустойка, а така също и за сторените в заповедното производство съдебни
разноски, възлизащи в общ размер на 205.25 лева. Срещу заповедта за изпълнение са
депозирани възражения от всички длъжници, с което обстоятелство ищецът е обосновал
правния си интерес от предявяване на положителния установителен иск.
В депозирания отговор на искова молба ответниците по иска /понастоящем въззиваеми
страни/ са оспорили основателността на иска, като са изложени съображения и относно
недействителност на процесния договор.
За да отхвърли исковете срещу Л. И. С. и Е. С. Х. районният съд е приел, че те имат
качеството на поръчители, както и че исковата претенция срещу кредитополучателя Д.С. П.
е предявена след изтичане на преклузивния шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, за
който срок се следи служебно от съда.
Окръжен съд – Благоевград, след като се запозна с материалите по делото и със
становищата на страните, приема, че въззивната жалба е неоснователна. Аргументите за това
са следните:
Съгласно текста на чл. 138, ал. 1 от ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се
задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото
задължение, като предпоставка за валидността на договора за поръчителство е неговата
писмена форма. В текста на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е разписано, че поръчителят остава
задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против
3
длъжника в течение на шест месеца.
Според константната съдебна практика срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е краен и
преклузивен, а с изтичането му не просто се погасява възможността за принудително
изпълнение, а се прекратява самото поръчителство и от този момент поръчителят не
отговаря за чуждото задължение, което е обезпечил. Срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е
преклузивен, а за спазването му съдът следи служебно. В горния смисъл са мотивите към т.
4б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълкувателно дело № 4 от
2013 г. на ОСГТК на ВКС, а така също и мотивите към Решение № 81 от 08.07.2014 г. на
ВКС по т.д. № 1705/2013 г., I т. о., ТК и Решение № 83 от 26.05.2017 г. на ВКС по т.д. №
50394/2016 г., IV Г. О. на ВКС.
В случай че към датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за
изпълнение е изтекъл шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, съдът е длъжен да
отхвърли същото, а ако въпреки това заявлението е уважено и заповед за изпълнение е
издадена и срещу нея е депозирано възражение, съдът, разглеждащ положителния
установителен иск по чл. 415, във вр. чл. 422 от ГПК, следва да съобрази изтичането на
преклузивния срок. В този смисъл са мотивите към т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г., постановено по тълкувателно дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Според чл. 121 от ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на
закона или ако е уговорена между страните. Такава отговорност може да се породи, както
когато длъжниците са съдлъжници /съкредитополучатели/, така и при договор за
поръчителство. Така например солидарно съзадължени са две лицата, които, по повод
сключен от тях с кредитна институция договор за кредит, са получили паричната сума общо,
без разграничение каква част от дълга поема всяко едно от тях и независимо от това на кое
от тези лица е предадена фактически /на ръка или посредством банков превод/ сумата. В
този случай средствата по отпуснатия кредит преминават в патримониума и на двете лица,
като всяко едно от тях, плащайки на кредитора, погасява свое задължение, за което
задължение солидарно отговорн е и другият съдлъжник. В същото време, кредиторът може
да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. При
поръчителството също се стига до солидарна отговорност между поръчител и главен
длъжник, в този смисъл е чл. 141 от ЗЗД. Когато поръчителят плаща на кредитора, той не
погасява свое задължение, а погасява чужд дълг. Това е така, понеже поръчителят не е
получил в своя собственост паричните средства по отпуснатия кредит, те не са станали част
от неговия патримониум, а и целта на основния договора не е била на поръчителствалия да
се отпусне кредит. Поради това задължението на поръчителя зависи изцяло от
съществуването на главното задължение.
Предвид изложеното по-горе може да се приеме, че общите правила, уредени в чл.
121 – чл. 127 от ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна солидарност,
стига нещо друго да не е уговорено или да не следва друго от закона. Когато е налице
4
пасивна солидарност, при която някой от длъжниците има качеството на поръчител, тогава
приложение намират текстовете на чл. 138 – чл. 148 от ЗЗД. За да прецени дали някои от
солидарните длъжници има качеството на поръчител, съдът трябва да установи вида на
солидарната отговорност, вземайки предвид уговорките в договора. По този начин ща се
определи и спецификата на конкретното правоотношение, респективно – приложимите към
него законови разпоредби.
Фигурата на поръчителя се определя от съдържанието на договора и от неговата цел,
а не само от употребените понятия, с които са обозначени лицата, подписали документа /в
който могат да бъдат инкорпорирани и повече от едни договора/. Как в съглашението е
назован конкретен солидарен длъжник няма значение, защото е важно какви всъщност са
неговите права и задължения и какво е действителното правоотношение, възникнало между
него и кредитора.
В настоящия случай от ангажираните по делото доказателства и по-конкретно от
Договор за револвиращ заем № ********** от 01.07.2013 г. и от преводно нареждане от
02.07.2013 г. се установи, че между „П.К.Б.“ ЕООД - в качеството му на кредитор и Д. С. П.
- в качеството й на клиент, е възникнало облигационно отношение, по силата на което е
предоставен на клиента заем в размер на 2000 лева, от които 1527.44 лева са преведени по
банкова сметка на Д. С. П., а с остатъка от 472.56 лева е рефинансирано нейно друго
задължение към дружеството. Договорът за револвиращ заем е подписан и от въззиваемите
страни Л. И. С. и Е. С. Х. в качеството им не на клиенти, а на солидарни длъжници. Като
такива те фигурират и в попълнената Карта на клиента по договор № **********.
В т. 6.1. и т. 6.2. от Общите условия на „П.К.Б.“ ЕООД към Договор за револвиращ
заем за физически лица е посочено, че на основание чл. 121 до чл. 127 от ЗЗД солидарните
длъжници се задължават да отговарят за задължението на клиента, състоящо се в погасяване
на заема, включително всички отпуснати на клиента револвинги, евентуално наложените
договорни санкции и следващо евентуално задължения, произтичащи от договора или във
връзка с него. Според същите договорни разпоредби задълженията на всички лица -
солидарни длъжници, са поети при условията на солидарна отговорност и кредиторът има
право да изисква изпълнение от което и да е от тях.
От съдържанието на представения като писмено доказателство Договор за
револвиращ заем № ********** и общите условия към него настоящият въззивен съдебен
състав приема, че Д. С. П. има качеството на кредитополучател /основен длъжник/, а Л. И.
С. и Е. С. Х. – качеството на поръчители. Това е така, защото като клиент е посочена
еднинствено Д.П.. Именно с нея дружеството е встъпило в облигационни отношения, а целта
на договора е била Димитрина Петева да получи отпуснатите средства, под формата на
револвиращ заем, в общ размер на 2000 лева, като част от тях са преведени по сметка на
клиента, а друга част са послужили за погасяване на нейно старо задължение.
Допълнителен аргумент за това, че кредитополучател по договора за револвиращ заем
5
е единствено Д.П., е и съдържащата се в изпратените от „П.К.Б.“ ЕООД до длъжниците
уведомителни писма, посредством които се е целяло съобщаването, че договорът е
едностранно прекратен. По делото не се съдържат доказателства, от които да е видно, че
действително тези писма са връчени на адресатите Д. С. П., Л. И. С. и Е. С. Х.. Същите
обаче са представени от ищцовото дружество /жалбоподател пред въззивния съд/, което
твърди, че ги е издало и посредством тях то е целяло да докаже част от твърденията си. Във
всяко едно от писмата, включително и тези, адресирани до Л. И. С. и Е. С. Х., е направено
волеизявление, че се разваля сключен договор между „П.К.Б.“ ЕООД и Д. С. П.. По този
начин кредиторът сам признава, че всъщност правоотношението по договора за заем е
възникнало само между него и заемополучателя Д.С. Патнева, което означава, че солидарно
задължилите се лица Л. И. С. и Е. С. Х. са поръчители.
Изложеното обосновава с категоричност извода, че Л. И. С. и Е. С. Х. имат
качеството на поръчители и именно като такива отговарят пред кредитора. Това означава, че
по отношение на тях са приложими разпоредбите на чл. 138 – чл. 148 от ЗЗД. Както бе
посочено и по-горе, съгласно 147, ал. 1 от ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа
на главното задължение, но само ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение
на шест месеца. Срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е краен и преклузивен, с изтичането му не
просто се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото
поръчителство и от този момент поръчителят не отговаря за чуждото задължение, а за
спазването на срока съдът следи служебно.
В настоящия случай от съдържанието на Договорът за револвиращ заем №
********** и приложената към него извлечение по сметка е видно, че срокът на действие
на съглашението е от датата на подписването му /01.07.2013 г./ до 01.08.2017 г., когато е
следвало да бъде заплатена последната погасителна вноска. В съдебната практика
съществува спор относно въпроса, когато е уговорено погасяване на главното задължение на
отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147,
ал. 1 от ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на
целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. По този повод е
образувано и Тълкувателно дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, по което все още няма
произнасяне. В настоящия случай, обаче, дори и да се приеме, че срокът тече от датата на
последната дължима вноска - 01.08.2017 г. /най-късната възможна дата/, то срокът по чл.
147, ал. 1 от ЗЗД отново се явява изтекъл. Това е така, понеже искът срещу главния длъжник
Д. С. П. е предявен на 25.01.2019 г. /когато е депозирано заявлението за издаване на заповед
за изпълнение/, която дата е значителен период от време след изтичане на шестмесечния
срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Това налага извод, че правилно първостепенният съдебен
състав е установил, че поради непредявяване на иск срещу главния длъжник в шестмесечен
срок от настъпване на изискуемостта, отговорността на поръчителите е отпаднала.
Въпреки горното, решението на Районен съд – Благоевград се явява недопустимо в
обжалваната част. За допустимостта на решение в обжалваната му част, въззивната
6
инстанция следи служебно – чл. 269, изр. 1, пр. 2 от ГПК.
Както вече бе изяснено, поръчителят не отговаря за главното задължение, ако
кредиторът не е предявил иска си срещу главния длъжник в шестмесечен срок от падежа.
Шестмесечният срок е преклузивен и за него съдът е длъжен да следи и служебно - т. 4б от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълкувателно дело № 4 от 2013
г. на ОСГТК на ВКС, а така също и мотивите към Решение № 213 от 06.01.2017 г. на ВКС
по гр.д. № 5864/2015 г., IV Г. О. на ВКС. Установителният иск, предявен по реда на чл. 415,
ал. 1, т. 1, във вр. 422 от ГПК, е продължение на защитата, предприета по чл. 410, съответно
чл. 417 от ГПК, поради което спазването на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД се преценява към
датата на подаване на заявлението пред заповедния съд. При уважено заявление за издаване
на заповед за изпълнение и реално издадена такава, позоваването на погасяване на
субективното материално право на кредитора спрямо поръчителите може да бъде направено
и в исковото производство по чл. 415, във вр. чл. 422 от ГПК. Но дори и да липсва изрично
позоваване за това, съдът служебно в исковото производство дължи преценка за спазването
на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Това е така, понеже се касае за наличие на
процесуална предпоставка, обуславящи съществуването на правото на иск. В този смисъл е
Решение № 213 от 06.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5864/2015 г., IV Г. О. на ВКС, а така
също и Решение № 83 от 26.05.2017 г. на ВКС по т.д. № 50394/2016 г., IV Г. О. на ВКС.
В настоящия случай падежът на вземането е настъпил най-късно на 01.08.2017 г.
Заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на 25.01.2019 г., което е след срока по чл. 147, ал.
1 от ЗЗД. Това означава, че искът срещу Л. И. С. и Е. С. Х., в обжалваната пред въззивния
съд част, се явява недопустим, като първоинстанционното решение следва да бъде
обезсилено в тази му част, а производството по делото прекратено в тази част. Също така
издадената по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение в частта, с която Л. И. С. и Е. С.
Х. са осъдени да заплатят на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 1728.03 лева, следва да бъде
обезсилена с настоящото решение, както изрично е указано в т. 13 от Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В
частта, с която искът, предявен по реда на чл. 415, във вр. чл. 422 от ГПК, против Л. И. С. и
Е. С. Х. е отхвърлен, въззивното решение е влязло в сила, тъй като не е обжалвано. Поради
тази причина въззивната инстанция не може служебно да се произнесе по неговата
допустимост.
Предвид изхода на делото пред окръжния съд, ответниците по жалбата имат право да
им бъдат възстановени от жалбоподателя сторените от тях съдебни разноски пред
настоящата инстанция. Такива обаче те не претендират, нито се представили доказателства
за реално извършени разходи от тях. Поради това разноски не следва да им бъдат
присъждани.
Тъй като всеки едни от обективно предявените искове /за главница, договорно
възнаграждение и неустойка/ е на стойност под 5000 лева, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
7
от ГПК решението на въззивния съд не подлежи на обжалване. Обстоятелството, че със
същото се обезсилва в обжалваната част решението на районния съд и делото се прекратява
в тази му част също не прави въззивния акт обжалваем, понеже съгласно т. 8 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълкувателно дело № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е
обезсилено и делото е прекратено, ако цената на иска е под 5000 лева по граждански дела,
респективно - под 20000 лв. по търговски дела, не подлежи на касационно обжалване поради
ограничението на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Окръжен съд – Благоевград
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 5788 от 15.07.2020 г., постановено по гр.д. № 976/2019 г. по
описа на Районен съд – Благоевград в частта, с която са отхвърлени като неоснователни
предявените от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК * срещу Л. И. С., ЕГН ********** и Е. С. Х., ЕГН
********** установителни искове, предявени на основание чл. 415, във вр. чл. 422 от ГПК, с
които се цели да бъде установено в правоотношенията между страните, че ответниците Л. И.
С. и Е. С. Х. дължат солидарно на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 1728.03 лева /хиляда
седемстотин двадесет и осем лева и три стотинки/ – главница по Договорът за револвиращ
заем № ********** от 01.07.2013 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 1437 от 13.02.2019 г. по ч.гр.д. № 226/2019 г. по описа на Районен
съд – Благоевград, връща исковата молба в тази й част и ПРЕКРАТЯВА производството в
тази му част по настоящото в.гр.д. № 1252/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград и
по гр.д. № 976/2019 г. по описа на Районен съд – Благоевград.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение на парично задължение № 1437 от 13.02.2019
г., издадена по ч.гр.д. № 226/2019 г. по описа на Районен съд – Благоевград в частта, с
която Л. И. С., ЕГН ********** и Е. С. Х., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на
„П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК * сумата от 1728.03 лева /хиляда седемстотин двадесет и осем лева и
три стотинки/ – главница по Договорът за револвиращ заем № ********** от 01.07.2013 г.
Решението на въззивния съд е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8