Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 13.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова
в. гр.дело № 13122 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
Производството
е образувано по допустима и редовна въззивна жалба подадена от ответника „Е.”
ООД чрез адв. С. срещу решение №
121131/21.05.2019 г., постановено по гр.д. №26817/2016 г. по описа на СРС, 165
състав, с което е признато за установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК
от „С.-К.” ООД срещу „Е.” ООД иск че
ответникът дължи на ищеца на основание чл. 79 ЗЗД сумата от 2706,10 лв., -
стойността на неплатени нощувки по договор за туристически услуги по следните
фактури - № **********/02.05.2014 г., №*********/05.06.2014 г., № **********/08.08.2014
г., № **********/16.02.2015г., както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 125
лв. - обезщетение за забава за периода 28.052015 г. -09.11.2015 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 68554/2015 г.по
описа на СРС, 37 състав.
Първоинsтанционното решение в
охвърлителната част по иска за лихва за горницата над 125,00 лв. до пълния
предявен размер от 311,40 лв. е влязло в сила като необжалвано.
Във
въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно,
поради допуснати от СРС процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и
необоснованост. Сочи се, от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза
/ССчЕ/ се установява, че процесните фактури не са осчетоводени от ответника,
поради което не следва да се приема, че ответника е направил извънсъдебно
признание на задължението си. Твърди, че в допълнение по делото се е
установило, че процесните фактури не са подписани от представител на ответника
и по тях не е ползван данъчен кредит. Поддържа, че от доказателствата по делото
не се установява в периода на издаване на процесните фактури между страните да
са съществували трайни търговски отношения, доказването на който факт е бил в
тежест на ищеца. Иска се отмяна на обжалваното решения и отхвърляне на
предявените искове. Претендират се разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „С.-К.”
ООД чрез адв. С., с който въззивната жалба се оспорва. Поддържа се, че правилно
СРС е достигнал до извод, че ответника е осчетоводил задължения към ищеца в
размер на исковата претенция, което по своята правна същност представлява
извънсъдебно признание. Сочи, че СРС е достигнал до верен извод за наличие на
трайни търговски отношения между страните въз основа на приетото заключение на
ССчЕ. Излага, че с приетите в първата инстанция доказателства изцяло е доказано
основателността на предявените искове. Иска се потвърждаване на решението в обжалваната
част.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но разгледано по същество
неправилно, поради следните съображения:
От
фактическа страна:
Към
исковата молба са приложени четири броя фактури: № **********/02.05.2014 г. за предоставена
туристическа услуга – нощувка в хотел за периодите 14.03.2014 г.- 15.03.2014 г.
и 17.03.20.14 г.-21.03.2014 г.; №*********/05.06.2014 г., за предоставена
туристическа услуга – нощувка в хотел за периода 20.05.2014 г. – 04.06.2014
г.; № **********/08.08.2014 г., за
предоставена туристическа услуга – нощувка в хотел за периода
05.06.2014г.-28.06.2014г. и 03.07.2014г.-14-12.07.2014г. и № **********/16.02.2015г.
за предоставена туристическа услуга – нощувка в хотел /пбща стойност на
предоставените по фактурите услуги е 2706,10 лв./, с изпълнител ищеца „С.-К.”
ООД и получател „Е.” ООД. Фактурите не са подписани от представител на
получателя.
По
делото е приета нотариална покана /НП/ от 08.07.2015 г., от която се
установява, че ищецът е поканил ответника да му заплати сумата от 3098,90 лв.,
в която се включват и задълженията по посочени по-горе фактури в седемдневен
срок от получаване на същата. НП е получена лично от управителя на „Е.” ООД
Петър Бекяров на 20.07.2015 г.
По
делото е изготвено и прието без възражения от страните заключение на ССчЕ,
което след преценка по чл.202 от ГПК настоящият състав намира, че следва да
кредитира, от което се установява, че процесните фактури са осчетоводени като
приход, със стойността на нощувките / 2706,07 лв/, а начисления ДДС е
осчетоводен по кредита на сметка 4532 – начислен ДДС за продажбите, като
задължения за бюджета. Вещото лице е
посочило, че се е свързало с г-жа Д.- счетоводител на ответника, която обаче не
е водила счетоводството за процесния период. От г-жа Д. е предоставен опис
задължения/вземания по партньори на „Е.” ООД към 31.12.2016 г. по сметка 401
„Доставчици”. По сметка 401 „Доставчици” по партидата на „С.-К.” ООД са
заведени задължения към ищцовото дружество е размер на 2706,10 лв. Вещото лице
е посочило, както в заключението, така и при изслушването му откритото съдебно
заседание на 21.03.2019 г., че осчетоводяването на фактурите и формирането на
салда от неплатени задължения от ответника към ищеца не е предоставено от
счетоводството на ответника. При изслушването си в откритото съдебно заседание
вещото лице е посочило, че в ответното дружество е налице смяна на лицата,
които водят счетоводството, като е налице осчетоводяване в стария програмен продукт,
но не са му предоставени данни за осчетоводяване в новия програмен продукт.
От
правна страна:
За
да постанови обжалваното решение СРС е приел, че по делото не е установено
процесните фактури да са осчетоводени от ответника, поради нередовно воденото
му счетоводство, но от приетото без възражение експертно заключение е
установено, че страните по делото са имали трайни търговски отношения, като
ответникът е отразил задължения към ищеца в
счетоводството си в размер на исковата претенция за главница, поради
което е стигнал до извод, че между страните е било налице облигационно
отношение по предоставяне на туристически услуги от ищеца на ответника, по
което ищецът е изпълнил точно
задълженията си и за ответника е възникнало задължение да заплати цената на
потребените услуги, поради което предявените искове за уважените.
Настоящият
въззивен състав не споделя така формираните и изложени от СРС изводи, поради
следните съображения:
Предявени
са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД.
Предвид
предмета на спорното материално право, в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал.
1 ГПК в условията на пълно и главно доказване е било до докаже три главни
обстоятелства: 1) наличието на сключен между страните договор за изработка, с
който му е възложено предоставянето на туристически услуги за определена
уговорена цена, 2) фактическото изпълнение на същите услуги, и 3) приемане на
изработеното от ответника. По иска за лихва ищецът е следвало да докаже – 1)
изпадането на ответника в забава и 2) размера на задължението за лихва. Ответникът
следва да ангажира доказателства за правоунищожаващи, правоизключващи или
правопогасяващи възражения срещу
съществуването на вземането, респективно срещу изискуемостта на вземането.
Договорът
за предоставяне на туристически услуги /конкретно хотелиерството като вид
туристическа дейност по чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗТ/ е разновидност на договора за
изработка, уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД. В правната доктрина и съдебната
практика няма спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален
договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно
присъщите на съдържанието му съществени елементи – работата, която възложителят
възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което
възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и приета работа.
Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на
договора за изработка.
Основното
задължение на изпълнителя е да изпълни възложената му работа. Изпълнението на
възложената работа трябва да е съобразено с поръчката на възложителя – чл. 258
от ЗЗД, чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, чл. 265 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Основното
задължение на възложителя е да приеме работата и да заплати уговореното
възнаграждение /арг. от чл. 264, ал.1 от ЗЗД, съгласно който поръчващият е
длъжен да приеме извършената съгласно договора работа/. Приемането на работата,
т. е. на резултатът от изпълнението на договора за изработка, е право и
задължение на възложителя. Възложителят е длъжен да приеме работата, ако тя
отговаря на поръчката му – като вид, количество, качество, технически и др.
параметри. Възложителят има право да откаже да приеме работата, ако тя не
отговаря на поръчката му.
В
случая, ищецът основава претенцията си на твърдение за сключен договор за
предоставяне на туристически услуги –хотелиерство, изразяващо е предоставяне на
нощувки в хотел на обща стойност от 2706,1 лв.
лева, за което били издадени фактури - № **********/02.05.2014 г.,
№*********/05.06.2014 г., № **********/08.08.2014 г., № **********/16.02.2015г.
Като изпълнител във фактурата е посочено ищцовото дружество, а като получател –
ответното. Процесната фактура не е подписана от представител на
дружеството-получател. Основното релевирано в производството по делото
възражение е за липсата на съществуването
на договорно правоотношение по предоставяне на твърдените туристически услуги.
По това спорно между страните обстоятелство настоящият съдебен състав приема
следното:
Съгласно непротиворечивата практика на ВКС,
обективирана в решение № 46/27.03.2008г.
по т. д. № 454/2008г., решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г., решение
№ 42/15.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. и др., е обосновано становище, че
фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор ако отразява
съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на предоставената
услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните, респ. на техните
представители, време и място на сключване на договора. Според други решения на
ВКС, а именно – решение № 211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г., II ТО,
решение № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г., II ТО, решение №
92/07.09.2011г. по т.д. № 478/2010г., II ТО, решение № 30/08.04.2011г. по т.д.
№ 416/2010г., I ТО, решение № 118/05.07.2011г. по т.д. № 491/2010г. на II ТО,
решение № 71/08.09.2014г. по т.д. № 1598/2013г. на II ТО, фактурите отразяват
възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от
търговското дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби
по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо
повече, според приетото в решение № 42/2010г. по т.д. № 539/2009г. на II ТО,
решение № 92/2011г. по т.д. № 478/2010г. на II ТО и решение № 47/2013г. по т.д.
№ 137/2012г. на II ТО, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска
/неавтентична/ или е останала неподписана за „получател” от купувача по
договора за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка,
тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея
задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната
сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен
кредит.
В
конкретния случай от приетото без възражения от страните заключение на ССчЕ не
се установява безспорно, че фактурите въз основа на които е формирана исковата
претенция са осчетоводени от ответника. Данните за отразяване на задължения към
ищеца в предоставения на вещото лице опис задължения/вземания по партньори на „Е.”
ООД към 31.12.2016 г. по сметка 401 „Доставчици” в размер на 2706,10 лв. не
доказват осчетоводяване на процесните фактури. Следва да отбележим, че
посочения опис на задължения по сметка 401 не е приложен към експертното
заключение и не е наличен по делото. Посочения опис следва да бъде тълкувано
като индиция за съществуването на задължения на ответника в посочения размер,
но не доказва, че именно процесните фактури са осчетоводените от ответника. От
заключението на вещото лице не се установяват и точния период на предоставяне
на услугите, за които посоченото задължения се отнася. В заключението не е
посочено и остава неясно дали задълженията са отразени в дневниците за покупки
на ответника и дали по тях е ползван данъчен кредит. При тези неясноти и
установената непълнота на експертното заключение съдът не може да направи
категоричен извод за наличие на извънсъдебно признание на задълженията именно
по процесните фактури и да приложи цитираната по-горе трайна съдебна практика
на ВКС.
Както
бе посочено по-горе, съобразно правилата за разпределение на тежестта на
доказване по чл.154 от ГПК в настоящия процес, в тежест на ищеца е да било в
условията на пълно и главно доказване да установи факта на предоставяне на
хотелиерските услуги и приемането им от ответника, поради което в тежест на
ищеца е било да ангажира необходимите доказателства, въз основа на които
безспорно основание и размера на исковете да бъдат доказани. Съобразно правната
теория и практика и по правилата на гражданския процес, главното доказване /онова,
за което страната носи доказателствена тежест/ трябва да бъде винаги пълно: да
създаде абсолютна достоверност - сигурно убеждение на съда в истинността или
неистиннността на съответното фактическо твърдение; само насрещното доказване
може да се задоволи да бъде непълно. Ако страната не се справи с доказателствената
тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на
последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския
процес, за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да
се установи настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябва да се
установи липсата му. Следователно тежестта на доказване не е задължение да се
представят доказателства, а е въпрос за последиците от недоказването /така Решение
№80/03.05.2018 по дело №2560/2017 на ВКС, ГК, IV г.о./
В
конкректния случай- при събраните в производството писмени доказателства и
експертно заключение, съдът намира, че ищецът не е доказал пълно и главно
исковата си претенция. Както бе посочено – представените фактури не са
подписани от получател /ответника/, а от приетото по делото закючение на ССчЕ
не се установява безспорно, че процесните фактури са осчетоводени в
счетоводството на ответника.
С
оглед липсата на крайни изводи в заключение на експертизата за осчетоводяване
на фактурите и при действието на чл.201 от ГПК, съгласно който може да се
назначи допълнително изготвянето на допълнително експертно заключение в случай,
че вече изгответното не е достатъчно пълно и ясно, в тежест на ищеца е било да
поиска допускането на допълнителни въпроси към ССчЕ, на които да се даде
категоричен отговор относно осчетоводяването на фактурите. Ищецът е проявил
процесуално бездействие, като не е направил своевременно необходимите
доказателствени искания за доказване на претенцията си /относно предоставянето
и приемането на услугата/, в който случай както посочихме носи негативните
последици - твърдените от него факти по приемане на услугите от ответника - да
се считат неосъществени.
Настоящият
състав намира, че исковата молба и в уточнението на исковата молба от
13.04.2018 г. ищецът не е навел твърдения за наличие на трайни търговски
отношения между страни, които да подлежат на разглеждане. В случаите на
претенция, основана на договор, сключен вследствие на трайни търговски
отношения, договорът се сключва с достигане на предложението до
търговеца-изпълнител. Нормата на чл. 292 от ТЗ предвижда презумпция за
постигане на съгласие по съществените елементи на сделката, в случай, че
търговецът до когото е изпратена оферта не я отхвърли. В съдебната практика се
приема, че трайните търговски отношения се формират от множество факти, поради
това и твърдението за наличие на трайни търговски отношения обуславя да е
изложено твърдение за постигане на съгласие по съществените елементи на
договора. Само по себе си твърдението за трайни търговски отношения не
представлява факт или фактически състав, от който се поражда правото на
вземане, защитавано в исковия процес. При наличие на трайни търговски отношения
страните сключват договори, които са правопораждащи за правата и задълженията
им. Посочването, че са налице множество фактури, за които се твърди, че
представляват съставени такива, в резултат на трайни търговски отношения не е
достатъчно, тъй като не се твърди да е постигнато общо съгласие за договор в
резултат, на който да са извършени отделни дейности, за които да свидетелстват
фактурите, посочени в исковата молба. Няма изложено твърдение в исковата молба
за постигнато едно общо съгласие относно съществените елементи на договора
преди предоставянето на хотелиерските услуги, поради което и районният съд не е
следвало да разглежда въпроса за наличие на трайни търговски отношения между
страните.
В
допълнение, следва да се отбележи, че с оглед характера на предоставената
услуга – хотелиерска по смисъла на чл.3 от ЗТ за ищецът е съществувало
задължение да води регистър на
настанените лица, съгласно по чл.116 от ЗТ, според ал.1 на който лицата,
извършващи хотелиерство, водят регистър за настанените туристи със съдържание
на данните, утвърдени от министъра на туризма и публикувани на интернет
страницата на Министерството на туризма. Вписванията в регистъра се извършват
незабавно при настаняването на туриста. В ал. 2 на същия член е посочено, че
регистъра се води чрез централизирана информационна система или чрез избрана от
лицето, извършващо хотелиерство, информационна система, отговаряща на
изискванията на Закона, или на хартиен носител по образец, утвърден от
министъра на туризма и публикуван на интернет страницата на Министерството на
туризма. В чл.116, ал.5, т.1 са посочени данни, които се записват в регистъра
при настаняване на лицата, сред които са брой на настанените туристи, дата на регистрация
и дата на отпътуване. Съобразно така посочената уредба, за ищеца съществува
задължения да състави документ, от което съдържание той би могъл да се ползва
при доказване на претенцията си, но такъв документ не е представен по делото.
С
оглед изхода на делото по иска с предмет главното парично задължение, неоснователна
е и претенцията за заплащане на акцесорното вземане за обезщетение за забавено
изпълнение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По
разноските:
С
оглед изхода на спора, право в негова полза да бъдат присъдени разноски в
първоинтанционното и въззивното производство има ответника въззивник „Е.”ООД. И в двете производства ответникът е
направил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, но не
представил доказателството за реалното заплащане на такива разноски, поради
което и съобразно задължителните указания дадени в т.1 от Тълкувателно решение
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че съдебни
разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат само когато
страната е заплатила
възнаграждението, на ответника не следва бъдат присъждани разноски за
адвокатско възнаграждение. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за
заплатената държавна такса във въззивното производство в размер на 57,00 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
№
121131/21.05.2019 г., постановено по гр.д. №26817/2016 г. по описа на СРС, 165
състав, в
частта, с която с което е признато за установено по предявения по реда на чл.
422 ГПК от „С.-К.” ООД срещу „Е.” ООД
иск че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 79 ЗЗД сумата от 2706,10 лв.,
- стойността на неплатени нощувки по договор за туристически услуги по следните
фактури - № **********/02.05.2014 г., №*********/05.06.2014 г., №
**********/08.08.2014 г., № **********/16.02.2015г., както и на основание чл.
86 ЗЗД сумата от 125 лв. - обезщетение за забава за периода 28.052015 г.
-09.11.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
по ч.гр.д. № 68554/2015 г.по описа на СРС, 37 състав.
КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „С.-К.” ООД, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление *** срещу „Е.”ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление *** искове по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено, че
ответника дължи на ищеца основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД сумата от 2706,10 лв., - стойността на неплатени нощувки по договор за
туристически услуги по следните фактури - № **********/02.05.2014 г.,
№*********/05.06.2014 г., № **********/08.08.2014 г., № **********/16.02.2015г.,
както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 125,00 лв. - обезщетение за забава за
периода 28.052015 г. -09.11.2015 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 68554/2015 г.по описа на СРС, 37 състав.
ОСЪЖДА „С.-К.” ООД, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на „Е.”ООД, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление *** сумата от 57,00 лв./ петдесет и седем лева/ - разноски
за държавна такса във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.