Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ….04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен състав в открито съдебно заседание на двадесет и
втори април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 11845/2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 05.08.2020 г. на Държавата чрез финансовия министър К.А.чрез юрк. М.Т.срещу
Решение № 134549 от 29.06.2020 г. по гр.д. № 80987/2018 г. на СРС в частта, с
която на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ и чл. 86 ЗЗД Република България
чрез министъра на финансите е осъдена да заплати на „С.Е.“ ЕООД следните суми: 11
240,14 лв. за причинени имуществени вреди вследствие на приемане и действие на
разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ /обн. ДВ бр.109/2013г./ в сила за период
1.1.2014г.-9.8.2014 г., впоследствие обявена за противоконституционна с решение
на КС № 13/31.7.2014г. по КД № 1/2014 на КС, ведно със законната лихва върху
сумата от подаване на исковата молба в съда - 27.12.2018 г. до окончателното
заплащане на задължението, както и сумата от 3 401,06 лв. законна лихва за
периода 27.12.2015г.-19.12.2018г.
Твърди, че:
- обжалваното решение е недопустимо поради липса на
материална и процесуална легитимация на Държавата да отговаря за предявения иск
за обезщетение за вреди. Вредите се претендират като настъпили в резултат на
дейността на Народното събрание (НС), което е надлежен ответник по този иск. Финансовият
министър няма качеството на възложител на работа на НС. Дори и да се приеме, че
е налице възлагане на работа по чл. 49 ЗЗД, приложение следва да намери
разрешението по т. 3 от ППВС № 17/1963 г., че ако юридическо лице възложи
работа на друго юридическо лице, което от своя страна я възложи на друго
юридическо лице, отговорност носи юридическото лице, възложило съответната
работа, а именно НС;
- държавата не може да носи отговорност във връзка със
законодателната дейност на НС, като се позовава на чл. 149, ал. 1, т. 2 и чл. 7
КРБ;
- приемането на противоконституционни разпоредби от НС не
е противоправно деяние;
- не е налице противоправно бездействие на НС, което
следвало да преуреди последиците от действието на процесните разпоредби по реда
на чл. 22, ал. 4 ЗКС;
- възражението
за погасителна давност е неправилно уважено само за част от главната претенция.
Иска обезсилване на обжалвания акт и прекратяване на производството или отмяна
на акта в обжалваната част с отхвърляне на исковете по чл. 49 и чл. 86 ЗЗД.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „С.Е.“ ЕООД, в който я оспорва
като неоснователна.
Въззивната жалба е подадена в
срок от надлежна страна с интерес от обжалване срещу обжалваем акт и е редовна
съгласно чл. 262, ал. 1 ГПК.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е валидно
и допустимо (чл. 269 ГПК).
Предявени са искове по чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
С обжалваното решение е
прието, че отговорност по чл. 49 ЗЗД следва да носи държавата, доколкото
удържаната сума под формата на такса по чл. 35а ЗЕВИ е постъпила в държавния
бюджет. Главницата не е погасена по давност, тъй като деликтът е причинен от
влизане в сила на чл. 35а ЗЕВИ, като давността не е изтекла до датата на
подаване на исковата молба. Закъснителни лихви се претендират от датата на
удържането на процесната сума - 15.09.2014 г., като началният момент на
претенцията за лихви е 27.12.2015 г.
Възражението на жалбоподателя
за недопустимост на решението на СРС е неоснователно поради следните съображения:
Процесуалната легитимация на
страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което
за наличието й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца
принадлежност на спорното материално право, т. е. от правното му твърдение за
това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият за
правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в
обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според
които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност,
изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България – в частност
приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на
задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4
от Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на упражняване на която
Държавата се явява възложител /на работата на народните представители,
формиращи държавния орган Народно събрание/ и липсват основания за приложение
на специалния закон – ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата
претенция е подчинена на общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен
ответник по нея е Държавата. Един от основополагащите принципи за
функционирането на държавата, намерил израз в чл. 7 от КРБ, е този за
отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия
на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по
чл. 7 КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и
длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ
законодателната власт – Народното събрание. Посочената норма урежда пряка
отговорност на държавата, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да
се приеме, че държавата е възложила на съответните длъжностни лица да
упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от
съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в
конкретни правоотношения. Държавата е специфична форма на политическа организация
на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и
функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са
различни правни субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и
интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от
това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги
упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата
на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от
държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на
самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията
на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях
се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна
отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува
едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на
Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея
иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против
причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на
процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да участва в делото като
ответник по предявения иск за вреди, представлявана от министъра на финансите в
качеството му на неин законен представител. Следователно релевираната претенция
се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество – в този смисъл са
решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело № 3804/2019 г., ІV г. о., ГК и
решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК. А
значението и правното действие във времето на обявения за противоконституционен
закон имат отношение единствено към съществото на спора.
Следва да се посочи също
така, че исковете на производители на електрическа енергия срещу Държавата за
връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ държавни такси за
производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид
обявяването на нормата за противоконституционна, подлежат на разглеждане по
общия съдопроизводствен ред, пред гражданския съд. Характерът на вземането –
публично, държавно, е без значение, доколкото в случая се претендира
обезщетение за непозволено увреждане пред общия съд – в този смисъл определение
№ 634 от 12.12.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 2496/2017 г., І т.о., ТК,
определение № 796 от 20.12.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 2206/2017 г., ІІ т.
о., ТК, определение № 86 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. т. дело № 3001/2017 г.,
ІІ т. о., ТК и определение № 157 от 02.03.2018 г. на ВКС по ч. т. дело №
432/2018 г., ІІ т. о., ТК, определение № 389 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр.
дело № 145/2021 г., III г. о., ГК, определение № 281 от 12.04.2021 г. на ВКС по
гр. дело № 3504/2020 г., IV г. о., ГК.
Обжалваното първоинстанционно
решение е и правилно, като по изложените във въззивната жалба оплаквания съдът
приема следното:
Основните фактически
твърдения в предявената по делото искова молба са следните: 1) приет закон от
НС, влязъл в сила на 01.01.2014 г., въвеждащ задължение за плащане на такси към
държавата от задължени субекти, измежду които и ищецът; 2) противоречие на
същия закон с Конституцията и обявяването му за противоконституционен с решение
на КС, влязло в сила на 10.08.2014 г.; 3) заплатени /удържани/ от ищеца суми за
тези такси за периода 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г. в размер на исковата сума;
4) неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на последиците
от закона; 5) причиняване вреди на ищеца в размер на заплатените суми. При тези
твърдения ищецът претендира от ответника заплащане на исковите суми като
обезщетение за непозволено увреждане.
Не е спорно между страните, а
това се установява и от събраните доказателства, че ищeцът e производител на
електрическа енергия от възобновяеми източници чрез собствена фотоволтаична
електроцентрала, въведена в експлоатация с разрешение за ползване, като за
изкупуването на произведената електрическа енергия е сключил на 08.07.2011 г.
договор с крайния снабдител "ЕВН България Електроснабдяване" АД. Не е
спорно и че с § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр.
109/20.12.2013 г.), в сила от 1.01.2014 г., е бил изменен Законът за енергията
от възобновяеми източници, като е бил създаден раздел V в глава 4, включващ чл.
35а - чл. 35в, с който е въведена такса, дължима от производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от
преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася в
държавния бюджет от обществения доставчик или съответните крайни снабдители,
които имат задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане
на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за
което се отнася. Съгласно разпоредбата на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ за производството
на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса. Нормата
на чл. 35б от същия закон предвижда, че таксата се удържа и внася от
обществения доставчик, съответно от крайния снабдител, който е задължен да
удържа и внася таксата по този раздел, както и да подават тримесечна справка по
образец, утвърден от ДКЕВР за дължимата такса за съответния период. Съгласно
ал. 3 на същия текст справката по ал. 2 се подава в ДКEВР в срок до 15-то число
на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася.
От приетото в първоинстанционното
производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено
от страните и следва да се кредитира като пълно и обосновано, се установява, че
за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. от ищеца е удържана такса по чл. 35а
от ЗЕВИ в размер на 11 240,14 лева. Вещото лице е посочило, че таксата е
удържана от ищеца от "ЕВН България Електроснабдяване" ЕАД, след което
общественият доставчик/крайният снабдител от името на ищците e превеждал сумите
на тримесечия по сметка на КЕВР. Така постъпилите такси били прехвърлени от
КЕВР към централния бюджет видно от справка на "ЕВН България
Електроснабдяване" ЕАД за удържана 20 % такса на „С.е.“ ЕООД съгласно чл.
35а, ал. 2 ЗЕВИ за процесния период, както и от извлечение от справка 1 за „С.е.“
ЕООД. Горното, преценено в съвкупност с обстоятелството, че ответникът не е
предприел действия по принудителното им събиране, обосновава извода, че
процесните такси са постъпили реално по сметка на държавния бюджет.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е
особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни
действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да
се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се
установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на делинквента
от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – така
Постановление № 7 от 29.12.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от
18.11.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.10.1975 г., Пленум на ВС и
Постановление № 9 от 28.12.1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието,
че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на
възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за
предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за
отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения,
които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане – чл.
45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите
да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите
физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически
факт, елементи на който са: 1) деяние /действие или бездействие/, 2) вредата, 3)
противоправността на деянието, 4) вина и 5) причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
С Решение № 13 от 31.07.2014
г. по конституционно дело № 1/2014 г. на Конституционния съд /обн., ДВ, бр. 65
от 06.08.2014 г./ са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на
Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. /ДВ, бр. 109 от
2013 г./, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4,
чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници /ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013
г./. Не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че има приет закон, който
да урежда последиците във връзка с обявяването на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ
за противоконституционна, в т.ч. такива за уреждане на възникналите правни
последици от обявения за противоконституционен акт по друг начин.
Според приетото в решение №
71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело № 3804/2019 г., ІV г. о., ГК, решение №
72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК и решение №
204 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. дело № 3812/2018 г., ІІІ г. о., ГК, съгласно
§ 3, ал. 1 ПЗР на Конституцията на Република България, съдът е оправомощен да
установява противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като
приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът
не разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията,
т. е. след 13.07.1991 г. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията
непосредствено действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е
необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно
съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от
Конституцията права. Съответствието на приетите при действието на Конституцията
от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието
на Конституцията от 1991 г. закон й противоречи, компетентен да установи и
обяви това е Конституционният съд съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Съдът не може да откаже да приложи закона по причина, че той
противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с
Конституцията, т. е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което
съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд е
приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той
противоречи на Конституцията, приетото от Конституционният съд тълкуване на закона
е задължително за всички, в т. ч. за съда. По силата на задължението си да знае
закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той
се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите.
Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в
сила три дни след обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията.
Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено
нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както е
длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения
според обхвата й – в отношенията между страните или по отношение на всички,
съгласно чл. 299 ГПК. Както съдът не може да приложи закона извън присъщото му
действие във времето, така той не може да не зачете и действието на решение на
Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на закон.
Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили
при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и
за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд
е породило действие.
Отговорност на Народното
събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото
народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под
клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията при
конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република
България е правова държава, която се управлява на първо място според
Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на
противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно
деяние /във висша степен/ и приложението на противоконституционния закон неизбежно
причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на
гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до
привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успяла да
поддържа качеството си "правова", ако не съществува ред за
хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на
правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава
закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и
прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата
стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава.
Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или
прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили
в нарушение на Конституцията. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за
Конституционния съд е съгласувана с установеното в чл. 152, ал. 2 от Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява
невъзможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава
да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред.
Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането
на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането
на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание
нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни
задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа
нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава
възниква същото задължение /да възстанови нарушения конституционен ред/ и
когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на
влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни
актове и други публичноправни актове, издадени въз основа на
противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие;
извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в
изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на
противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени
при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето противоречие
с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата
държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното
събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния
закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да
компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава
накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители
имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги
задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно
конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционния закон винаги се
поддават на правна уредба /най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за
определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/,
но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени
въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно.
Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато
поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни
представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо
основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на
Конституцията.
Съгласно задължителното
тълкуване на конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1,
т. 1 КРБ, с Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на
Конституционния съд на Република България, обявените за противоконституционни
ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание
и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им. По
отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционния закон не се прилага. Народното събрание урежда правните
последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон.
Точното изясняване на така
даденото задължително тълкуване обаче е невъзможно без съобразяване и с
решаващите мотиви на Конституционния съд, а именно:
По принцип решението на
Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред
/ex nunc/, а правният ефект на решението е в неприлагане на закона от деня на
влизане в сила на решението на Конституционния съд, от който момент той
представа да действа и да регулира обществените отношения, предмет на неговата
уредба – чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ. Докато Конституционният съд не обяви един
закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с
Конституцията и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е
създаден. Възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на
правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на Конституционния
съд по принцип се запазват, но Народното събрание е конституционно /а и
законово – чл. 22, ал. 4 ЗКС/ задължено да уреди тези възникнали последици по
начин, който да обоснове пълно отстраняване на допуснатото конституционно
нарушение, само по който начин може да се гарантира правната справедливост по
отношение на тази категория правоотношения. Това задължение на Народното
събрание се свързва и с чл. 7 КРБ, предвиждащ и отговорността на органа, издал
противоконституционния акт. До произнасянето на Народното събрание при наличие
на правен спор съдилищата го решават, като прилагат пряко Конституцията и
принципите на правото.
В разглеждания случай са
налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. Налице е
възлагане от Държавата в горепосочения широк смисъл, противоправно поведение на
длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган – Народното събрание,
изразяващо се както в приемане на противоконституционна норма, така и в
бездействие – неуреждане на възникналите в резултат прилагането на
противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 3
ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на
произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума.
Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена. Държавата, която е ответник по
настоящото дело, е извършила деликт чрез своя законодателен орган, който е
приел противоконституционна правна норма и след това не е изпълнил задължението
си по чл. 22, ал. 4 от ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази
разпоредба неблагоприятни правни последици. Затова правните субекти, платили
таксата по чл. 35а от ЗЕВИ, имат правото да ги искат от държавата като
обезщетение за причинените имуществени вреди /така решение № 71 от 06.04.2019
г. гр. д. № 3804/2019 г. по описа на IV ГО на ВКС/.
Запазването на действието на
противоконституционния закон за "заварените" приключили отношения от
влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния
съд, с което е установена противоконституционността /каквото е и процесното/,
не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на
Конституционния съд, с което е установена противоконституционността на закон
установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо
/която съдът е длъжен да зачете/, че законът е противоконституционен. Това не
може да означава друго, освен че приемането му от Народното събрание е във
висша степен противоправно, като и след това същият този орган противоправно е
бездействал.
С удържането на процесната
сума в размер на дължимата по приложимия закон такса /който закон е
задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл.
86, ал. 2 КРБ/, имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението
на народните представители, като длъжностни лица от състава на Народното събрание,
което съответно ангажира отговорността на Държавата като правен субект. В този
смисъл релевираната главна претенция следва да бъде изцяло уважена, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба.
Релевираното от ответника
възражение за погасителна давност относно главницата се явява неоснователно по
следните съображения:
По отношение на вземането за
непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Началният момент на тази давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с откриването на дееца – от деня на извършването на
непозволеното увреждане, когато деецът е известен още тогава /в частност деецът
е изначално известен/, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. С
оглед приетото вече по-горе, че увреждането е настъпило от момента на влизането
в сила на Решението № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело № 1/2014 г. на
Конституционния съд /обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г. /, с което са обявени за
противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г. /, с които са създадени
чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл.
73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ДВ, бр.
35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г. /, а именно на 10.08.2014
г., съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ, то от този момент до датата на
предявяване на иска – 21.12.2018 г., не е изтекъл изискуемият срок и вземането
не е погасено по давност.
Предвид липсата на конкретни
оплаквания във въззивната жалба срещу приетия от СРС размер на иска за
обезщетение за забава върху главницата по чл. 86 ЗЗД /конкретно относно давностния
срок, началния и крайния период на забавата и размера на вземането/ и с оглед
обстоятелството, че не се установява нарушение на императивна правна норма,
както и накърняване на обществения ред, настоящият съдебен състав приема за
установено между страните, че ответникът е в забава за исковия период, като
мораторната лихва възлиза на сумата от 3 401,06 лева.
Като е достигнал до същите
изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да
бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Въззиваемата страна
претендира разноски за въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат. В тази връзка и при липса на своевременно направено от жалбоподателя
искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
По делото е ангажиран договор
за правна защита и съдействие от 12.10.2020 г., в който е уговорен адвокатски
хонорар от 1 013 лева, която сума е заплатена изцяло в брой от
възложителя. Ето защо в полза на въззиваемата страна и на основание чл. 78, ал.
3 ГПК следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1 013 лева.
С оглед цената на предявените
искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението по настоящото гражданско
дело подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 134549 от 29.06.2020 г. по гр.д. № 80987/2018 г. на СРС в обжалваната част.
ОСЪЖДА Държавата,
представлявана от министъра на финансите, с адрес гр.
София, ул. „********да заплати на „С.Е.“ ЕООД, с ЕИК: ********седалище и адрес
на управление:*** на основание чл. 273 вр. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 013 лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.