Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 27.05.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на двадесет
и седми май през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 198 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно,
бързо и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК вр. чл. 310 от ГПК, вр. чл.146 ал. 2 от СК.
Обжалвано е изцяло
първоинстанционно решение № 169/10.02.2020г. по гр.д. № 7006/19г. на СлРС, с
което В.Т.А. е осъден да заплаща на навършилото си пълнолетие дете Т.В.А., р. 12.02.2000г.,
месечна издръжка в размер на 250 лв.,
считано от подаването на исковата молба на 18.12.2019г. докато учи във висше
учебно заведение, но не по-късно от навършване на 25 годишна възраст, заедно с
обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка закъсняла вноска
до окончателното й изплащане, В.Т.А. е осъден да заплати на навършилия си
пълнолетие син Т.В.А. сумата 650 лв., представляваща издръжка по чл. 144 от СК
за периода 01.10.2019г.-17.12.2019г., исковете са отхвърлени като неоснователни
над присъдените суми до пълните претендирани размери и са присъдени съразмерно
разноски и държавна такса по делото.
Против това
решение са постъпили две въззивни
жалби от всяка от страните в първоинстанционното
производство.
Първата въззивна жалба е
подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува
решението на СлРС в отхвърлителните му части. Въззивникът твърди, че в тях то е
неправилно и незаконосъобразно, заявява, че съдът е игнорирал доказаните факти
относно това, че той е студент, месечните му нужди са около 800 лв., няма
имущество и доходи, от които да се издържа, а от своя страна ответникът не е
доказал точния размер на доходите си, което водело до извода, че той има
достатъчно възможност да осигури претендираните средства за живота и обучението
на ищеца. Съдът не бил взел предвид, че майка му няма възможност да покрие
останалата част от издръжката му, а тя понася по-големи разходи като родителя,
при когото детето битува и тя полага ежедневна грижа за него, поради което и
следва да понесе по-малката част от задължението. Заявява, че предявеният
размер на издръжката е съобразен с практиката на съдилищата и счита, че
исковете следва да бъдат уважени изцяло.
Поради изложеното първият
въззивник моли въззивния съд да отмени в отхвърлителната част
първоинстанционното решение и постанови ново, с което уважи двата иска до пълните
предявени размери от 450 лв. месечно. Претендира разноските за тази инстанция.
С въззивната жалба не са
направени доказателствени или други
процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който
я оспорва като неоснователна и заявява, че съдът по начало е приел неправилно,
че даването въобще на издръжка на ищеца не би представлявало особено
затруднение за него, но дори това да се приеме за вярно, то в отхвърлителните
части решението не страда от отменителни пороци, поради което моли въззивния
съд да остави без уважение въззивната жалба срещу тях.
Няма нови доказателствени
искания, представя за справка копия от съдебните решения за прекратяването на
брака с майката на ищеца и въззивното решение по жалба срещу него.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна на тази въззивна жалба.
Втората въззивна жалба е
подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува цитираното
решение само в уважителните му, осъдителни части. Въззивникът счита, че в тях то
е неправилно, материално незаконосъобразно и необосновано. Заявява, че съдът неправилно
е интерпретирал законовото изискване присъдената издръжка да не представлява особено
затруднения за даващия и не е отчел правилно наличието на утежнавящи фактори. Твърди, че съдът не е
съобразил трайната съдебна практика при определянето на размера на издръжките,
без да съобрази, че се взима предвид чистия, а не брутния доход на задълженото
лице и необходимите за собственото му съществуване разходи. Развива подробни
доводи в тази насока. Счита, че за него не би останала достатъчна сума да
живее, след даване на присъдената издръжка от 250 лв.
Поради това моли да се
отмени в атакуваните осъдителни части решението на РС и вместо това бъде
постановено ново, с което да се отхвърлят изцяло исковете. Евентуално моли да
се присъдят издръжки в по-малък размер, саобразен с обективните данни по делото
относно нуждите на ищеца и възможностите на ответника, който да не съставлява
особено заструднение за него. Претендира разноски за тази инстанция.
Във въззивната жалба няма
направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна на тази въззивна жалба.
В с.з., първият въззивник,
редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител
по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я
уважи, оспорва въззивната жалба на ответника и иска тя да бъде отхвърлена. Претендира
разноски.
В с.з. вторият въззивник,
редовно призованне се явява лично за него се явява процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба на ищеца, като я счита за неоснователна, поддържа
отговора си срещу нея както и своята въззивна жалба, и моли тя да бъде уважена.
Претендира разноски.
Въззивният съд намира двете
въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и
чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани
субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт
районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването, постигнат чрез атакуването му и
в осъдителната и в отхвърлителната му част от всяка от страните – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция,
след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното
решение е правилно.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както
е изложена в мотивите на решението, е пълна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Въззивният съд споделя като краен
резултат и правните изводи на решаващия съд по отношение на определените размери
на издръжките за минал и бъдещ период, което е и единствената точка на
противопоставяне между страните в процеса.
Изложените в двете въззивни
жалби оплаквания са неоснователни. Тъй като с тях се засяга решението в цялост,
съдът ще ги разгледа и постанови общо по тях.
Претендира се издръжка от
пълнолетно дете от негов родител.
Законодателят не е въвел
пълна безусловност на това задължение на родителя, а го е поставил в зависимост
от конкретни положителни и отрицателни факти, които трябва да са осъществени в
кумулативна даденост.
За уважаването на иска по
чл. 144 от СК по принцип, следва да се прецени едновременното наличие на
няколко предпоставки. От една страна – навършилото пълнолетие дете да учи в
средно или висше учебно заведение, да е под 20, съответно – под 25 годишна
възраст и да не може да се издържа от доходите или имуществото си. От друга
страна – родителят, от когото се търси издръжката, да може да я дава без
особени затруднения.
В случая непререкаемо са
доказани формалните условия за възраст и статут на студент, редовно обучение от
01.10.19г., във висше учебно заведение за ищеца, както и субективното
отрицателно условие той да не може да се издържа със собствени доходи или
имущество. Евентуалният положителен факт на наличие на такива, е следвало да
бъде доказан от ответника, който обаче не е оспорил това фактическо положение.
Нуждите на ищеца, сведени
само до най-необходимото за да живее и учи редовно, са за храна, облекло, обикновено
домакинство, наем в общежитие в доказан размер 51 лв. месечно, семестриална такса
от 350 лв., учебници и разходи за културни
и спортни развлечения. Паричният им еквивалент е около 500 лв. месечно.
Ищецът е насочил иска си
срещу единия си родител - негов баща.
За майката е установен
средномесечен доход от трудово възнаграждение в размер на около 970 лв., с
оглед представеното от ищеца удостоверение. Ищецът пребивава при нея когато не
е в града, в който учи редовно и тя му осигурява подслон, храна и парични суми.
Ответникът има
средномесечно трудово възнаграждение от около 1200 лв., заплаща наем за жилище
в размер на 320 лв. месечно, страда от заболяване, разходите за лекарства за
което са около 200 лв. месечно, наложително е и оперативно лечение, ежедневно
пътува до работното си място, има задължение към кредитна институция. Няма
данни да има задължения към малолетни деца или други лица с право на издръжка.
Не е доказал да е давал
издръжка на ищеца след записването му във ВУЗ.
Както се посочи, правната
норма изисква като противовес на евентуалната невъзможност на пълнолетното дете
да се издържа, родителят, от когото се търси издръжката, да може да я дава без
особени затруднения.
В случая, за да се създаде
баланс между нуждите на търсещия издръжка пълнолетен син и възможностите на бащата,
съдът следва да вземе предвид чистия месечен доход на последния, /който съдът
приема, че е 1200 лв. въз основа на свидетелски показания, което кореспондира с
твърдяния в исковата молба от ищеца брутен доход от 1 600 лв./, като съобрази тези
негови разходи, които са необходими, неизбежни и неизвършването им би
представлявало затруднение за нормалното му съществуване – за наем, за
здравословните му проблеми, за прехрана, облекло, домакински и битови разходи.
Няма легално определение на
използваната от законодателя словоформа “без особени затруднения”, но
съдържанието й следва да се извежда за всеки случай поотделно, на базата на конкретните
обстоятелства, които се преценяват в тяхната съвкупност и отнесени към общите
принципи за справедливост. Така, в случая, въззивният съд счита, че
здравословното и имущественото състояние на ответника, както и наличните му
необходими специфични разходи /от които се изключват тези по потребителския
кредит/, не се конфронтират в такава степен със задължението му към ищеца, че
да го елиминират напълно. Не са налице такива обстоятелства, които да сочат, че
даването на издръжка на
пълнолетното дете ще
представлява особено затруднение за
него по смисъла на чл.
144 от СК, което да изключва
дължимостта й. От сумата, останала
след приспадането на горните разходи, издръжка в размер от 250 лв. месечно не
би представлявала затруднение за ответника, без неговите лични нужди да бъдат
превъзхождащи, но и без да се неглижират.
От своя страна нуждите на
ищеца също не следва да имат предпочтителна роля. Той е студент във висше
учебно заведение, но динамиката на живота и икономическата обстановка в гр.
София, позволяват той, като пълнолетен и също трудоспособен, и сам да положи някакви
усилия да осигури поне част от необходимата си издръжка.
Макар той да е избрал да
насочи иска си само срещу баща си, неговата майка е задължена към него при
същите условия като баща му, но в рамките на този процес съдът не може да
обсъжда и постановява каква част от необходимата на ищеца издръжка следва да се
поеме от нея.
Тук следва да се посочи, че
тъй като се касае за издръжка на пълнолетно дете, в случая съдът се фокусира
върху наличието на предпоставките касателно посочения в исковата молба ответник.
Неприложими са механизмите, които ръководят съда при определяне издръжка за
ненавършило пълнолетие дете – когато родителските права са възложени на другия
родител, определено е местоживеене на детето при него и за него съществува
законово задължение да полага личните и непосредствени, ежедневни грижи за детето,
както и да участва в издръжката му. След навършване на пълнолетие не се касае
за „дете“ по смисъла на националния закон, поради което отношението на всеки
един от двамата родители с детето им /в смисъла на биологичното им родство/, е равнопоставено и независимо от
това на другия. Следователно във всяко отделно производство само срещу единия
родител съдът не следва да извършва par
excellence преценка
дали другият родител би могъл да поема останалата част от хипотетично
определената обща сума, нужна за издръжката на навършилото пълнолетие учащо се
дете, а само дали, евентуално, те не са вече задоволени от него. Неприемливо е от
всеки родител да се иска присъждане на цялата необходима за издръжката сума или
сборът от присъдените суми да надвишава общия размер на доказаните нужди на
пълнолетното учащо дете. Това може да стане само при доброволно уреждане на
личните отношения между родителите и детето им, но не и посредством държавна
принуда.
В този контекст, в случая
фактът, че ищецът признава, че живее при майка си, когато не е в гр. София и тя
поема битовите и ежедневните разходи и за него, сочи, че част от нужната
издръжка, /приблизително 200 лв. месечно/, се осигурява на навършилото
пълнолетие дете в натура и пари от родителя не-ответник, а от последния може да
се претендира само останалата част – 300лв.
С оглед изложеното,
въззивният състав приема, че сумата 250 лв. представлява оптималният размер на
издръжката, дължима от ответника на ищеца, за да се охрани в достатъчна степен
интереса на последния и за да не се засегнат в неоправдана степен правата на първия.
Искът се явява неоснователен за горницата над тази сума до пълния заявен размер
от 450 лв.
Издръжката се дължи от
предявяването на иска до настъпването на законови правоизменящи, правоизключващи
или правопогасяващи факти, заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане.
С аналогични съображения
въззивната инстанция намира за основателна до размер на общо 650 лв. и
претенцията за издръжка за минал период – от 01.10.2019г. до 17.12..2019г.,
поради което тя също следва да бъде уважена в него, като за разликата над
посочените размери, до претендираните, двата иска следва да се отхвърлят като
неоснователни.
Като е достигнал до
аналогични правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно
решение и няма причини за неговата отмяна. Въззивните жалби са неоснователни и
следва да се оставят без уважение, а атакуваният съдебен акт – да се потвърди.
С оглед изхода на процеса
разноските за въззивната инстанция следва да се понесат от всяка страна както
са направени.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно
решение № 169/10.02.2020г. по гр.д. № 7006/19г. на СлРС.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: