Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.05.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 9666 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 10.04.2018 г., постановено по гр. дело
№ 51136/2016 г., Софийският районен съд, III ГО, 142 състав, е уважил предявения
по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК иск на Р.Б.К. срещу „Ч.Е.Б.“ АД за признаване
за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 2594,80
лева, представляваща главница за задължения за месец 05.2010 г. до месец
01.2013 г. за доставена, но незаплатена електрическа енергия за клиентски номер
300064228050 и е отхвърлил като неоснователен предявеният от „Ч.Е.Б.“ АД срещу Р.Б.К.
насрещен осъдителен иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответницата по насрещния
иск сумата в размер на 792,27 лева, представляваща лихва върху начислената
главница в размер на 2594,80 лева (предмет на главния спор) за периода от
01.02.2014 г. до 01.02.2017 г.
С решението, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
ответникът е осъден да заплати на ищеца, сумата от 813,80 лева – разноски в
исковото производство.
По делото е постъпила молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК, относно определеното от първата съдебна инстанция адвокатско
възнаграждение, по която не е налице произнасяне.
В законоустановения срок срещу решението, в частта,
с която насрещният иск, предявен по реда на чл. 211, ал. 1 от ГПК, е отхвърлен,
е постъпила въззивна жалба от „Ч.Е.Б.“ АД, в която се прави оплакване, че
решението е неправилно, тъй като съдът неправилно не е допуснал поисканото с
молбата от 03.04.2018 г. изменение на основанието на предявеният осъдителен
иск, независимо от наличие на предпоставките за това. Излага подробно доводи,
че неустойка по чл. 92 от ЗЗД се дължи и вземането за същата не е погасено по
давност, а е погасено само правото на принудително изпълнение на същата. Освен
това излага, че тъй като вземането за лихви и неустойки се дължи ежедневно и
периодично, неправилно искът за неустойка е отхвърлен. Прави искане решението
по насрещния иск да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да
бъде уважен иск по чл. 92 от ЗЗД. Претендира разноски. Представя списък по чл.
80 от ГПК. Не възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263,
ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата страна Р.Б.К. чрез адв. И.Д., в
която оспорва въззивната жалба, като излага, че нормата на чл. 214 от ГПК не
задължава съда да допусне изменението, а следва да извърши преценка за наличие
на предпоставките за това с оглед защита на ответника. Сочи, че вземането е
погасено по давност на основание чл. 119 от ЗЗД, като по давност би било
погасено и вземането за неустойка. Прави искане жалбата да бъде оставена без
уважение, а решението по насрещния иск да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съда, от законен състав, в писмена форма и е подписано от съдията. Настоящият съдебен състав счита, че разгледано
по същество решението е правилно.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че с насрещната искова молба от
13.02.2017 г. е предявен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 792,27 лева, представляваща лихва върху начислената главница
в размер на 2594,80 лева за задължения за месец 05.2010 г. до месец 01.2013 г.
за доставена електрическа енергия (предмет на главния спор), която лихва се
претендира за периода от 01.02.2014 г. до 01.02.2017 г. Ответникът в срока за
отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК е възразил, че вземането е погасено, на основание чл. 119 от ЗЗД, с погасяване на главното вземане по давност. С молба
от 03.04.2018 г. ищецът по насрещния иск е заявил искане за изменение на
основанието на иска от чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в иск на договорно основание –
неустойка по чл. 92 от ЗЗД. Искането за промяна на основанието на иска е
докладвано в първото проведено по делото съдебно заседание, като с определение
от 10.04.2018 г., постановено по делото, последното е оставено без уважение и е
съставен доклад на основание чл. 146 от ГПК.
Съгласно чл. 214, ал. 1, изр. първо от ГПК в първото заседание за разглеждане на
делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на
ответника съдът прецени това за уместно. Ищецът изменя иска си по основание
тогава, когато се позовава на нов юридически факт, от който произтича
претендираното с исковата молба материално право. Новият факт може да бъде
въведен наред с първоначалния или ищецът да се позовава на новия юридически
факт вместо заявения с исковата молба. Предприемането на такова процесуално
действие, съставляващо изменение на обстоятелствата, на които се основава
искът, е свързано със спазване на предвидените в ГПК преклузивни срокове - в
първото заседание за разглеждане на делото в общия исков процес / чл. 214, ал.
1, изр.1 ГПК/ или в срока за допълнителна искова молба в производство по
търговски спор/ чл. 272, ал. 2, изр.2 ГПК/. По валидно предприето от ищеца
изменение на основанието на иска съдът дължи произнасяне с изрично определение
и то след преценка доколко изменението на основанието е уместно с оглед
защитата на ответника (така и Решение № 162 от 17.12.2014 г. по т.д. №
1742/2013 г. на II TO на ВКС). Изменението на иска се допуска по преценка на
съда, тъй като ответникът ще трябва да организира защитата си по нов иск, който
се основава на различен факт.
В конкретния случай, първата съдебна
инстанция се е произнесла с определение, с което не е допуснала исканото
изменение, като преценката относно обстоятелството дали изменението би
затруднило защита на ответника - първоначален ищец в производството, не подлежи
на проверка. Защитата на страната, която иска изменение на първоначално
заявеното основание, не е ограничена, защото определението нито прегражда
развитието на процеса по първото основание, нито е пречка за предявяване на
новото основани самостоятелно, в отделно производство. Ето защо, след като се е
произнесла по първоначалния иск, производството по който е било висящо, първата
съдебна инстанция не е допуснала процесуално нарушение. Изменение на иска пред
въззивния съд, в това число чрез искане за изменение на доклада, изготвен по
първоначално предявения иск по реда на т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е
недопустимо.
Що се отнася до доводите по същество
на спора за приложението на чл. 119 от ЗЗД, правилно и в съответствие с
практиката по приложение на текста, първата съдебна инстанция е приела, че
вземането за лихви възниква от момента на изискуемостта на главното вземане и
се погасява с погасяване на главното вземане. Според чл. 119 от ЗЗД с
погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Нормата има
предвид погасяване по давност на главницата, в какъвто случай страната не може
да осъществява чрез иск своето вземане, а когато вземането е погасено чрез
плащане, вземането за лихва се погасява за в бъдеще (така Определение № 435 от
14.06.2012 г. по т. д. № 907/2011 г. на II TO на ВКС). Ето защо, след като
съдът е приел по иска, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК, решението по
който е влязло в сила и обвързва съда и страните на основание чл. 297 и чл. 298
от ГПК, че главницата, за която се начислява лихвата е била погасена по
давност, правилно е отхвърлил претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка
въведен с въззивната жалба, същата жалба е неоснователна, поради което решението
в обжалваната част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
Въззивамата страна, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК има право на разноски за въззивна инстанция за
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, платено в брой, съгласно
представения на лист 14 договор за правна защита и съдействие от 17.05.2019 г.,
който служи за разписка удостоверяваща, че сумата е платена съгласно
указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК
на ВКС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 10.04.2018 г., постановено по гр. дело
№ 51136/2016 г., на Софийския районен съд, III ГО, 142 състав, в частта, с
която предявеният насрещен иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане не Р.Б.К. да
заплати на „Ч.Е.Б.“ АД сумата в размер на 792,27 лева, представляваща лихва
върху начислената главница в размер на 2594,80 лева (предмет на главния спор)
за периода от 01.02.2014 г. до 01.02.2017 г., е отхвърлен.
ОСЪЖДА
„Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление ***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на Р.Б.К., ЕГН **********, с
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300 лева – разноски за
въззивна инстанция.
Решението е влязло в сила в частта, с която е уважен
предявеният от Р.Б.К. срещу „Ч.Е.Б.“ АД иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване
за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2594,80 лева.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
След връщане на делото на
Софийския районен съд, същият следва да проведе процедурата по чл. 248 от ГПК
по молбата от 14.01.2019 г. на „Ч.Е.Б.“
АД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.