РЕШЕНИЕ
№ 1256
гр. Пловдив, 19.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Н. К. Стоянов Въззивно гражданско дело №
20235300501801 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от “Магнети“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. ”България” №
82, ет.3, ап.30, представлявано от управителя Р.В.Т., със съдебен адрес: гр. Пловдив,
бул. ***, чрез адв. Н. Л. против решение № 1994/09.05.2023 г., поправено с решение №
2517/02.06.2023 г., постановени по гр. д. № 17393/2022 г. по описа на РС –Пловдив, с
което е прогласен за нищожен сключения между Е. К. Б., ЕГН **********, от гр.
Пловдив, ЖК „Тракия“, *** и жалбоподателя Договор № 1704ЗТ/31.03.2022 г. като
лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя,
противоречащ на добрите нрави, непородил правни последици и обезпечаващ
нищожна кредитна сделка.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена в
цялост. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Е. К. Б., с който оспорват въззивната жалба като неоснователна.
Моли се първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
1
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Е. К. Б.
против“Магнети“ ЕООД , с която се иска да се прогласи нищожността на сключен
между страните Договор № 1704ЗТ/31.03.2022 г. като лишен от правно основание,
уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и
обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
Ищецът твърди, че с ответното дружество е сключил договор за гаранция от
31.03.2022 г., обезпечаващ договор заем с третото лице „Лайт кредит“ ООД от същата
дата. По договора за гаранция било уговорено плащането на възнаграждение в размер
на 962,76 лева, платимо на 12 равни месечни вноски. Твърди, че договорът за гаранция
е нищожен поради противоречие с добрите нрави, сключен във вреда на потребителя.
Иска се установяването на нищожността на договора.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника “Магнети“
ЕООД. В първото по делото открито съдебно заседание ответното дружество заявява
бланкетно, че оспорва иска.
С обжалваното решение районният съд е приел, че между ищцата и „Лайт
Кредит“ ООД в гр. Пловдив е бил сключен Договор за паричен заем №
17043/31.03.2022 г., с който това дружество е предоставило на ищцата паричен заем в
размер на 800 лева, с 12-месечен срок на връщане на 12 месечни вноски, считано от
30.04.2022 г., като въз основа на този Договор в гр. Пловдив е бил изготвен документ,
наименован Договор № 1704ЗТ/31.03.2022 г. между ищцата и ответното дружество, с
който ответникът, в качеството му на гарант, е предоставил на ищцата, в качеството й
на длъжник, гаранция за изпълнението на задълженията й по Договора за паричен
заем, сключен с „Лайт Кредит“ ООД, срещу задължение на длъжника да заплати на
гаранта възнаграждение в размер на 962, 76 лева, платими на 12 месечни вноски,
считано от 30.04.2022 г., всяка в размер на 80, 23 лева.
Районният съд е приел, че договорът за гаранция не бил подписан от
длъжника- ищец, както и че същият бил подписан за гаранта от негов пълномощник –
без за това да са ангажирани доказателства, че този пълномощник е имал
представителна власт за сключването на Договора. Поради това е стигнал до извода, че
процесният договор е сключен при липсва на съгласие, лишен е от правно основание и
не е породил правни последици, но въпреки това го е обявил за нищожен поради
противоречия с добрите нрави и сключен в ущърб на потребителя.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за
спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
ОСГТК, ВКС.
Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на
спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред
първоинстанционния съд.
По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на
въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
2
Неправилно районният съд е приел, че договора за гаранция не е породил
правни последици, тъй като е сключен при липсва на съгласие и без правно основание.
Такива факти и обстоятелства не са били навеждани от ищеца в исковата молба.
Такива възражения са релевирани от ответника едва с депозираната от него писмена
защита. Ответното дружество не е подало в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата
молба. В първото по делото о.з.с. ответникът е посочил само, че „оспорва иска“.
Законодателят е установил с нормата на чл. 131 ГПК, вр. чл. 133 ГПК преклузивен
срок за упражняване от ответника на процесуалните му права по въвеждане на
възражения срещу заявените с исковата молба претенции на ищеца и оспорване на
представените с исковата молба писмени доказателства. Срокът за заявяване от
страната на конкретните й възражения срещу исковите претенции и оспорване на
представените с исковата молба доказателства е срокът за депозиране на отговор по
делото – един месец от получаване на препис от исковата молба за отговор. След
изтичането на същия срок на основание чл. 133 ГПК ответникът губи правото и
възможността да заявява възражения и оспорвания, освен ако пропускът не се дължи
на особени, непредвидени обстоятелства. Такива нито се твърдят, нито се установяват
по делото. Ответникът не е заявил възражението си, че процесният договор е нищожен
поради липса на воля в срока по чл. 131 ГПК, поради което във връзка с чл. 133 ГПК
същите възражения и оспорвания са преклудирани и като такива не е следвало да се
разглеждат от районния съд.
Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №1/2020
от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са
от значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства. В разглеждания казус приетата от първостепенния
съд нищожност на договора за гаранция-липса на съгласие, без да е направено
възражение от ответника в преклузивния срок по чл. 131 ГПК, не произтича пряко от
сделката или от събраните по делото доказателства. Поради това съдът не е трябвало
ex officio да се произнася.
Настоящият съдебен състав намира, че договорът за гаранция е нищожен
поради противоречие с добрите нрави. Както се сочи и в мотивите към Решение №
24/09.02.2016г. по гр. д. № 2419/2015г. на ВКС, ІІІ г.о., „Наличието на
нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е
достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата
на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се
извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност
на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и
ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл.33 от
ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова
съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако
сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради
противоречие с добрите нрави“. В същия смисъл са Решениe № 1444 от 4.11.1999 г. на
ВКС по гр. д. № 753/99 г., V г. о., Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1208/2009 г., III г. о., ГК и др. В конкретния случай, не само че е налице пълна
нееквивалентност на насрещните престации на страните по договора за гаранция, но
той е почти също толкова обременяващ за въззиваемата страна, както и договорът за
3
паричен заем, без реално в нейна полза да е уговорена някаква полезна услуга.
Гарантът е поел задължение, в случай че въззиваемният забави плащанията си по
договора за паричен заем в продължение на 14 дни, той да плати вместо него.
Длъжникът обаче дължи връщане на гаранта на платената от него сума в 7- дневен
срок, като при просрочие на това свое задължение дължи и лихва в размер от 0,05 % на
ден. Житейски нелогично е да се счита, че, като не е имал възможност в 14- дневен
срок да плати на заемодателя, длъжникът би имал възможност да плати същата сума
след още седем дни. Дори обаче да приемем, че във всеки един случай на забавено
плащане по договора за паричен заем длъжникът би могъл да набави съответната сума
след седем дни, то единствената му полза от договора за гаранция е, че не би дължал
законните лихви върху съответното плащане за периода от седем дни, с изтичането на
който изпада в забава спрямо гаранта / в договора за паричен заем и в общите условия
към него не е предвидена неустойка за забавено плащане/. Получената от въззиваемата
страна сума по договора за заем е в размер от 800 лева, като общият размер на
дължимите от нея плащания е в размер от 935,88 лева. Дължимото от нея
възнаграждение по договора за гаранция е в размер от 962,76 лева. Сумата, която би си
спестил в резултат от изпълнението на поетото от гаранта задължение е несъизмеримо
по-ниска от дължимото възнаграждение. Законната лихва е в размер от 10 %.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира въззивната
жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва да
останат в негова тежест. Същият следва да бъде осъден на основание чл. 38, ал. 2, вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да заплати в полза на процесуалния представител на въззиваемия –
адвокат Г. М., адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., изчислено съобразно
правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,VII граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1994 от 09.05.2023 г., поправено с решение
№2517 от 02.06.2023 г., постановени по гражданско дело №17393/2022 г. на РС -
Пловдив, VІІІ граждански състав.
ОСЪЖДА “Магнети“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, бул. ”България” № 82, ет.3, ап.30, представлявано от
управителя Р.В.Т., да заплати на адвокат Г. Л. М., със служебен адрес: гр. Пловдив, ул.
*** - партер, сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4
5