Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ............. / .......10.2020 г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на шестнадесети септември през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА
ГЕНЖОВА
мл.съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 16796 по
описа за 2017
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 86987 от 07.04.2017 г. постановено по гр.д. № 37057/2016 г. на СРС, 151 състав, е признато за установено по
предявените от В. Х.П. против „Т.С.” ЕАД искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. Х.П. не дължи на
„Т.С.” ЕАД следните суми за доставена топлинна
енергия до топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, ж.к. „*****, аб. № 232050, а именно: 709,85 лв. главница за
периода м. 11.2010 г. - 18.05.2013 г., сумата от 297,65 лв. - лихва за
забава върху главницата от 709,85 лв. за периода
31.12.2010 г. - 18.05.2013 г., сумата от 20,40 лв. - главница за дялово
разпределение за периода м. 05.2008 г. 18.05.2013 г. и сумата
от 11,69 лв. - лихва за забава
върху главницата от 20,40 лв. за
периода м. 05.2008 г. - 18.05.2013 г., поради изтичането на тригодишна погасителна
давност, като са отхвърлени исковете като неоснователни
в останалата им част: за сумата
от 534,54 лв. - главница за периода
19.05.2013 г.- 30.04.2016 г. и сумата от 54,74 лв. - лихва за
забава за периода 19.05.2013 г. - 18.05.2016 г. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими между страните.
Решението е обжалвано в срок от ищеца В. Х.П. /според уточнение на бащиното име на ищеца пред въззивния
съд/ чрез
пълномощник адв.Р.Н., в частите, в които исковете му са
били отхвърлени за сумата 534,54 лв. главница за периода 19.05.2013
г.-30.04.2016 г. и за сумата 54,74 лв. лихва за забава за периода 19.05.2013
г.- 18.05.2016 г. С въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност
поради нарушение на материалния закон, и необоснованост поради несъобразяване
със събраните по делото доказателства. Излагат се оплаквания, че ищецът не може
да се счита потребител на ТЕ, тъй като вещни ползватели на имота са трети
лица-неговите родители. Оспорва да е обвързана от договор с ответника при Общи
условия за доставка на ТЕ, както е приел СРС, оспорва извода на СРС, че
исковете са доказани по размер от приетите доказателства, без да отчете, че представените
от ответника съобщения към фактури са частни писмени документи, едностранно
съставени от него и неползващи се с доказателствена стойност, а редовността на
счетоводството на ответника подлежала на доказаване в процеса, че не било
доказано какво количество и качество на ТЕ е доставено като търговска услуга,
че не е доказано на какво основание ответникът търси от нея суми за дялово
разпределение, каквато услуга ответникът не и извършвал, а тя се извършвала от
трето лице. Излагат се и оплаквания относно разноските.
Въззиваемата страна-ответник „Т.С.” ЕАД и трето лице помагач“Бруната България“ ЕООД не са дали
писмен отговор по въззивната жалба в
срока по чл.263, ал.1 от ГПК. С писмена молба за откритото съдебно
заседание пред въззивния съд, ответникът „Т.С.” ЕАД е поискал жалбата да не се
уважава.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо.
В частта, в която
искът за недължимост на главница-цена на ТЕ и на услуга дялово разпределение и съответно лихви за забава върху тези
главници, в посочените в уважителните части на решението размери и периоди, решението
не е обжалвано и е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка за
допустимост и правилност.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон относно това кое лице има качеството
потребител на ТЕ и относно нарушение на процесуалните правила
при
приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване. В случая съобразно
оплакванията по въззивната жалба, в предмета на възивна проверка за правилност
се очертават фактите относно това, дали е доказано ищецът да е потребител ТЕ за битови нужди, за което се иска
да заплати цена съгласно изплащани от ответника съобщения по
фактури, над размера и извън периоида за цена за ТЕ, за който искът по чл.124
от ГПК е уважен, респ. и за дължимостта лихви за забава върху нея.
Първоинстанционният съд е основал решението
си в отхвърлителните части, на база приетите по делото доказателства, че ищецът
е собственик на топлоснабдено жилище в гр.София, за което се сочи от ответника,
че се дължи цена на ТЕ и по тази причина се явява и страна в облигационното
отношение с ищеца по доставка на ТЕ по силата на закона- чл.153 от ЗЕ по договор
при Общи условия (ОУ), обвързващи ищеца
като собственик на жилище в топлоснабдена сграда-етажна собственост, и след
като е приел за основателно възражението на ищеца за частичо погасяване на
търсените от него суми за главница и лихви за забава, въз основа на
заключението на приетата СТЕ е счел, че за разликата от 534,54 лв. главница за
периода 19.05.2013 г.-30.04.2016 г. и за сумата 54,74 лв. лихва за забава за
периода 19.05.2013 г.- 18.05.2016 г. отрицателният установителен иск за
недължимостта им е неоснователен, тъй като за тези суми като установени от приетата по
делото СТЕ и определен размера на лихвата за забава по чл.162 от ГПК, се дължат
от ищеца като потребител на ТЕ.
Въззивният съд споделя изложените мотиви в обжалваното
решение по неоснователност частично на предявените искове и на основание чл.272
от ГПК препраща към тях, без да е нужно да ги повтаря изцяло.
В допълнение и по повод оплакванията с жалбата, излага се
и следното:
С решението на първоинстанционния съд в необжалваните
части, в които исковете са частично уважени, е прието, че ищецът е потребителна
ТЕ на процесното жилище за исковия период, но вземанията са погасени по давност
за периода до 19.05.2013 г. В тези части
решението е влязло в сила и на основание чл.297-300 ГПК е задължително за
страните и за съда, и въззивният съд следва да
приеме, че качеството потребител на ТЕ на ищеца за процесното жилище за исковия
период до 19.05.2013 г. е установено и не може да се преразглежда от въззивния
съд отново този въпрос. Няма по делото събрани доказателства, които да
установяват нови факти след 19.05.2013 г. , а именно че ищецът е загубил
качеството потребител на ТЕ, а и самият
ищец не твърди това, напротив, доводите му по исковата молба и въззивната жалба
са, че ищецът поначало няма качеството потребител на ТЕ за целия исков период
отпреди 19.05.2013 г. и след това, доколкото трети лица били вещни ползватели
на имота. В тази насока въззивнитя съд намира за неоснователен довода на ищеца-въззивник, че е само гол собственик на процесното жилище. С н.а. нот.
акт. № 27 от 12.08.1985 г., том 21, нот. дело
№3510/1985 г. за прехвърляне на правото на собственост срещу задължение за
издръжка и гледане В.и П.и В.Х.П. /баба и дядо на ищеца/ са прехвърлили на сина
си Ж.В.П. /баща на ищеца/ правото на собственост върху процесния
имот, като приобретателят Ж.В.П. се е задължил да
издържа и гледа прехвърлителите до края на живота им,
като им осигури спокоен живот, а също така и безвъзмедно
обитаване на прехвърления имот и ползването му от тях до края на живота им,
според отразеното в този нотариален акт. Това сочи, че между В.и П.и В.Х.П.
/баба и дядо на ищеца/ и сина им Ж.В.П. /баща на ищеца/ е сключен заем за послужване
като безвъзмезден договор, а не е запазено вещното правото на ползване от
страна на В.и П.и В.Х.П. /баба и дядо на ищеца/ като рехвърлители,
нито че приобретателят и нов собственик Ж.В.П. /баща
на ищеца/ е получил само т.нар. гола собственост. Ето защо отразеното в последващия н.а. за дарение на недвижим имот № 66, дело № 719
от 26.02.1987 г., с който Ж.В.П. и Л.С.П./родители на ищеца/ са му прехвърлили
собствеността върху същия жилищен имот, че прехвърлителите
са запазили правото на ползване с н.а. 2781985 г. не се отнася нито до
запазване вещното право на ползване на родителите на ищеца, нито до такова за
неговите баба и дядо.
Относно дължимия размер по исковете отхвърлените части : При определяне на дължимия размер на главницата – цена на ТЕ за този период, първоинстанционният съд е включил и изравнителните сметки от фирмата за дялово
разпределение, и определил непогасен по давност дължим остатък
от 534,54 лв. главница за периода 19.05.2013 г.-30.04.2016 г., и дължима лихва
за забава върху нея от 54,57 лв.
С решението в обжалваните части, в които искове са били
частично отхвърлени, съдът не се е произнасял относно главница и лихва за
услугата дялово разпределение, при което наведените оплаквания с жалбата в тази
насока не следва да се обсъждат от въззивния съд. Първоинстанционния
съд в отхвърлителните части по исковете не основал решението
си на едностранно
съставените от ищеца фактури, а на другите
събрани доказателства, въз основа
които може да бъде извършената
преценката за реално доставената и потребена от ответника ТЕ за исковия период и нейната цена- в случая заключенията на СТЕ и ССчЕ.
Вещите лица са дали отговори на поставените
им задачи, на база на документи, приети по делото, и на такива, които не са
приобщени към доказателствения материал, но съдът
няма причина да не възприеме установеното от вещите лица при документалната им
проверка при ищеца и при третото лице, тъй като това е в кръга на техните
компетенции и на поставените задачи, вещите лица носят наказателна отговорност
за направените от тях констатации и заключения, и при липсата на доказателства за
противното, съдът,
при преценката по чл.202 от ГПК следва
да възприема заключението на СТЕ като годно доказателство за установеното в нея за количеството
потребена ТЕ за периода до 19.05.2013 г. и след това до 30.04.2016 г.
Неоснователно е
оплакването на ищеца за неправилност
на първоинстанционното решение предвид това, че не
е съобразено, че не е доказано и в качествено отношение доставената ТЕ след като няма данни
по делото за подадени жалби,
оплаквания относно качеството на услугата
при отчитане на ТЕ с отговарящ на метрологичната проверка топломер в абонатната станция и отчет на уредите
за дялово разпределение, както и няма данни, а и твърдения за инициирано
и проведено от ответника рекламационно производство по отношение на изготвяните изравнителни
сметки след отчета на уредите
за процесните отоплителни сезона.
Въззивният съд намира, че с решението в обжалваните части не са допуснати нарушение на императивни правни норми, приложими по спора, а и поради липсата на конкретни оплаквания с въззивната жалба относно приетите размери на дължимите задължения за главница и лихви, въззивният съд приема, че така посочените размери в решението в обжалваните части са правилно определени, не надвишават размерите на предявените искове, и решението в обжалваните части следва да се потвърди.
Ето
защо поради съвпадане на решаващите изводи на двете съдебни инстанции,
решението в обжалваните отхвърлени части подлежи на потвърждаване.
Относно разноските по обжалваното
решение. Въззивната жалба на ответника срещу
първоинстанционното решение в частта за разноските по чл.78, ал.1 от ГПК има
характер на искане по чл.248 от ГПК, компетентен по което е първоинстанционния
съд, поради което в тази част следва да се върне на СРС за произнасяне. Едва
определението на СРС по чл.248 от ГПК подлежи на обжалване.
Съгласно изхода на спора, въззивникът-ответник
няма право на разноски пред въззивната инстанция. Въззиваемата страна-ищецът не
е представил списък по чл.80 от ГПК, нито е доказал да е правил разноски пред
въззивния съд, поради което не могат да му се присъждат такива.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 86987 от 07.04.2017 г. постановено по гр.д. № 37057/2016 г. на СРС, 151 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са
отхвърлени предявените от В. Х.П. срещу „Т.С.“
ЕАД установителни
искове за главница и лихви.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на ответника- „Бруната
България“ООД.
Оставя без уважение исканията на страните за
разноски пред въззивния съд по чл.78, ал.1 от ГПК и по чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ВРЪЩА на СРС, 151 състав, за произнасяне по съдържащото се във въззивната жалба на В. Х.П. срещу решение № 86987 от 07.04.2017
г. постановено по гр.д. № 37057/2016 г. на СРС, 151 състав, оплакване по чл.248 от ГПК В ЧАСТТА за разноските.
В тази част съдебният
акт има характер на определение, което не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.