№ 1130
гр. Варна, 18.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Албена Славова
при участието на секретаря Елена Ст. Пеева
като разгледа докладваното от Албена Славова Административно
наказателно дело № 20223110200690 по описа за 2022 година
УСТАНОВИ:
Производството е образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН въз основа на
жалба предявена от Н. Т. Г. против НП № 433а-371/20.12.2021 г. на Директора на ОД
на МВР-Варна, с което на основание чл. 209а ал.1 от Закона за здравето /ЗЗ/ му е
наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 300 /триста/ лева за
нарушение на т. І.7 от Заповед № РД-01-743/31.08.2021 г. на Министъра на
здравеопазването, във вр. с чл. 63 ал.4 от Закона за здравето.
В жалбата се твърди ,че цитираната в НП заповед на Министъра на
здравеопазването е нищожна такава, доколкото като нормативен акт не е публикувана
в ДВ по силата на чл. 5 ал.5 от Конституцията . Сочи се, че ако се приеме, че заповедта
не е нормативен акт, а общ административен акт, съгласно чл. 63 ал.11 от ЗЗ, тя
противоречи на чл. 3 ал.1 от ЗАНН, според която разпоредба за всяко административно
нарушение се прилага нормативният акт, който е бил в сила по време на извършването
му, докато заповедите на министъра след като не са нормативни актове и като
норматив от по-нисш порядък не могат да се приложат съгласно нормата на чл. 5 ал.1
и ал.2 от АПК. Въззивникът извежда доводи за незаконосъобразност на издаденото НП
от нормата на чл. 63 ал.9 от ЗЗ, според която държавните и общински органи създават
необходимите условия за изпълнение на мерките по ал.1, а средствата за
осъществяването им се осигуряват от държавния бюджет, съотв. от общинските
бюджети. Сочи се, че доколкото мярката задължително носене на маска въвежда
задължение за ползване на определено специализирано предпазно средство, което има
1
имуществена стойност, следва същото да бъде осигурено безплатно от държавните и
общински органи и като не е сторено това, ангажирането на административно-
наказателната отговорност за неизпълнение на посоченото задължение се явява
незаконосъобразно на самостоятелно основание. Излага се становище, че
задължителното носене на маска е в колизия със Закона за ограничаване носенето на
облекло, прикриващо или скриващо лицето, разпоредбата на чл. 2 от който предвижда,
че на публични места на територията на Република България не се допуска носенето на
облекло, прикриващо частично или скриващо напълно лицето. Въззивникът се
позовава на нормата на чл. 29 от Конституцията от която формира извод, че никой
няма право да му налага насила медицински мерки без негово съгласие, съотв. излага
становище, че според чл. 30 ал. 1 от Конституцията има право на пълна лична свобода
и неприкосновеност, а съгласно нормата на чл. 32 ал.1 от КРБ личният му живот е
неприкосновен. Иска се НП да бъде отменено.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява лично, като
поддържа жалбата с наведените в нея основания. В заседание по същество пледира, че
процесната заповед на министъра на здравеопазването е нецелесъобразна. Поддържа
изложените в жалбата доводи за незаконосъобразност на издаденото НП.
Въззиваемата страна, редовно призована , не изпраща представител. Постъпили
са писмени бележки от юк Лукова-Атанасова, в които се излага становище, че
обжалваното НП е законосъобразно и правилно, постановено в съответствие с
материалния и процесуалния закон. Сочи се, че предвид доказаността на нарушението
правилно е ангажирана административно-наказателната отговорност на въззивника,
като нарушението не се отличава с по-ниска степен на обществена опасност в
сравнение с други нарушения от същия вид, поради което липсва основание за
прилагане на разпоредбата на чл. 28 б.а от ЗАНН. Иска се НП да бъде потвърдено и на
основание чл. 63 ал.3 от ЗАНН да се присъди в полза на ОД на МВР-Варна
юрисконсултско възнаграждение.
След преценка на доводите на жалбоподателя и с оглед събраните по делото
доказателства, съдът прие за установено от фактическа и правна страна следното:
На 16.11.2021 г., около 14.40 ч. полицейските служители към „Общинска
полиция“ при ОД на МВР-Варна – свид. Ц.С. и свид. Д.Р. извършвали проверка в
автобус на градски транспорт, обслужващ линия 7, движещ се по бул. „8-ми приморски
полк“. По същото време, те забелязала в автобуса въззивникът, който бил без поставена
защитна маска на лицето. Последният бил поканен да сложи такава, но поради
последвал отказ от същия, на спирка „Музея“ на лицето било указано да напусне
автобуса. След като слезли на посочената спирка заедно с жалбоподателя,
полицейските служители снели самоличността на въззивника, като свид. Ц.С. съставил
на същия АУАН срия Е № 0001157/16.11.2021 г. за извършено нарушение на чл. т. І .7
2
от Заповед № РД-01-743/31.08.2021 г.,във вр. с чл. 63 ал.4 от Закона за здравето, в
който въззивникът вписал възражение, че цитираната заповед е в противоречие със
закона Въз основа на акта е издадено обжалваното НП, с което на основание чл. 209а
ал.1 от Закона за здравето е ангажирана административно-наказателната отговорност
на въззивника, като на същия е наложено админинистративно наказание „Глоба“ в
размер на 300 /триста/ лева.
В хода на съдебното производство са приобщени към материалите по делото
материалите по АНП. Разпитани са в качеството на свидетели актосъставителят Ц.С. и
свидетелят по акта Д.Р..
Гореописаната фактическа обстановка се установява от събраните по делото
доказателства по АНП, които преценени в тяхната съвкупност са логически свързани и
последователни, поради което съдът ги кредитира.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна
проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност,
обоснованост, и справедливост на наложеното административно наказание прави
следните изводи:
Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока за обжалване, от
надлежна страна и е приета от съда за разглеждане, като по същество е основателна.
Наказателното постановление № 433а-371/20.12.2021 г. Директора на ОД на
МВР-Варна е издадено от компетентен орган, съгласно разпоредбата на чл. 209а ал.4
от Закона за здравето, а АУАН е издаден от оправомощено лице съгласно приобщеното
по делото копие на Заповед № 365з-1952/24.03.2020 г. на Директора на ОД на МВР-
Варна.
В хода на административно-наказателното производство не са били допуснати
съществени процесуални нарушения. Наказателното постановление е съобразено с
нормата на чл. 57 от ЗАНН. лед запознаване с приложените по дело АУАН и НП
настоящият съдебен състав намира, че същите отговарят на формалните изисквания на
ЗАНН, като издадени от компетентни органи. При съставянето на АУАН и при
издаването на НП не са налице съществени нарушения на процесуалните правила,
които да водят до опорочаване на административнонаказателното производство.
АУАН е издаден при спазване на императивните изисквания на чл. 42 и чл. 43 от
ЗАНН и не създава неяснота относно нарушенията, която да ограничава правото на
защита на жалбоподателя и да ограничава правото му по чл. 44 от ЗАНН в тридневен
срок от съставяне на акта да направи и писмени възражения по него. Атакуваното НП
съдържа реквизитите по чл. 57 от ЗАНН и в него не съществуват съществени пороци,
водещи до накърняване правото на защита на жалбоподателя. Спазени са и сроковете
по чл. 34 от ЗАНН.
Като разгледа жалбата по същество, съдът въз основа на събраните по
3
делото доказателства, установи от правна страна следното:
С Решение от 13.03.2020 г., обн. ДВ бр. 22, на основание чл. 84, т. 12 от
Конституцията на Република България, от Народното събрание е обявено извънредно
положение върху цялата територия на Република България, считано от 13 март 2020 г.
до 13 април 2020 г. С решение на Народното събрание от 03.04.2020 г. срокът на
обявеното извънредно положение е удължен до 13.05.2020 г. С Решение № 325 на
Министерски съвет от 14 май 2020 г. е обявена извънредна епидемична обстановка на
територията на Република България, свързана с епидемичното разпространение на
COVID-19 и съществуващата непосредствена опасност за живота и здравето на
гражданите, считано от 14 май 2020 г. до 14 юни 2020 г. Впоследствие срокът на
обявената извънредна епидемична обстановка е многократно удължаван, като към
датата на установяване на процесното нарушение е в сила Решение № 826 на
Министерски съвет от 25 ноември 2021 г., с което на основание чл. 63, ал. 2, вр. ал. 3,
т. 1, 2, 3, 7 и 8 от ЗЗ и чл. 73 от АПК, е удължен срока на обявената с Решение № 325
на Министерския съвет от 14 май 2020 г. и удължена с Решение № 378 на
Министерския съвет от 12 юни 2020 г., Решение № 418 на Министерския съвет от 25
юни 2020 г., Решение № 482 на Министерския съвет от 15 юли 2020 г., Решение № 525
на Министерския съвет от 30 юли 2020 г., Решение № 609 на Министерския съвет от
28 август 2020 г., Решение № 673 на Министерския съвет от 25 септември 2020 г.,
Решение № 855 на Министерския съвет от 25 ноември 2020 г., Решение № 72 на
Министерския съвет от 26 януари 2021 г., Решение № 395 на Министерския съвет от 28
април 2021 г., Решение № 426 на Министерския съвет от 26 май 2021 г., Решение №
547 на Министерския съвет от 28 юли 2021 г. и Решение № 629 на Министерския съвет
от 26 август 2021 г. извънредна епидемична обстановка на територията на Република
България, свързана с епидемичното разпространение на COVID-19 и съществуващата
непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите, считано от 1 декември
2021 г. до 31 март 2022 г.
На основание чл. 63, ал. 4 и ал. 11 и чл. 63в от ЗЗ, чл. 73 от АПК по предложение
на главния държавен инспектор, Министърът на здравеопазването издал от Заповед №
РД-01-743/31.08.2021 г. за въвеждане на временни противоепидемични мерки - правила
за хигиена и дезинфекция, мерки при работа с клиенти, носене на маски др.
Според т.І. 7 от заповедта "Всички лица, когато се намират в закрити
обществени места, в т. ч. транспортни средства за обществен превоз, лечебни и здравни
заведения, аптеки, оптики, национални центрове по проблемите на общественото
здраве, административни учреждения и други места, в които се обслужват или имат
достъп гражданите, железопътни гари и автогари, летища, метростанции, търговски
обекти, църкви, манастири, храмове, музеи и др., са длъжни да имат поставена защитна
маска за лице за еднократна или многократна употреба, която се използва съгласно
препоръките в приложение № 3.
4
Според т. 1 от Приложение № 3 към т. 7 и 8 на заповедта – "Инструкция за
правилно носене на лицева маска", защитната маска трябва да покрива изцяло носа и
устата – от основата на носа до брадичката.
Не е спорно, че към 16.11.2021 г., на която дата е осъществено нарушението, в
Република България е било обявено извънредно положение във връзка с
разпространението на коронавирусната инфекция /COVID-19/. Именно в тази връзка на
основание чл. 63, ал. 4 от ЗЗ със Заповед № РД-01743/31.08.2021 г. на Министъра на
здравеопазването, която е действала към момента на установяване на нарушението, в
нейната т. 7 е било прието, че всички лица, когато се намират в закрити обществени
места, в т. ч. транспортни средства за обществен превоз, лечебни и здравни заведения,
аптеки, оптики, национални центрове по проблемите на общественото здраве,
административни учреждения и други места, в които се обслужват или имат достъп
гражданите, железопътни гари и автогари, летища, метростанции, търговски обекти,
църкви, манастири, храмове, музеи и др., са длъжни да имат поставена защитна маска
за лице за еднократна или многократна употреба, която се използва съгласно
препоръките в Приложение № 3 към т. 7 и 8, съгласно т. 1 от което защитната маска
трябва да покрива изцяло носа и устата – от основата на носа до брадичката.
Въведените с тази заповед противоепидемични мерки на територията на Република
България са били в сила, считано от 01.09.2021 г. до 30.11.2021 г., което означава, че
към момента на констатиране на нарушението – 16.11.2021 г., тя е била действаща. В
тази връзка, като е пребивавал в транспортно средство за обществен превоз, без да е
поставил защитна маска за лице, покриваща изцяло носа и устата, жалбоподателят е
извършил нарушение, което правилно е било квалифицирано от
административнонаказващия орган като такова по чл. 209а ал. 1 от ЗЗ вр. т. 7 от
Заповед № РД-01-743/31.08.2021 г. на Министъра на здравеопазването вр. чл. 63, ал. 4
от ЗЗ. Този факт безспорно се установява, както от показанията на актосъставителя и
видетеля по акта , събрани по делото доказателства, като извършеното нарушение не се
отрича и от жалбоподателя.
Без съмнение и с оглед изричното им посочване, автобусите на градския
транспорт попадат в обхвата на т. І .7 от Заповед № РД-01-968/26.11.2021 г., поради
което за всички пътуващи важи задължението да носят предпазна маска за еднократна
или многократна употреба, при това по начина, указан в т. 1 от Приложение № 3 към т.
7 и 8.
Заповед № РД-01-743/31.08.2021 г. на министъра на здравеопазването, предвид
съдържанието и разпоредителната й част, представлява общ административен акт по
чл. 65 от АПК, в който смисъл е и изменението на чл. 63 от ЗЗ, като е въведена ал. 11
(сега ал. 14, след изменението с ДВ, бр. 32 от 2022 г., в сила от 26.04.2022 г.), според
която заповедите по ал. 4 и 7 са общи административни актове, които се издават по
5
реда на чл. 73 от АПК, публикуват се на интернет страницата на Министерството на
здравеопазването, съответно, на интернет страницата на регионалната здравна
инспекция и подлежат на предварително изпълнение.
По делото липсва и спор досежно обстоятелството, че към момента на
констатиране на нарушението, посочената в НП заповед е била в сила , поради което
същата е създала задължения и непосредствено е засегнала права, свободи и законни
интереси на неопределен брой лица. Заповедта на Министъра на здравеопазването е
издадена на основание чл. 63, ал. 4, ал. 11 от Закона за здравето. Заповедта е общ
административен акт, съгласно чл. 63, ал. 11 от Закона за здравето. Посочената заповед
не урежда абстрактни правила за поведение при извънредно положение поради
здравни причини, нито дори правила за COVID епидемии, а има за цел да уреди
възникналата ситуация покрай настъпилата актуална пандемия с COVID-19. В тази
връзка следва да се посочи, че всички заповеди на министъра на здравеопазването са
издадени като общи административни актове, в хипотезата на чл. 73 от АПК, който
изрично позволява да се издаде общ административен акт в неотложни случаи без
обществено обсъждане, какъвто неотложен случай безспорно е настъпилата пандемия.
АПК не предвижда обявяване на общите административни актове в Държавен вестник,
а е уредено специално производство във връзка с тяхното приемане и оповестяване.
Съгласно чл. 73 АПК, когато неотложно трябва да се издаде общ административен акт
за предотвратяване или преустановяване на нарушения, свързани с националната
сигурност и обществения ред, за осигуряване на живота, здравето и имуществото на
гражданите, може да не се спазят някои от разпоредбите на този раздел за уведомяване
и участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта. В тези
случаи в хода на изпълнението на акта се оповестяват съображенията за издаването му.
Заповедите на Министъра на здравеопазването са издадени именно в неотложна
ситуация за опазване на живота и здравето на гражданите на територията на страната
като същите са оповестени чрез средствата за масово осведомяване, чрез извънредни
пресконференции, както и на страницата на Министерство на здравеопазването, където
се намират и понастоящем. По делото не е спорно, че процесната заповед е обявена в
интернет, на страницата на МЗ, поради което съдът намира, че същата е породила
правно действие.
От своя страна разпоредбата на чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ предвижда специално
наказание за лице, което наруши или не изпълни въведени с акт на министъра на
здравеопазването противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 1 или 2, освен ако деянието
съставлява престъпление. Освен санкционна, нормата е и материалноправна, т. к. в
себе си съдържа както правило за поведение, така и санкция за неизпълнение на това
правило.
Във връзка с горното следва да се посочи, че за да е спазен принципът за
законоустановеност на административното нарушение и на административната
6
санкция е напълно достатъчно съставът на дадено административно нарушение и
санкцията за него да са предвидени в нормативен акт. Това в случая е сторено, като в
чл. 209а вр. чл. 63, ал. 4 от ЗЗ е обявено за наказуемо по административен ред
неспазването на противоепидимичните мерки, въведени със заповед на министъра на
здравеопазването. Досежно съдържанието на конкретно нарушената мярка, нормите
имат бланкетен характер, като съгласно задължителната практика на ВС и на ВКС
законовият бланкет може да се запълва, както с правила от нормативен акт, така и с
правила от ненормативен акт, какъвто се явява и Заповед № РД-01-743/31.08.2021 г. на
Министъра на здравеопазването, видно от нейното съдържание и разпоредителната й
част.
Ирелевантен във връзка с настоящото производство е въпросът за
законосъобразността и целесъобразността на предписанието в заповедта, съотв. дали е
издадена от компетентен орган, както и дали е спазена формата за издаването й,
доколкото същата подлежи на обжалване пред съответния административен съд по
реда на Административно процесуалния. Доколкото предписанието за носене на
защитна маска в съответните обекти представлява индивидуален административен акт,
твърденията, посочени в жалбата, за липса на компетентност за неговото издаване, за
неспазване на установената форма и за противоречие с материално правните
разпоредби и целта на закона, представляват основания за неговото оспорване по
смисъла на чл. 146 от АПК , които въпроси се разглеждат по реда на този процесуален
кодекс. За разлика от ГПК /чл. 17, ал. 2 /, който предвижда възможност съдът,
разглеждащ граждански дела, да се произнася инцидентно по валидността на
административните актове, независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол,
то НПК не предвижда възможност за инцидентен контрол на административни актове
в рамките на наказателното производство.
Независимо от горното, съдът намира, че следва да изложи изводите си, че
оспореният общ административен акт е издаден в съответствие с общественозначимата
цел - опазване на човешкото здраве, както е определена с разпоредбите на чл. 1 и чл. 2
от Закона за здравето. Актът е в съответствие с чл. 2, т. 1, 3, 4 и 5 от ЗЗ, според който
опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо
и социално благополучие е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез
прилагане на принципите на равнопоставеност при ползване на здравни услуги,
приоритет на промоцията на здраве и интегрираната профилактика на болестите,
предотвратяване и намаляване на риска за здравето на гражданите от неблагоприятното
въздействие на факторите на жизнената среда, особена здравна закрила на деца и
социално-уязвимите групи.
Съдът оцени като неоснователни и доводите, че с издадената заповед са
засегнати признати с Конституцията права и свободи на въззивника в противоречие с
7
върховния закон на РБ. Следва да се отбележи, че правата и свободите на гражданите
не са безусловни, като същите могат да бъдат ограничавани по съответния нормативен
ред с оглед защита на значими обществени интереси. В Конституцията на Република
България е постановен като основен принцип, че държавата закриля здравето на
гражданите. Основната правна уредба, регулираща обществените отношения, свързани
с опазването на общественото здраве на гражданите се съдържа в Закона за здравето. В
чл. 3, ал. 1 е регламентирано, че държавната здравна политика се ръководи и
осъществява от Министерския съвет.
Съгласно чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето при непосредствена опасност за
живота и здравето на гражданите от епидемично разпространение на заразна болест по
чл. 61, ал. 1, с цел защита и опазване живота и здравето на гражданите, се обявява
извънредна епидемична обстановка. Извънредна епидемична обстановка по ал. 1 се
обявява за определен период от време с решение на Министерския съвет по
предложение на министъра на здравеопазването въз основа на извършена от главния
държавен здравен инспектор оценка на съществуващия епидемичен риск /ал.2/.
Непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите по ал. 1 е налице,
когато при извършване на оценката по ал. 2 се констатира, че заразната болест по чл.
61, ал. 1 /в условията на алтернативност/: 1. е причинена от патоген с висок
епидемичен потенциал (инфекциозност на причинителя, висока смъртност,
множествен път на предаване или здраво носителство) и/или източникът, механизмът и
пътят на предаване са необичайни или непознати, или 2. представлява сериозна
опасност за общественото здраве, дори когато броят на установените случаи при
човека е малък, или 3. може да затрудни или да забави мерките за контрол на
общественото здраве, включително поради липса на лечение и/или ваксина и/или
наличие на многобройни огнища и други, или 4. е с ниско имунизационно покритие на
населението, или 5. е необичайна за региона, сезона или населението, или 6. протича
по-тежко от очакваното, има по-висока заболеваемост и/или смъртност или е с
необичайни симптоми, или 7. поставя в риск уязвими или рискови групи от
населението (деца, възрастни хора, бежанци, лица с имунен дефицит и/или с хронични
заболявания и други), или 8. има регистрирани случаи сред медицински специалисти.
В § 1, т. 45 от Допълнителните разпоредби на Закона за здравето закона се
съдържа легална дефиниция за понятието „извънредна епидемична обстановка по чл.
63, ал. 1“- е налице при бедствие, предизвикано от заразна болест, което води до
епидемично разпространение с непосредствена опасност за живота и здравето на
гражданите, предотвратяването и преодоляването на което изисква извършване на
повече от обичайните дейности по защита и опазване живота и здравето на
гражданите.
Както сочи и КС /Решение № 10 от 23.07.2020 г. на КС по к. д. № 7/2020г./, „ чл.
8
4, ал. 2 от Основния закон Република България гарантира живота, а според чл. 52, ал. 3
от него държавата е длъжна да закриля здравето на гражданите. Това изисква от нея
изпълнение на позитивни задължения за защита на хората срещу смъртоносни
заболявания и произтичащите от тях страдания, както и осигуряването на адекватно
ниво на медицинска помощ. То е закрепено и в чл. 11 от Европейската социална харта
/ревизирана/, според който държавите трябва да демонстрират способността си да се
справят с инфекциозните заболявания чрез механизми за докладване и уведомяване за
болести и като вземат всички необходими извънредни мерки в случаи на епидемии.
Целите за закрила на живота и здравето, посочени в чл. 63 ЗЗ, даващи основание за
обявяване на извънредна епидемична обстановка, предполагат предприемане на
действия от изпълнителната власт на високо равнище на закрила. Предвид
специфичния обект на тази закрила – живота и здравето на гражданите, конкретните
мерки за нейното осигуряване следва да се основават на научни факти и всяко ново
тяхно последващо развитие /…/ Пропорционалността /забраната за прекомерност/ е
изискване на принципа на правовата държава. Според това изискване ограничаването
на правата е съразмерно средство за постигане на определена цел, когато не се
надхвърля степента на допустимото му ограничение, съизмерено със значимостта на
защитавания интерес, и когато няма необосновано спрямо защитата на други
конституционни ценности разширяване на основанията за допускане на ограничения
на правата на гражданите. Степента, в която е допустимо ограничаването на правото, е
в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на
конституционна закрила дотолкова, че да позволява изключение /Решение № 7 от 1996
г. по к. д. № 1/1996 г./. По естеството си преценката за пропорционалност е винаги
конкретна. Във всеки отделен случай съотношението може да бъде различно и не може
да бъде дефинирано по пътя на абстрактното тълкуване. Задължително е обаче
съобразно принципа на пропорционалност това ограничение да е съразмерно на
преследваната цел, а не да надхвърля необходимото за нейното постигане /Решение №
12 от 1997 г. по к. д. № 6/1997 г., Решение № 14 от 2014 г. по к. д. № 12/2014 г./.
Конституционния съд е имал възможност да изясни някои от съществените въпроси,
които възникват в практиката, а и в конституционноправната доктрина, във връзка с
балансирането на влизащите в конфликт основни права. В Решение № 8 от 2019 г. по к.
д. № 4/2019 г. съдът приема, че: „По естеството си балансирането е дейност по анализ
и оценка, която се извършва случай по случай и се утвърждава като подход на
съдилищата, които са точният форум за разрешаване на колизия между правата. Това
не е дейност по организиране на правила за разрешаване на бъдещи конкретни случаи
на напрежение между основните права, подходящи да бъдат универсално прилагани с
оглед на една твърда йерархия на интереси и принципи. При балансирането се дава
превес на интереси при конкретни обстоятелства и съдебни изисквания, поради което
не се установяват сигурни и постоянни правила, а точно обратното – те подлежат на
9
промяна." Конституционният съд подчертава, че не би могло отнапред да бъде
определено с какви темпове ще се развива една заразна болест, нито доколко ефикасни
ще са средствата на медицината за нейното противодействие.“
Държавите имат общо задължение съгласно Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи /Конвенцията или ЕКПЧ/ да предприемат адекватни
мерки за защита на населението от разпространение на COVID-19. Член 2 от ЕКПЧ
уреждащ правото на живот е една от най- фундаменталните разпоредби на
Конвенцията. Това право е неотменимо. Член 2 ЕКПЧ задължава държавите да
установят законодателна рамка и да прилагат регулаторни рамки за опазване на
живота. Регулаторните задължения по член 2 изискват правителствата да прилагат
регулаторни рамки, за да се гарантира въвеждането и спазването на подходящи насоки
и процедури за здравословни и безопасни условия, за да се предотврати
разпространението на COVID-19. Тези насоки могат да съдържат съвети за осигуряване
на социално дистанциране, да изискват поставянето на разделителни предпазни
прегради, там където хората са в непосредствена близост или да направят
задължително носенето на лицеви маски на определени места. Като алтернативна
възможност в зависимост от равнището на риск може да счете за необходимо местата,
където хората са в непосредствена близост да се затворят или да се ограничи достъпа
до тях, ако не може да се организира оставането им отворени, без да представляват
заплаха за човешкия живот.
Нито едно от изложените от жалбоподателя обстоятелства не обусловят извод,
че спрямо него мярката е била непропорционална. Според съда всяко физическо лице,
без да е необходимо да полага прекомерни усилия, е могло да си осигури еднократни
или маски за многократна употреба. Същевременно жалбоподателят не твърди да
страда от увреждане, което не му е позволявало да носи маска.
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 9 от Закона за здравето държавните и
общинските органи създават необходимите условия за изпълнение на мерките по ал. 4
и 7, като средствата за осъществяването им се осигуряват от държавния бюджет,
съответно от общинските бюджети, но не и персонално осигуряване на маски. В случая
българските здравни власти са следвали препоръките, огласени в съобщенията от
Европейския център за превенция и контрол на заболяванията. Носенето на маски е
определено от центъра като една от най- ефективните мерки срещу Ковид-19 след
ваксинацията.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че мерките, заложени в оспорваната
част на заповедта на МЗ /т.7 и т.8/ са в противоречие със Закона за ограничаване
носенето на облекло, прикриващо или скриващо лицето. Законодателят изрично в чл.3
от същия закон е изключил от приложеното поле в следните случаи: 1. ако носенето на
облеклото се налага: а) по здравословни причини; б) от характера на упражняваната
10
професия; в) в рамките на спортни, културни, образователни или други подобни
прояви, когато се носи от участниците в тях и е с временен характер; 2. в молитвените
домове на регистрираните вероизповедания; 3. когато със закон е установено друго.
Предвид това и доколкото носенето на предпазни мерки е по здравословни причини, не
е налице твърдяното от жалбоподателя нарушение. / В този смисъл – Решение на
Административен съд – София- град по адм.дело № 3896/21 г./
Съдът намира и че извършеното нарушение не следва да се квалифицира като
маловажен случай по смисъла на чл. 28 ЗАНН. В ЗАНН не е предвиден критерий за
маловажен случай на административно нарушение, като при решаване на този въпрос
във всеки конкретен случай следва да се изхожда от цялата съвкупност на смекчаващи
и отегчаващи вината обстоятелства на конкретното деяние, стойността и вида на
вредата, кръга и естеството на засегнатите интереси, времетраенето на нарушението,
значимостта на конкретно увредените обществени отношения. Преценката за
"маловажност" на нарушението подлежи на съдебен контрол, тъй като е свързана с
правилното приложение на материалния закон и е в правомощията на съда при
извършване на служебна проверка на обжалваното НП. В случая лицето е нарушило
въведени противоепидемични мерки, целящи да предотвратят масово заболяване.
Обект на увреждане или засягане от нарушението са обществените отношения,
свързани с живота и здравето на гражданите. Обстоятелството, че въззивникът не
съобразява поведението си с тежката пандемична обстановка и застрашава собствения
си живот и този на другите граждани не обосновава маловажност на нарушението.
Като аргумент в посочения смисъл следва да се съобрази и отказът на въззивника да
отстрани нарушението след отправената покана от надлежните служители в този
смисъл. Не се установява да са били и налице обективни причини за несъобразяване на
поведението на наказаното лице с въведените за всички граждани на територията на
страната мерки.
В настоящия случай наложеното наказание е съобразено със законовия
минимум, тежестта на нарушението и неговата специфика. Същото е определено в
рамките на закона, предвидени за извършеното нарушение, и е съобразено с целите на
индивидуалната и генералната превенция, закрепени от законодателя в чл. 12 от ЗАНН.
Доколкото санкцията е определена в минималния размер, съдът намира, че не следва
да се произнася по въпроса за индивидуализацията й.
С оглед на изложените съображения, съдът намира, че обжалваното НП следва
да бъде потвърдено като законосъобразно и обосновано.
С оглед направеното искане от процесуалния представител на въззиваемата
страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът установи от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 63 ал.3 от ЗАНН в съдебните производства по
11
обжалване на издадени НП пред районния съд страните имат право на присъждане на
разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Разпоредбата на чл. 63
ал.4 от ЗАНН предвижда, че в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за
правната помощ.
Съгласно чл.37, ал.1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и
количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет
по предложение на НБПП. Като взе предвид, че производството по делото не
представлява фактическа и правна сложност и процесуалният представител не се е
явил в съдебните заседания намира, че на юрисконсулта следва да бъде присъдено
възнаграждение в минималния размер, предвиден в нормата на чл.27е от Наредбата, а
именно за сумата от 80 /осемдесет/ лева.
Воден от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА НП № 433а-371/20.12.2021 г. на Директора на ОД на МВР-Варна,
с което на Н. Т. Г. на основание чл. 209а ал.1 от Закона за здравето /ЗЗ/ е наложено
административно наказаниие „Глоба“ в размер на 300 /триста/ лева за нарушение на т.
І.7 от Заповед № РД-01-743/31.08.2021 г. на Министъра на здравеопазването, във вр. с
чл. 63 ал.4 от Закона за здравето.
ОСЪЖДА Н. Т. Г. ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ОД на МВР-Варна сумата от 80
/осемдесет/лева юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 37, ал.1 от ЗПП, вр. чл.
24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му пред Административен съд - Варна.
След влизане в сила на съдебното решение, АНП да се върне на наказващия орган по
компетентност.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12