Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 27.10.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Ели Гигова,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 1756 по описа за
2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20251030 от 13.11.2020
г., постановено по гр.д. № 1880 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 51-ви състав, съдът е признал
за установено на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 от ГПК, че ищцата А.Р.Х.,
не дължи на ответника „С.” ЕАД сумите в размер на 1690,88 лева – задължение по
запис на заповед, ведно със законна лихва от 20.11.2008 г. до окончателното
ѝ изплащане, както и 33,82 лева – неолихвяемо вземане, за които е издаден
изпълнителен лист на 21.11.2008 г. по ч.гр.д. № 831/2008 г. по описа на РС Гоце
Делчев. С крайния съдебен акт ответникът е бил осъден да заплати на адв. Е.С.Й.
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА сумата в размер на 348,00 лева, представляваща
сторени съдебни разноски. На основание чл. 83, ал. 2 от ГПК ответното дружество
е било осъдено да заплати по сметка на СРС сумата в размер на 117,64 лева,
представляваща съдебни разноски.
Решението е било обжалвано от
ответното дружество. В жалбата се твърди, че решението е неправилно,
незаконосъобразно и несъобразено с практиката на ВКС. Неправилно районният съд
бил приел, че предприетите изпълнителни действия по опис на движими вещи, който
не се състоял, довели до перемпиране на изпълнителното производство на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Районният съд бил смесил институтите на
прекъсване на перемпционните срокове и прекъсването на давността, като приел,
че тези действия не прекъсват давността. Това, че едно действие не може да
прекъсне давността, не означавало, че не прекъсвало 2-годишния срок по чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК. Били подадени молби от взисквателя за извършване на
изпълнителни действия, които по една или друга причина не били осъществени,
които последиците не трябвало да остават в тежест на взискателя. В разпоредбата
на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК бил употребен израза „не са поискани
изпълнителни действия” – следователно дали наистина са се осъществили било без
значение. Вземането, за което имало издадена влязла в сила заповед, се ползвало
със сила на пресъдено нещо. В случая вземането се погасявало с общата давност.
Твърди се, че давността в случая би могла да започне да тече след постановяване
на ТР 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС на 26.06.2015 г., тъй като изпълнителното дело
било висящо. Оттам давността би изтичала на 26.06.2020 г. Следвало да се вземе
предвид, че по време на извънредното положение давността била спряла да тече и
реално давността изтичала на 26.09.2020 г. Направено е искане за отмяна на
постановеното решение и отхвърляне на исковата претенция. Направено е искане за
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното
производство. Правилно СРС бил приел, че давността била прекъсната на
29.04.2009 г. с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, а
след това не били предприемани надлежни изпълнителни действия, годни да
прекъснат давността. Представената молба за опис на движими вещи била без
отбелязване върху нея и не можело да се установи датата на подаването ѝ. Последващата молба от 20.01.2012 г. за
извършената цесия не била съобщена на длъжницата и за конституирането на новия
взисквател. В период по-дълъг от 2 години не било поисквано извършването
на изпълнителни действия и на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК
изпълнителният процес бил прекратен и следователно вземането, предмет на
изпълнителния лист, било прекратено по давност. Обстоятелството дали по
изпълнителното дело били извършвани изпълнителни действия след прекратяването
било без значение, тъй като към момента на извършването им изпълнителният
процес бил прекратен. Направено е искане за потвърждаване на обжалваното
решение и осъждане на въззивника на основание чл. 38, вр. чл. 36 от ЗА да
заплати адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание въззивникът
е бил представляван от упълномощен адвокат. На етап ход по същество частично са
били преповторени доводите в жалбата. Посочено е, че погасителната давност не
била изтекла към момента на приключване на съдебното дирене пред първостепенния
или въззивния съд, доколкото давност не била текла до 26.06.2015 г., а
тълкувателното решение нямало обратно действие. Заявена е отново претенцията за
присъждане на разноски. Процесуалният представител е възразил срещу
доказаността на претенцията за разноски на насрещната страна, като е било
отбелязано, че не е представен и списък на същите.
В открито съдебно заседание въззиваемата
страна, редовно призована, не се е явила лично и не е била представлявана.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
По делото е било обявено за безспорно,
че в полза на „И.А.М.” АД е бил издаден срещу ищцата А.Р.Х. изпълнителен лист
по ч.гр.д. № 831/2008 г. по описа на РС-Гоце Делчев и въз основа на него е било
образувано изпълнително дело № 20097960400152 по описа на ЧСИ Ш.Д..
По делото е било представено Решение №
758 от 27.02.2019 г., постановено по гр.д. № 168 по описа за 2019 г. на Районен
съд – Гоце Делчев, видно от което е била постановена промяна на името на ищцата
от А.Р.Х.в А.Р.Х..
В приобщените по делото писмени
материали е и посоченото частно гражданско дело. Видно от същото преди
издаването на изпълнителен лист е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 20.11.2008 г. за
процесните суми.
По делото е приложено в заверено копие и
изпълнително дело № 20097960400152 по описа на ЧСИ Ш.Д., образувано на
27.03.2009 г. по молба на „И.А.М.” АД въз основа на издадения изпълнителен лист
от 21.11.2008 г. В молбата е било поискано извършване на опис и публична продан
на движимите и недвижими вещи на длъжника. На 06.04.2009 г. на ищцата, в
качеството ѝ на длъжник в изпълнителното производство, е била връчена
покана за доброволно изпълнение. По делото няма данни в срока по 414, ал. 2 от
ГПК (в актуалната към тогавашния момент редакцията на ДВ, бр. 59 от 2007 г., в
сила от 1.03.2008 г.) заповедта по чл. 417 от ГПК да е била обжалвана.
На 08.05.2009 г. е било получено запорно
съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата от
работодателя ѝ „Х.” ЕООД. С уведомително писмо с вх. № 03825/18.05.2009
г. „Х.” ЕООД е информирала съдебния изпълнител, че към момента ищцата-длъжник е
в период на майчинство.
С постановление от 11.11.2009 г. съдебният
изпълнител е насрочил опис на движимите вещи на длъжника за 23.11.2009 г.,
който не е бил реализиран. Впоследствие с постановление от 22.12.2009 г. е бил
насрочен нов опис за 27.01.2010 г. В протокол за опис на движими вещи от
27.01.2010 г. е било констатирано, че длъжникът не живее на адрес и насроченият
опис не е бил проведен.
С молба без дата „И.А.М.” АД е поискало
опис на движимите вещи на длъжника.
С молба с вх. № 01135/20.01.2012 г. от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА” ООД съдебният изпълнител е бил сезиран с
искане за конституиране на молителя като взискател на мястото на досегашния
такъв „И.А.М.” АД поради извършена цесия. С постановление от 20.01.2012 г. това
е било сторено.
С постановление от 21.06.2013 г. е бил
насрочен опис на движимите вещи на ищцата за 17.07.2013 г., отложен с протокол
от 17.07.2013 г. поради нередовно уведомяване на страните.
С постановление от 14.04.2014 г. е бил насрочен
опис на движимите вещи на длъжника за 14.05.2014 г., който не е бил проведен.
С молба с вх. № 12242/04.05.2015 г.
взискателят е поискал насрочването на опис на движимите вещи на длъжника. С
постановление от същата дата съдебният изпълнител е насрочил такъв за
16.06.2015 г. С протокол за опис на движимо имущество от 16.06.2015 г.
съдебният изпълнител е констатирал нередовността по уведомяването на длъжника и
е отсрочил описа.
С молба с вх. № 17232/29.06.2015 г. е
било поискано от взискателя извършването на справка за налични банкови сметки
на длъжника и налагане на запор. На 28.09.2015 г. е бил наложен запор на
банковата сметка на ищцата в „Банка ДСК” АД.
С молба с вх. № 36197/25.10.2017 г. от
ищцата – длъжник в изпълнителното производство, същата е уведомила съдебния
изпълнител, че прави извънсъдебни плащания към кредитора.
С молба с вх. № 09550/14.03.2018 г.
взискателят е поискал справка за банковите сметки на длъжника и налагането на
запори върху тях. На 22.03.2018 г. е бил наложен запор на банковата сметка на
ищцата в „ЦКБ” АД и „СИБАНК” АД. С писмо с вх. № 11893/29.03.2018 г. „ЦКБ” АД е
информирала съдебния изпълнител, че в банковите сметки ищцата получава преводи
от семейни помощи за деца, социални помощи, пенсии, съдебно присъдена издръжка
за деца, като сметките са блокирани до пълния размер на дължимата сума,
посочена в запорното съобщение.
С уведомление с вх. № 23434/09.07.2018
г. „АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД е уведомила съдебния изпълнител за
прехвърляне на вземането на „С.Г.Г.” ООД. С молба с вх. № 13540/27.05.2019 г.
ответното дружество (сега с правноорганизационна форма „ЕАД“) е поискало да
бъде конституиран като взискател предвид извършената цесия. С постановление от
27.05.2019 г. новият взискател е бил конституиран на мястото на досегашния -
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД.
С молба с вх. № 21694/23.08.2019 г. от
взискателя е било поискано налагане на запор и възбрана. На 25.10.2019 г. е бил
наложен запор върху банковата сметка на ищцата в „Общинска банка” АД.
На 19.11.2019 г. ищцата е подала
възражение срещу действията на съдебния изпълнител във връзка с наложените
запори, видно от съдържанието на което е посочила, че на 04.11.2019 г. е
получила съобщение за извършената цесия на вземането от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД на ответното дружество.
С постановление от 25.03.2020 г. е било
прекратено изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С няколко последователни съобщения от
2020 г. „Банка ДСК” АД, „ЦКБ” АД, „ОББ” АД и „Общинска банка” АД са били
уведомени за вдигане на наложените запори.
С оглед приетите фактически положения
въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо.
Във въззивната жалба е инвокирано
възражение касатено срока на приложимата погасителна давност. Контролираният
съд е възприел, че процесните вземания се погасяват с изтичането на
тригодишната давност, с които изводи настоящият съдебен състав не се съгласява.
Въззивният съд счита за правилно, че вземането за всички суми в заповедта по
чл. 410 и 417 от ГПК, независимо от вида им, се погасяват с петгодишна давност.
Нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е
винаги 5 години, т.е.
без значение от вида и характера на вземането. Макар и да не е налице изрична
правна норма в този смисъл, при влязла в сила заповед (какъвто е настоящия
случай), се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл. 424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства (Определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО). Следователно от влизане в сила на заповедта за
изпълнение започва да тече нова погасителна давност, като нейният срок е 5
години. Отделно от това следва да се отбележи, че
съгласно разпоредбите на процесуалния закон, ако не е подадено възражение
или същото бъде оттеглено, заявителят няма правен интерес да установи вземането
си по съдебен ред, като влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна
сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист. Лишено от логика би била
постановката кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по чл.
422 от ГПК, да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено
вземане. В разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД в действителност са
посочени само вземанията, установени „със съдебно решение“, но няма основание
това правило да не се приложи и за вземанията, за които има влязла в сила
заповед за изпълнение. Исторически уредбата в чл. 117, ал. 2 от ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК (2008 г.),
поради което и с оглед чл. 416 от ГПК нормата трябва да се тълкува
разширително.
Следователно след изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение,
последната влиза в сила и се е получил крайният ефект на окончателно разрешен
правен спор относно съществуването на вземанията, обективирани в нея. От
изпълнителното производство се установява, че на ищцата – длъжник е била
връчена на 06.04.2009 г. покана за доброволно изпълнение, от което е започнал
да тече двуседмичният срок за възражение. Видно от данните по делото, същият е
изтекъл на 20.04.2009 г., като в срока до тази дата не е постъпило възражение,
поради което заповедта е влязла в сила на 21.04.2009 г., при което е започнала
да тече нова 5-годишна давност.
Съдебната практика на ВКС по конкретни
дела, свързани със спирането на погасителната давност в изпълнителни
производства, образувани преди постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.
д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС (каквото е и процесното), е
противоречива. Според едни състави новото тълкуване има обратно действие, тоест
погасителната давност не се спира от факта на самото образуване на
изпълнителното дело (така решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г.
по описа на ВКС, IV г. о., решение № 45/30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г.
по описа на ВКС, IV г. о. и др.). Според други състави новото тълкуване има
действие занапред, тоест погасителната давност е спряла да тече по образуваните
изпълнителни производства до влизането в сила на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.
д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС (така решение № 170/17.09.2018 г. по
гр. д. № 2382/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 51/21.02.2019 г. по гр.
д. № 2917/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др.). Във връзка с тази
противоречива съдебна е образувано тълкувателно дело № 3 по описа на ОСГТК на
ВКС за 2020 г., по което към настоящия момент няма постановено тълкувателно
решение. В разглеждания случай обаче, е без значение кое от становищата ще бъде
застъпено предвид обстоятелствата, че както до 26.06.2015 г., така и след това,
са били искани и извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат
давността.
Съгласно разясненията по т. 10 от ТР №
2/26.06.15 г. по т. д. № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника и др. Прекъсва давността по смисъла на чл. 116, б.
„в” от ЗЗД предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ независимо дали е поискан от взискателя или е
предприет по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ: насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ
и т. н.
В този смисъл с получаване на 08.05.2009
г. на запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
ищцата от работодателя ѝ „Х.” ЕООД, запорът се счита за наложен и е
прекъснал давността.
Насроченият с постановление от
11.11.2009 г. опис на движимите вещи на длъжника, доколкото така и не е бил
проведен, не е бил годен да прекъсне давността. Безспорно, посочените в
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, са неизчерпателно и
примерно изброени. Насрочването на опис на движими вещи на длъжника не
представлява изграждащо изпълнителния способ „изпълнение върху движими вещи на
длъжника” действие или такова, насочено пряко към имуществената сфера на
длъжника, а е техническа дейност от страна на ЧСИ по подготовка на извършване
на същинското изпълнително действие в рамките на изпълнителния способ, поради
което не е от естество да прекъсне давността. Такова изпълнително действие,
прекъсващо давността, би било извършването на описа (арг. и от чл. 450,
ал. 1 от ГПК), но в изпълнителното дело няма данни такъв да е бил извършен.
Правилни са мотивите на районния съд
касателно прекъсването на давността с молба без дата, подадена от „И.А.М.” АД,
с която е било поискано извършването опис на движимите вещи на длъжника.
Въззивният съд изцяло се съгласява с изводите на съда относно възприетата дата за
депозирането ѝ -19.01.2012 г., на която най-късно е могла да бъде
подадена същата, предвид сезирането на съдебния изпълнител с молба с вх. №
01135/20.01.2012 г. от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА” ООД с искане за
конституиране на молителя като взискател на мястото на досегашния такъв „И.А.М.”
АД. По делото няма данни да е било предприето някакво изпълнително действие, но
такова е било поискано от взискателя. Молбата съдържа искане за прилагане на
изпълнителен способ, а съгласно постановките на т. 10 от Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ, вкл. възлагането по чл. 18 от ЗЧСИ,
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да приложи
изпълнителния способ, съответно да определи такъв при възлагане).
На 28.09.2015 г. е бил наложен запор на
банковата сметка на ищцата в „Банка ДСК” АД, с което давността е била
прекъсната отново. С молба с вх. № 36197/25.10.2017 г. от ищцата, същата е
уведомила съдебния изпълнител, че прави извънсъдебни плащания към кредитора,
което въззивният съд счита, че ищцата е направила признание на вземанията по
процесния изпълнителен лист. С това действие е била прекъсната давността и е
започнала да тече нова 5-годишна давност. Впоследствие, на 22.03.2018 г. и
25.10.2019 г., са били наложени запори върху банковите сметки на ищцата, с
което давността е била прекъсната отново и е започнал да тече нов 5-годишен
давностен срок. Видно от това същият не е бил изтекъл към момента на подаване
на исковата молба (15.01.2020 г.) или приключване на устните състезания пред
двете съдебни инстанции.
Противно на възприетото от районния съд,
настоящият съдебен състав счита, че въпреки настъпилата перемпция в
изпълнителното производство, съдебният изпълнител не може да откаже
извършването на изпълнителния способ - той дължи подчинение на намиращия се у
него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече
перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново, отделно
изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на
свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело (в този смисъл-Решение № 37/24.02.2021 г., гр. д. №
1747/20 г., ВКС, IV ГО; Решение № 3/04.02.2022 г., гр. д. № 1722/21 г., IV
ГО; Решение № 93/17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г., IV ГО; Решение
№ 127/12.07.2022 г., гр. д. № 2884/21 г., III ГО; Определение № 248/21 г., гр.
д. № 3647/20 г., IV ГО).
Несъстоятелно е твърдението в отговора
на въззивната жалба, че ищцата не била уведомена за извършената цесия между „И.А.М.”
АД и „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА” ООД, доколкото ищцата с молба с вх. №
36197/25.10.2017 г. е уведомила съдебния изпълнител, че прави извънсъдебни
плащания към кредитора, а във възражение от 19.11.2019 г. се е позовала на
уведомяването си. Като възражение същото се явява преклудирано.
С оглед гореизложеното следва да се
приеме, че искът е неоснователен, тъй като процесните вземания не се явяват
погасени по давност. Решението на районния съд се явява неправилно, поради
което следва изцяло да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
При този изход от спора на въззиваемата
страна се полагат разноски за двете съдебни инстанции. Пред районния съд е бил
претендиран адвокатски хонорар в размер на 360,00 лева. Пред въззивния съд е
претендиран адвокатски хонорар в размер на 400,00 лева и държавна такса в размер
на 34,49 лева. Въззиваемата-ищец е направила възражение за прекомерност и пред
двете инстанции. Съдът констатира, че ответникът и пред двете съдебни инстанции
е бил представляван от упълномощен адвокат. Пред районния съд обаче не е бил
представен договор, в който да са били уговорени размерът и заплащането на
претендирания хонорар, а и отделно от това – доказателства, че същият е бил
заплатен. Съобразно постановките на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на
ВКС в настоящия случай следва да се приеме, че не е било доказано уговарянето и
заплащането на претендирания адвокатски хонорар, поради което претенцията не
следва да бъде уважавана. Не така стоят нещата с претенцията за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. На л. 6 от
делото се намира договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че
хонорарът в размер на 400,00 лева е бил платен в брой, поради което и съгласно
разясненията в т. 1 от горепосоченото тълкувателно решение следва да се приеме,
че договорът служи за разписка за платения хонорар. Предвид фактическата и
правна сложност на делото, непровеждането на съдебно следствие пред настоящата
инстанция и с оглед на обстоятелството, че по делото е било проведено само едно
открито съдебно заседание, въззивният съд счита, че възражението за
прекомерност следва да се уважи, като въззиваемата страна следва да бъде
осъдена да заплати на въззивника сумата в размер на 350,73 лева (чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20251030 от 13.11.2020
г., постановено по гр.д. № 1880 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 51-ви състав, в цялост, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Р.Х., ЕГН **********,
със съдебен адрес:***. Г.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** , за признаване за
установено на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 от ГПК, че А.Р.Х., ЕГН **********,
не дължи на „С.” ЕАД, ЕИК ********, сумите в размер на 1690,88 лева –
задължение по запис на заповед, ведно със законна лихва от 20.11.2008 г. до
окончателното ѝ изплащане, както и 33,82 лева – неолихвяемо вземане, за
които е издаден изпълнителен лист на 21.11.2008 г. по ч.гр.д. № 831/2008 г. по
описа на РС Гоце Делчев.
ОСЪЖДА А.Р.Х., ЕГН **********, със
съдебен адрес:***, да заплати на „С.Г. Г.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:*** ,
и съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 350,73
(триста и петдесет лева и седемдесет и три стотинки), представляваща адвокатски
хонорар за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.