РЕШЕНИЕ
№ 1041
гр. Варна, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV А СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Бойко Ал. Мачорски
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от мл.с. Бойко Ал. Мачорски Въззивно
гражданско дело № 20253100501600 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава ХХ ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 453**/21.05.2025 г. по описа на
ВРС на И. И. М., ЕГН **********, подадена чрез процесуален представител,
срещу осъдителната част на решение № ************ г., постановено по ГД
№ ******** г. по описа на ВРС, с което частично е уважен предявеният от С.
З. А., ЕГН **********, иск по чл. 31, ал. 2 ЗС срещу И. И. М., ЕГН
**********, за заплащане на суми в размер, както следва:
2092,50 лева, представляваща обезщетение за лишаване от възможността
й да ползва съсобствените ½ ид. ч. от ½ ид. ч. от поземлен имот с
идентификатор ************, находящ се в гр. В., ул. „Д.И.", № 12,
целият с площ от 481 кв. м., за периода от 15.07.2019 г. до 15.07.2024 г.;
5883,50 лева, представляваща обезщетение за лишаване от възможността
й да ползва съсобствените й ½ ид. ч. от гараж с идентификатор
************.4, находящ се в гр. В., ул. „Д.И.", № 12, целият с площ от
** кв. м., за периода от 15.07.2019 г. до 15.07.2024 г.,
ведно със законната лихва върху сумите от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 15.07.2024 г., до окончателното изплащане на
задълженията.
В жалбата са наведени оплаквания, че решението в осъдителната му част
1
е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на
процесуалните правила и материалния закон, както и поради необоснованост.
Твърди се, че в първоинстанционното решение не е обсъдено възражението на
въззивника, че той е единствен собственик на процесните имоти, не са
анализирани събраните гласни доказателства, както и не са формирани изводи
относно основателността на възражението.
Посочено е, че страните са придобили в режим на СИО ½ ид. ч. от
дворно място, цялото с площ 485 кв. м., ведно с построения в парцела гараж,
описани по – горе. След прекратяване на брака страните останали
съсобственици на имота в условията на обикновена (дялова) съсобственост,
като той бил предоставен за ползване на въззиваемата до 2011 г., когато тя го
напуснала и в него се настанил въззивникът. Поддържа, че доказателство в
тази насока е нотариална покана на въззиваемата до въззивника от 18.09.2012
г. за заплащане на наем за ползването на съсобствените имоти. Анализира
събраните гласни доказателства, като твърди, че от тях се установявало, че
въззивникът е влязъл във владение на процесните имоти през 2011 г., като
отблъснал на два пъти опити на въззиваемата за претенции към тях. Намира,
че началният момент на демонстриране на своене върху целия имот е започнал
да тече от 01.11.2012 г. До датата на подаване на исковата молба имало още
едно демонстриране на претенции за собственост върху целия имот, като през
2016 г. въззивникът изгонил въззиваемата от имота.
Поддържа, че в периода 01.11.2012 г. до **.07.2024 г. от страна на
въззивника са предприети действия, изразили се в манифестиране пред
въззиваемата на намерението да владее имотите за себе си.
Моли за отмяна на първоинстанционното решение, отхвърляне на
исковата претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, както и въззивникът да бъде признат за
собственик на основание покупка и давностно владение на процесните имоти.
След указание на ВРС въззивникът е подал молба с вх. № 49995/05.06.2025 г.,
в която е уточнил искането си, като е формулиран петитум, съобразно който
обжалва първоинстанционното решение в частта, с която въззивникът е
осъден по исковата претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на въззиваемата
сумите, описани по – горе, представляващи обезщетение за лишаване от
възможността й да ползва процесните имоти, като моли същото да бъде
отменено и исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира
сторените в двете инстанции разноски.
Постъпил е в срок писмен отговор с вх. № ******** г. от въззиваемата,
подаден чрез процесуалния й представител, с който оспорва въззивната жалба.
Намира оплакванията, изложени в нея, за неоснователни. Посочва, че
наведеното от въззивника твърдение, че по съдебно решение имотът е бил
определен за ползване на С. А. до 2011 г., когато тя го напуснала и в него се е
настанил ответникът, е ново, поради което същото е преклудирано, а освен
това и невярно, тъй като касае етаж от жилищната сграда, построена върху
дворното място. Поддържа, че нотариалната покана от 18.09.2012 г. е
доказателство единствено за това, че въззивникът я е бил лишил от ползване,
но не съдържа данни за намерението му за своене. Въззиваемата твърди, че не
е отстранена от владението на процесните имоти. Намира, че по делото не са
2
събрани доказателства, съгласно които да може да бъде установено, че
въззивникът е започнал да свои идеалните части от гаража и дворното място,
както и за демонстрирането на това пред въззиваемата.
Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, както и за
присъждане на сторените разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд процесуалният
представител на въззивника моли за отмяна на първоинстанционното решение
и след като съда приеме, че доверителят му е едноличен собственик на имота,
съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира сторените разноски пред двете инстанции.
Приета и приобщена към материалите по делото е молба с вх. №
27558/29.09.2025 г. от процесуалния представител на въззиваемата, в която е
отправено искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендират се сторените разноски, за които е представен списък по чл. 80
ГПК, както и са приложени договор за правна защита и съдействие и
пълномощно.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
становищата на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
От удостоверение за граждански брак № ******, издадено на *********
г., се установява, че между И. И. М. и С. З. А. е сключен граждански брак от
същата дата.
От нотариален акт за продажба на недвижим имот от 10.03.2000 г., № **,
том I, рег. № ***, дело № ****** г. по описа на нотариус Г.И., район на
действие ВРС, рег. № *** на НК, И. М. Т. и съпругата му Т. И.а Т.а продали на
И. И. М. ½ ид. част от дворно място, цялото с площ от 485 кв. м.,
представляващо парцел ********, находящ се в квартал ** – а по
регулационния план на *** (двадесет и трети) подрайон на гр. В., Община В.,
Област В., ул. „Д.-И.“ № 12 при граници на целия имот: парцел ****** – a,
парцел *** ***** – а и ул. „Д.И.“, заедно с построения в парцела гараж.
От удостоверение по ГД № ******** г., издадено от ВРС, се установява,
че с решение от 17.07.2009 г. е прекратен бракът между С. М.а и И. М.,
сключен на ********* г., поради настъпило дълбоко и непоправимо
разстройство на брака. Постановено е след развода жената да носи фамилно
име А.. Решението в частта относно прекратяването на брака и ползването на
фамилното име е влязло в законна сила на 08.08.2009 г., а в частта относно
вината и ползването на семейното жилище – 08.02.2010 г.
От нотариална покана с рег. № ************** г., том: 2, акт: *** на
помощник – нотариус по заместване А. Т.а при нотариус О.Ш., с район на
действие ВРС, рег. № **7 на НК, се установява, че И. М. и бил поканен от С.
А. да заплаща сума в общ размер от 130 лв. всеки месец за гореописаните
дворно място и гараж, от които 50 лв. за дворното място и 80 лв. за гаража,
която сума представлява обезщетение за ползите, от които е лишена, предвид
неползването на имотите, считано от деня на получаване на поканата. На
08.10.2012 г. е удостоверено връчването на екземпляр от нотариалната покана
на адресата.
3
От заключението на изготвената СОЕ се установява, че пазарният наем
на ПИ с ид. № ************ за периода от 15.07.2019 г. до 15.07.2024 г. е в
размер на 8370 лв. (за ½ ид. ч. от имота – 4185 лв., респективно за частта,
претендирана от ищеца (¼ ид. ч.), е в размер на 2092.50 лв.)
По делото е изслушано и прието заключение по допълнителна задача на
СОЕ, съгласно което пазарният наем за гараж с ид. № ************.4,
находящ се в процесния поземлен имот, за периода от 15.07.2019 г. до
15.07.2024 г. е в размер на 11 767 лв., респективно за частта, претендирана от
ищеца (½ ид. ч.), е в размер на 5883.50 лв.
От показанията на св. Л. се установява, че познава страните от години.
Живее на съседна улица. Посочва, че И. М. ползва имота, който се намира на
ул. „Д.И.“ № 12. Там живее с друга жена. Имотът е бил на майка му и баща му.
Твърди, че С. А. винаги се е интересувала от процесния имот. Излага, че А.
никога не е правила опити да влиза в имота. След като се като А. и М. се
разделили, той се върнал в имота, като бил допуснат от майка му и баща му.
Знае от А., че е поискала обезщетение от М. за ползването на имота.
От показанията на св. К. се установява, че познава С. А. от 2015 г. Знае,
че А. има част от дворно място и гараж на ул. „Д.И.“ №12. От А. знае, че е
поискала обезщетение за ползването на имота, като е изпратила писмен
документ на М.. Няма впечатление тя да се е дезинтересирала от имота. От А.
знае, че не е ходила в имота, защото бившият й съпруг има друга жена.
Обезщетението го искала, за да подпомага децата си. Не знае М. да е заявявал
на А., че тя няма права върху имота и че той го счита само за негова
собственост.
От показанията на св. К. се установява, че е братовчедка на М., както и
че познава страните. Посочва, че от 2011 г. М. живее на първия етаж от къща,
разположена в процесния имот, както и че съжителства с друга жена в него.
Дворът се ползвал от М. и негов съдружник, като всеки от тях притежавал по
½ от него. Съдружникът му има два гаража, а М. – един. При паркиране на
колата в двора покрай нея оставали само пътеки за преминаване. М. и новата
му жена имат два автомобила, единият от които паркират в двора, а другия –
оставят на улицата. В гаража е невъзможно, защото е пълен със строителни
материали. Посочва, че А. е напуснала къщата през месец ноември на 2011 г.
След напускането на А. гаражът бил разбит, всичко било изчезнало, като
предполага, че това е било дело на А. и нейния баща. Доколкото знае, А. е
правила опити да влезе в имота. Единият опит бил през 2016 г., когато
починал бащата на М. и когато тя дошла, М. я изгонил и й казал, че там няма
работа и че това е негов имот. Изгонил я от къщата.
От показанията на св. В. се установява, че е съсед на М. и е израснал с
него. Видял за пръв път А. откакто се разделили с М., когато баща му на М.
починал. А. напуснала имота през 2011 или 2012 г. Твърди, че М. ползва
половината от дворното място, както и гараж. На погребението на бащата на
М. А. дошла в имота, когато М. я изгонил. Това било преди шест – седем
години.
По делото са събрани и други доказателства, които не са необходими за
изясняване на фактическата обстановка.
При така приетата фактическа обстановка съдът намира от правна
4
страна следното:
За основателността на осъдителния иск по чл. 31, ал. 2 ЗС следва
кумулативно да са налице следните материалноправни предпоставки: наличие
на съсобствена вещ; ползване на вещта само от някой от съсобствениците;
писмена покана, отправена от лишения от ползване на вещта до ползващия я
съсобственик. В тежест на ищеца по иска е да установи наличието на горните
предпоставки.
В тежест на ответника е да докаже възражението си, че е манифестирал
промяна на намерението си при ползване на частта от имота на ищеца във
владение на същата, както и че е изтекъл десетгодишен период, в рамките на
който е осъществено владението върху цялата вещ.
В производството пред първоинстанционния съд като безспорно между
страните и ненуждаещо се от доказване е прието, че процесните ½ ид. ч. от
дворно място и гараж, находящи се в гр. В., Община В., Област В., ул. „Д.-И.“
№ 12, са придобити в режим на съпружеска имуществена общност от М. и А.;
съпружеската имуществена общност е прекратена с развод, както и че за
периода от 15.07.2019 г. – 15.07.2024 г. е осъществявана фактическа власт
върху процесните недвижими имоти от М.. Обстоятелствата относно
придобИ.ето на недвижимите имоти по време на брака се потвърждават и от
описаните по – горе нотариален акт за покупко – продажба от 10.03.2000 г.,
както и от удостоверение по ГД № ******** г. по описа на ВРС.
Страните не спорят и по друго обстоятелство – това, че ответникът М. е
бил поканен от А. да заплаща обезщетение. На стр. 2 от въззивната жалба,
подадена от М., той се позовава именно на нотариалната покана от 18.09.2012
г. като аргумент в полза на тезата, че същият е владял процесните имоти.
Основанието, въз основа на което М. и А. са получили фактическата
власт върху съсобствените им недвижими имоти, е едно –покупко – продажба
от 10.03.2000 г. След прекратяването на сключения между тях брак, считано
от 08.08.2009 г., бездяловата съсобственост на процесните недвижими имоти
се е трансформирала в обикновена (дялова) съсобственост при квоти ¼ ид. ч.
за всеки от тях по отношение на дворното място и по ½ ид. ч. за всеки от тях
по отношение на гаража.
Всеки от съсобствениците, когато те придобиват на едно и също
основание, се явява владелец на собствените си ид. ч. и държател на чуждите
ид. ч. на съответната вещ. Завладяването на идеалните части на останалите
съсобственици и промяната в намерението трябва да се манифестира пред тях,
освен ако това е обективно невъзможно - липса на данни за това в регистрите
на населението или когато невладеещият съсобственик е напуснал пределите
на страната и адресът му е неизвестен, какъвто не е настоящият случай.
Лицето, което се позовава на придобивна давност, трябва да докаже не
само че е ползвало имота, но и че е променило намерението си – завладяло е
чуждите идеални части на другия съсобственик и е манифестирало това свое
намерение пред него чрез извършване на активни действия, които не могат да
се тълкуват по друг начин, освен като отричане на правата на другия
съсобственик.
Доводите в подкрепа на тезата за придобИ.е на процесните недвижими
имоти по давност, изложени от М., защото ги е ползвал, считано от 01.11.2012
5
г., са неоснователни. Ползването на съсобствен недвижим имот само по себе
си не изразява намерение за своене на чуждата идеална част. Липсват данни по
делото М. да е изразил с изрични действия по отношение на А. намерението
си да свои нейните идеални части от недвижимите имоти. Пасивното
поведение на М. след получаване на поканата, изразило се в неплащане на
обезщетението за ползване, не може да се квалифицира като действие,
обективиращо намерение за своене на целите недвижими имоти, съсобствени
между страните по спора. Докато промяната в намерението не бъде изявено по
несъмнен начин, М. не може да противопостави владението си на А..
По искане на ответника в първоинстанционното производство – М., по
делото са разпитани двама свидетели – К. и В.. От показанията на св. К. (която
декларира, че с М. са братовчеди и поради това обстоятелство съдът
преценява нейната възможна заинтересованост предвид разпоредбата на чл.
172 ГПК) единственото, което излага във връзка с възражението на М. за
придобИ.е на недвижимите имоти по давност, е това, че доколкото знае, А. е
правила опити да влезе в имота. Единият опит бил през 2016 г., когато
починал бащата на М. и когато тя дошла, М. я изгонил и й казал, че там няма
работа и че това е негов имот. От показанията й не може да бъде установено
недвусмислено, че М. е манифестирал пред А. намерението си да свои
нейните идеални части от гаража и дворното място, а напротив – свидетелят
посочва, че М. е изгонил А. от къщата, която е построена върху процесното
дворно място. Дори да бъде прието, че през 2016 г. М. за пръв път е
демонстрирал промяната в намерението при ползване пред А., следва да бъде
отчетено обстоятелството, че исковата молба е подадена на 15.07.2024 г. и не е
изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен период на владение.
От показанията на св. В., съсед на М., също не са събрани данни в
подкрепа на възражението за придобИ.е на процесните недвижими имоти по
давност. Единственото, което излага в тази връзка, е това, че от 2011 – 2012 г.
А. е напуснала имота и оттогава М. го ползва. Последно е видял А. на
погребението на бащата на М., когато я изгонил.
От показанията на св. Л. се установява, че М. ползва процесните
недвижими имоти. И св. Л., и св. К. излагат, че А. не се е дезинтересирала от
имотите, съсобствени между страните по спора.
Предвид изложеното по – горе, настоящият състав приема, че
възражението на ответника М. за придобИ.е на процесните имоти по давност е
неоснователно по изложените съображения. По делото не са събрани
доказателства, от които може да бъде направен извод, че същият е
манифестирал намерението си да свои чуждите идеални части от процесните
недвижими вещи, както и не е доказано изтичането на необходимия
десетгодишен период, предвиден в чл. 79, ал. 1 ЗС.
Настоящият състав приема, че е осъществен фактическият състав на чл.
31, ал. 2 ЗС и е основателен предявеният осъдителен иск за обезщетение.
Налице е съсобственост на процесните недвижими имоти при гореописаните
квоти, както и покана от страна на неползващия съсобственик А. по
отношение на ползващия съсобственик М..
По отношение на размера на дължимото обезщетение гореописаните
СОЕ и допълнителна задача към нея дават ясен и обоснован отговор на
6
поставените въпроси. За процесния период дължимият размер на обезщетение
за ползването на ¼ ид. ч. от дворното място М. дължи на А. сума в размер на
2092.50 лв., а за ползването на ½ ид. ч. от гаража – 5883.50 лв., както е
постановено и от първоинстанционния съд. Респективно изводите на
настоящата инстанция и първоинстанционния съд съвпадат и обжалваното
решение в осъдителната част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на спора, на въззиваемата страна – А., се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между А. и адв. З., чийто предмет е
изготвяне на отговор на въззивна жалба и осъществяване на процесуално
представителство пред ВОС по настоящия спор. Сумата по договора е в
размер на 1200 лв., заплатена в брой, видно от отбелязването в него. В срок е
представен и списък на разноските по чл. 80 ГПК, с който се претендира
заплащането на сторените от въззиваемата страна разноски в размер на 1200
лв. Претенцията следва да бъде уважена.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № ************ г., постановено по ГД №
******** г. по описа на ВРС, с което частично е уважен предявеният от С. З.
А., ЕГН **********, срещу И. И. М., ЕГН **********, иск по чл. 31, ал. 2 ЗС
за заплащане на суми в размер, както следва:
2092,50 лева, представляваща обезщетение за лишаване от възможността
й да ползва съсобствените ¼ ид. ч. от поземлен имот с идентификатор
************, находящ се в гр. В., ул. „Д.И.", № 12, целият с площ от 481
кв. м., за периода от 15.07.2019 г. до 15.07.2024 г.;
5883,50 лева, представляваща обезщетение за лишаване от възможността
й да ползва съсобствените й ½ ид. ч. от гараж с идентификатор
************.4, находящ се в гр. В., ул. „Д.И.", № 12, целият с площ от
** кв. м., за периода от 15.07.2019 г. до 15.07.2024 г.
ведно със законната лихва върху сумите от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 15.07.2024 г., до окончателното изплащане на
задълженията.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И. И. М., ЕГН **********, да
заплати на С. З. А., ЕГН **********, сума в размер на 1200 лв. за сторени
разноски пред въззивната инстанция.
Решението не е обжалвано в останалата част.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8