Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година
09.03.2020 Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На петнадесети януари Година 2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 4522 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.“ Е. твърди в
исковата си молба, че по негово заявление била издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, която била връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал.
5 ГПК и за него възникнал правен интерес от предявените искове.
Обстоятелството, въз основа на което била издадена заповедта, бил подписан
договор за стоков кредит № 235722/24.12.2016 г. между Б., като кредитор и
ответницата, като кредитополучател, който бил сключен при спазване на ЗПК.
Съгласно чл. 16 от ОУ кредиторът имал право да прехвърли на трето лице правата
си по договора за кредит. Основанието, на което заявлението и настоящата искова
молба се подавали от ищеца, бил сключен рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 29.9.2017 г. между него и Б. и приложение № 1.1
към него от 09.02.2018 г. По силата им вземането му било прехвърлено изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Съгласно договора за кредит,
кредиторът го отпуснал в размер на 1518.18 лева за закупуване/заплащане на
стоки и/или услуги, които били продавани от Т., както и за сключване чрез Б. на
застраховка. Кредитът следвало да бъде върнат на 30-месечни вноски, включващи
главница и договорна лихва, 29 от които били в размер на 75.66 лева, а
остатъкът 21.53 лева се дължал с последната вноска съгласно погасителен план. Начислената
и непогасена договорна лихва от 07.01.2017 г. до 09.02.2018 г. била 287.25
лева. Ответницата била преустановила плащанията по кредита на 01.08.2017 г., а
съгласно чл. 12.1. от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или
на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем. В
случая предсрочната изискуемост била обявена на 28.02.2018 г. Ответницата
дължала и обезщетение за забава /мораторна лихва/
върху непогасената главница в размер на 44.14 лева, както и законна лихва от
подаване на заявлението до изплащане на дължимите суми. Към датата на подаване
на заявлението и исковата молба дългът й бил в общ размер от 1610.11 лева. Искането
е да се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца
сумата от 1278.72 лева за главница от невърнат кредит по договор за стоков
кредит № 235722/24.12.2016 г., с 287.25 лева договорна лихва от 07.01.2017 г.
до 09.02.2018 г., с 44.14 лева лихва за забава от 01.08.2017 г. до 26.05.2018
г. и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 2921 описа за
Ответницата А. А.А., чрез назначения й особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като
неоснователни, с възражения и доводи, изложени подробно в подадения в срок
отговор и в хода на делото по същество.
Встъпилото трето лице А.
– помагач на страната на ищеца, заема писмено становище, че поддържа исковата
молба, която моли съда да уважи, като от представените с нея писмени
доказателства се доказвало основанието и правния интерес от иска.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните
вземания ищецът е подал на 05.06.2018 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д.
№ 2921/2018 г. на СтРС, по което на 06.06.2018 г. е издадена исканата от него заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, която е връчена на ответницата при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, поради което на 04.09.2018 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК,
ищецът е предявил по делото процесните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени на 05.06.2018 г., когато
е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу
ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 24.12.2016 г., между
Б., като кредитор и ответницата, като кредитополучател, е сключен при общи
условия представения договор за стоков кредит № 235722 (л. 7-11). Последният несъмнено
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК (чл.
9, ал. 1 ЗПК). По силата му Б. предоставила на ответницата стоков кредит
в размер на 1518.18 лева, за закупуване на посочените в договора стоки от Т. и
застраховка, а ответницата се задължила да го върне, заедно с начислените възнаградителни лихви, в срок до 24.06.2019 г., разсрочено,
на 30 равни месечни погасителни вноски, всяка по 75.66 лева и една изравнителна
в размер на 21.53 лева, чиито падежи са посочени в погасителния план,
неразделна част от договора (л. 8-9).
От т. 1 на заключението
на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът
възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с
останалите доказателства, се установява още, че на 24.12.2016 г., Б. е изпълнила
задължението си по този договор и предоставила на същата дата обещания кредит (л.
117). Ответницата е платила за погасяването му осем вноски на
обща стойност 457.51 лева и на 24.07.2017 г. е преустановила плащанията си по
него, каквито не е извършвала след това до приключване на съдебното дирене (т.
2 и 4 ЗСИЕ, л. 117)
На 29.09.2017 г. ищецът
подписал с Б. представения рамков договор за цесия, а на 09.02.2018 г. - и
допълнително споразумение към него (л. 13-18). От последното следва да се
приеме, че Б. му е цедирала и вземанията си от
ответницата по процесния договор за стоков кредит,
заедно с всички принадлежности, привилегии, обезпечения и лихви или сумата от
общо 1575.36 лева (т. IV-5 ЗСИЕ, л. 112).
С представеното по
делото пълномощно, Б. е и упълномощила ищеца да уведоми от нейно име длъжниците за цедираните с това
споразумение от 09.02.2018 г. към рамковия им договор вземания (л.
20). По делото обаче няма данни ответницата да е получила
представеното от ищеца с исковата му молба уведомление за тази цесия, преди
подаване на заявлението по приложеното заповедно производство и образуване на
настоящото дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л. 6).
Поради това следва да се приеме, че те са получени от ответницата в хода на
настоящото дело, с получаването им от особеният й представител с преписа от
исковата молба и приложенията към нея със съобщението за отговор на 05.07.2019
г. (л. 65). ВКС приема, че това
съобщаване на цесията е редовно, защото законът не поставя специални изисквания
за начина, по който следва да бъде извършено. Поради това получаването му в
рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане, не
може да бъде игнорирано (Р 123-2009-II
т.о.). Вярно е, че това уведомление не изхожда от цедента Б., а от ищеца, като негов пълномощник, упълномощен
с посоченото пълномощно. Но също така е вярно, че ВКС приема, че такова
упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Поради това е
редовно (Р 137-2015-III г.о.). Вярно е също така, че това уведомление за тази
цесия е връчено със съобщението за отговор на особения представител на ответницата,
а не на последната. Но също така е вярно, че доколкото ВКС приема, че с
връчването на препис от исковата молба на особен представител на ответника,
може да се обяви предсрочната изискуемост на кредит, то няма пречка и в случая
да се приеме за съобщена на ответницата процесната
цесия с връчването на уведомлението за нея на особеният й представител със съобщението
за отговор (Р 198-2019-I т.о.).
В исковата си молба
ищецът твърди, че поради спиране на плащанията от ответницата, обявил този
кредит за предсрочно изискуем на 28.02.2018 г., на основание чл. 12.1 от ОУ на
договора (л. 3). По делото няма доказателства
ищецът да е уведомил ответницата за това си волеизявление преди подаване на
заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение и предявяване на исковата
си молба по делото с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. Такива той не е
представил и на вещото лице (т. 3 ЗСИЕ, л. 117). Поради
това съдът намери, че той не е уведомявал ответницата за волеизявлението си да
обяви предсрочна изискуемост на кредита на 28.02.2018 г., на основание чл. 12.1
от ОУ на договора, до подаване в съда на заявлението си за издаване на
заповедта и исковата си молба по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК).
На 03.05.2019 г., в
хода на настоящото дело, ищецът е подписал с подпомагащата го страна
представения с молбата й за встъпване от 29.10.2019 г. договор за цесия (л. 81-87).
От представеното с него извлечение от приложение № 1 към същия е видно, че с
този договор е уговорено ищецът да цедира на
подпомагащата го страна и вземанията си от ответницата по процесния
договор за кредит с всички принадлежности, привилегии, обезпечения и лихви или
сумата от общо 1891.47 лева (л. 86). С представеното по делото пълномощно, ищецът
упълномощил подпомагащата го страна да уведоми от негово име длъжниците за цедираните с тази
цесия вземания (л. 88). По делото няма данни
ответницата да е получила и представените от подпомагащата страна уведомления
за същата цесия (л. 89-90). Поради това следва да
се приеме с оглед изложеното, че и те са получени от ответницата в хода на
настоящото дело, с връчването им в съдебно заседание на 13.10.2019 г. на
особения й представител с преписа от молбата на подпомагащата страна за
встъпване по делото с приложенията към нея (л. 93). Други
релевантни доказателства не са представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните
вземания, са недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни,
следва да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение
на техния размер, защото това се явява безпредметно.
Според нормата на чл.
99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът,
договорът или естеството на същото позволяват това. А в случая императивната
норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК, не е позволявала на първоначалния кредитор Б. да
прехвърли на ищеца с допълнителното споразумение от 09.02.2018 г. към рамковия
им договор за цесия процесните вземания срещу ответницата
по договора за стоков кредит. Последният представлява договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Към него се прилагат поради това и
нормите на чл. 143-148 ЗЗП (чл. 24 ЗПК).
А според чл. 143, т. 15 ЗЗП (ред. преди изм. ДВ, бр.
100/2019 г.), неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като дава възможност на
търговеца/доставчика, без съгласието на потребителя, да прехвърли правата и
задълженията си по договора, когато това (прехвърлянето – б.р.)
може да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е и случая.
При него в чл. 16 от общите
условия на договора за стоков кредит е предвидено, че кредиторът има право да
прехвърли на трето лице правата си по договора за кредит (л.
11). Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15
ЗЗП (в посочената му редакция), защото дава
възможност на кредитора да прехвърли по всяко време, без да иска съгласието на
ответницата, правата си по договора за кредит, на всяко трето лице, което
избере, а това несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите на ответницата,
защото за длъжника съвсем не е без значение дали негов кредитор е избраната от
него кредитна/финансова институция или друг правен субект, а в същото време в
договора не е предвидена реципрочна (равноправна) възможност/клауза/право на
ответницата, според която, всяко трето лице, по неин избор, да може да я замести
в дълга й по същия договор към Б. по смисъла на чл. 102 ЗЗД. А това несъмнено е
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по този
договор и обуславя поради това извод за неравноправност на клаузата по чл. 16
от общите му условия (чл. 143, т. 15 ЗЗП, ред. преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.).
Тази неравноправна
клауза е уговорена в чл. 16 от общите условия на договора за стоков кредит,
поради което не е уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Поради това е
нищожна, защото е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в
посочената му редакция), а не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това несъществува в правния мир от датата на сключване на този
договор на 24.12.2016 г. А в същия няма друга такава, която да предвижда
възможност за кредитора Б. да цедира вземанията си по
него срещу ответницата на трето лице (л. 7).
Според чл. 26 ЗПК обаче,
кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договора за
потребителски кредит само при условие, че същият предвижда такава възможност. А
в случая процесният договор за стоков кредит не
предвижда такава възможност, защото клаузата на чл. 16 от общите му условия,
предвиждаща това, е неравноправна съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП (ред.
преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.) и поради това нищожна
по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е уговорена индивидуално. А друга такава няма уговорена в този
договор.
Поради това Б. не е
имала законовата възможност да прехвърли на ищеца с допълнителното споразумение
към рамковия им договор за цесия и процесните
вземания срещу ответницата по договора за стоков кредит, от който се претендира
тяхното възникване и съществуване, защото последният не предвижда такава
възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал.
1 ЗЗД). Поради това цесията, с която Б. е цедирала на
ищеца тези вземания, се явява нищожна в тази й част, с която те са му били
прехвърлени, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи
на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла
на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като цесията, с която процесните
вземания са цедирани от Б. на ищеца, е нищожна в тази
й част, тя не е и произвела в същата й част присъщите й правни последици (чл.
99 ЗЗД). Поради това не му е прехвърлила същите вземания. Поради
това последният не е техен титуляр/кредитор на това основание (придобИ.ето им с тази цесия/приложението към нея),
на което се позовава в исковата си молба. Ето защо съдът намери, че те не
съществуват в неговия патримониум и не той е активно материалноправно легитимиран да иска плащането им от
ответницата. А след като по делото няма доказателства в процесното
спорно правоотношение ищецът да е носител/титуляр/кредитор на тези вземания
спрямо ответницата към релевантната дата на приключване на съдебното дирене по
делото, на посоченото в исковата му молба основание (придобИ.ето им с посочената
цесия от предишния кредитор), той не може да се
признае въз основа на тази цесия за техен носител/титуляр/кредитор спрямо
ответницата. Поради това не е и активно материалноправно
легитимиран да претендира с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК установяване на
тяхното съществуване в негова полза спрямо нея. Ето защо тези му искове са
недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да
се отхвърлят изцяло, ведно с акцесорните му искания
за признаване съществуването на негово вземане и за законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението му в съда, от когато тези му искове се
смятат предявени с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, до изплащането й,
както и за присъждане на сторените по делото разноски, без преди това да се
обсъждат и по отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно. В
този случай обаче, не следва да се обезсилва издадената в негова полза заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК (така т. 13 ТР
4-2014-ОСГТК). На същото основание и цесията от 03.05.2019 г., с която ищецът
в хода на делото е прехвърлил процесните вземания на
подпомагащата го страна, се явява нищожна в тази й част, с която те са й били
прехвърлени от него, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи
на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла
на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като и цесията, с която процесните
вземания са цедирани от ищеца на подпомагащата го
страна, е нищожна в тази й част, и тя не е произвела в същата й част присъщите
й правни последици и не е цедирала тези вземания на
последната (чл. 99 ЗЗД).
Предвид недоказаността
на исковете още в своето основание, поради нищожност на цесията, на която
ищецът е основал същите, в случая не се налага обсъждане и на останалите
възражения и доводи в отговора и в хода на делото по същество, на особения
представител на ответницата, защото това се явява безпредметно.
При този изход на
делото, само ответницата има право да й се присъдят разноски по делото и в
заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т.
12 ТР 4-2014-ОСГТК). В същите обаче няма данни тя да е сторила разноски,
поради което такива не й се и присъждат. На подпомагащата страна също не се
присъждат разноски (чл. 78, ал. 10 ГПК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от „А.” Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на А. А.А., с ЕГН **********, с адрес ***, че
му дължи сумата от 1278.72 лева за главница от невърнат кредит по договор за
стоков кредит № 235722/24.12.2016 г., с 287.25 лева договорна лихва от
07.01.2017 г. до 09.02.2018 г., с 44.14 лева лихва за забава от 01.08.2017 г.
до 26.05.2018 г., и законна лихва върху главницата от 05.06.2018 г. до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 1600/06.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2921 описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд, както и
искането на „А.” Е. да му се присъдят разноските по настоящото дело.
ДЕЛОТО
е разгледано и решено при участието на встъпилото трето лице А., с ЕИК **, със
седалище и адрес на управление гр. **, като помагач на страната на ищеца „А.” Е.
с п.а.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: